която момиченцата не можеха да достигнат. Джейни остави дрешките там.
Едната от близначките изтича в средата на двора и започна да подскача възбудено, като протягаше врат да види гащеризончетата. Другата изтича до стената под прозореца и протегна нагоре ръчички, които докосваха тухлите цели двадесет и осем инча под целта. После изтичаха една към друга и зацвърчаха възбудено. След малко отново се опитаха да достигнат перваза — този път и двете. Все по-често започнаха да хвърлят ужасени погледи към вратата на сутерена; вече не им беше така забавно, обземаше ги ужас.
Най-после клекнаха прегърнати възможно най-далеч от вратата и вцепенено се вторачиха в нея. Постепенно бърборенето им премина в чуруликане, след това в гукане, докато накрая съвсем притихнаха — две малки точици от ужас.
На Джейни й се стори, че минаха часове, седмици в трепетно очакване, докато най-после вратата тракна и се отвори. Показа се портиерът, леко пийнал, както винаги. Тя видя червените торбички под подпухналите му, пожълтели очи. „Бони, извика той, Бийни, де сте?“ Клатушкайки се, той излезе на двора и се огледа. „Веднага тука! Я се вижте! Ще ви оскубя! Де са ви дрехите?“ Той се нахвърли върху тях, хвана с огромните си ръчища всяка една за ръчичката, над лакътя. Вдигна ги високо, така че едва стигаха бетона с върха на пръстите си, а малките им лакