За времето, прекарано тук, тя научи много. Научи, че ако дълго време задържи очите си отворени, без да мига, те започват да смъдят. Ако продължи да не мига, започват да болят все повече и повече. А ако издържи достатъчно дълго, те изведнъж спират да болят. Само че беше толкова тъмно, че не можеше да разбере дали все още вижда.
Научи, че ако дълго време седи съвсем неподвижно, започва да боли, но след известно време спира. Само че тогава не трябва да мърда, никак да не мърда, защото ако мръдне, започва да боли още по-силно отпреди.
Когато се върти, пумпалът стои изправен и обикаля в кръг. Позабави ли въртенето си, започва да се клатушка на място. А щом започне да се върти съвсем бавно, залита насам-натам като майор Гренфел след някой коктейл. После почти спира, ляга на земята и започва да се блъска и мята във всички посоки. И спира.
Докато си играеше щастливо с близначките, и Джени се въртеше така. Когато майка й се върна, пумпалът застана на едно място и започна да се клатушка. Когато майка й я накара да стане от леглото, той криволичеше, залитайки. Когато се скри тук, пумпалът в нея започна да се блъска и мята. После спря и не помръдна повече. Реши да опита колко дълго може да задържи дъха си. Без да поема дълбоко въздух, започна да вдишва все по-леко и по-леко, като все по-често пропускаше по едно вдишване и издишване. Постепенно паузите в дишането й ставаха все по-дълги.
Полата й леко помръдна от вятъра. Тя усети движението, но то й се стори съвсем далечно, като че ли краката й бяха покрити с тънка възглавница.
Загубил инерция, пумпалът все по-бавно и по-бавно се търкаляше в кръг, опрял ръб на пода, докато най-после спря …
бавно се затъркаля обратно и спря, после пак обратно, но наоколо беше толкова тъмно, че дори и да продължаваше да се търкаля, не би могло да се види, нито да се чуе — толкова гъст беше мракът.
Сега пък Джейни започна да се търкаля. Търколи се по корем, после по гръб и силна болка прониза ноздрите й, изпълни стомаха й, сякаш се беше наливала с газирана вода. Задъха се от болка, а това беше дишане и едва когато пое въздух, се опомни. Неволно се претърколи още веднъж и нещо премина по лицето й, някакви малки животинчета. Протегна ръка да се предпази. Оказа се, че не са плод на въображението й, а истински, съвсем истински. Те шепнеха и гукаха. Тя понечи да седне — животинчетата изтичаха зад нея и й помогнаха. Главата й клюмна и тя усети топлината на собствения си дъх. Едното от животинчетата я погали по бузата, тя протегна ръка и го хвана. „Хо-хо“ — каза то. Нещо меко, мъничко, но силно се сгуши и се притисна плътно до нея от другата й страна. Докосна го — гладко и живо. Чу го да казва: „Хи-хи“.
Тя прегърна с едната ръка Бони, с другата Бийни и заплака.
Сам се върна да вземе на заем една брадва. Не можеше съвсем с голи ръце.
Още щом излезе от гората, забеляза огромната промяна във фермата. Преди всичко беше сиво, а сега — огряно от слънцето. Цветовете изглеждаха неизмеримо по-ярки; мирисът от плевнята, мирисът на дим от печката, мирисът на растеж — всички те бяха по-силни и по-чисти. Царевичните стъбла бяха така устремени към небето, сякаш заплашваха да изтръгнат корените си.
Добрата, стара универсална машина ръмжеше и ревеше някъде по склона. Следвайки синора, Сам тръгна надолу и скоро я видя сред нивата, оставена на угар. Явно Прод бе решил да я изоре. За машината беше прикачен широк плуг, но на него бе оставен само един лемеж. Задното дясно колело, минало твърде близо до браздата, беше пропаднало в нея, така че задната полуос опираше на земята и колелото боксуваше. Прод набиваше под него камъни с дръжката на търнокопа. Като видя Сам, той захвърли търнокопа и се затича към него с грейнало лице. Хвана го за ръцете и започна да чете по лицето му като по книга — бавно, ред по ред, мърдайки устни.
— Човече, мислех си, че вече няма да те видя, като си замина тъй изведнъж.
— Да ти помогна — предложи Сам, имайки предвид машината. Прод не го разбра.
— Бил си толкоз път да видиш дали имам нужда от помощ! — възкликна той щастливо. — Справям се чудесно, Сам, повярвай ми. Не че не ценя помощта ти. Но напоследък просто ми спори. Искам да кажа, работата.
Сам взе търнокопа и с дръжката му започна да набива камъните под колелото.
— Пали! — каза той.
— Майка много ще се зарадва, като те види — каза Прод. — Както някога.
Той се качи и запали. Сам опря кръста си на задната част на машината, подхвана я здраво с две ръце и щом съединителят зацепи, вдигна с всичка сила. Задницата се повдигна, доколкото позволяваха ресорите, даже по-високо. Сам натисна назад. Колелото намери опора и машината, подскачайки, излезе на твърда земя.
Прод скочи и се върна да огледа дупката — действие, безполезно като непреодолимото желание на човек да сглоби парчетата на счупен порцеланов съд.
— Някога бях готов да се обзаложа, че преди си бил земеделец — ухили се Прод. — А сега знам — бил си хидравличен крик.
Сам не се усмихна. Той никога не се усмихваше. Прод отиде до плуга и Сам му помогна да го прикачи към машината.
— Конят умря — обясни Прод. — Машината върши работа, само да имаше някакъв начин да не затъва толкоз често. Половината ми време отива да се мъча да я измъквам. Ще си купя друг кон, но засега изчаквам с всичко — докато дойде Джак. Сигурно си мислиш, че загубата на коня ме е разстроила. Сега вече нищо не е в състояние да ме разстрои — каза той, като погледна към къщата и се усмихна. После попита: — Закусвал ли си?
— Да.
— Е нищо, пак ще закусиш. Знаеш каква е майка. Няма да ни прости, ако не те заведа да те нахрани.
Те отидоха до къщата и като видя Сам, мисис Прод го прегърна и силно го притисна до себе си. Нещо смущаващо се надигна у него. Беше дошъл за брадва. Всичко друго смяташе за уредено.
— Сядай тук, сега ще ти донеса закуска.
— Казах ли ти аз? — каза Прод, като я гледаше усмихнато. Сам също я гледаше. Беше натежала и изглеждаше щастлива като котка на припек.
— Какво правиш сега, Сам?
Сам го погледна в очите, търсейки някакъв отговор.
— Работя — каза той и махна неопределено — там горе.
— В гората?
— Да.
— И какво правиш?
Сам измънка. Прод попита:
— Като наемен работник ли? Не? Ами тогава какво? С лов ли се занимаваш?
— С лов — каза Сам, смятайки, че това е достатъчно. Започна да яде. От мястото си виждаше стаята на Джак. Старото легло го нямаше. Имаше друго легло — малко по-дълго от ръката му — покрито с бледосин памучен плат, украсено с волани от тензух.
След като закуси, постояха още малко на масата. Мълчаха. Сам погледна Прод в очите и прочете: Добро момче, но не го бива да се установи на едно място, нито да ходи на гости. Не можа да разбере какво значи „на гости“. Беше някаква мъглява представа за оживени разговори и смях. Разбра, че това е едно от нещата, които усещаше, че му липсват — не бяха недостатъци, а просто неща, които не можеше и никога нямаше да може да прави. Затова помоли Прод да му даде брадвата и излезе.
— Не ни се сърди, нали? — попита мисис Прод, гледайки с вълнение подир Сам.
— Да се сърди ли? — каза Прод. — Тогава нямаше да дойде. И аз се опасявах, че ни се сърди, но вече съм спокоен. И да не вдигаш нищо тежко, чуваш ли? — добави той от вратата.
Джейни четеше колкото може по-бавно и по-внимателно. Не беше нужно да чете на глас, а само много внимателно, за да могат близначките да разбират. Беше стигнала до момента, когато жената връзва мъжа за колоната, пуска другия мъж, „моя съперник, ухиления й любовник“, от вградения шкаф, където е бил
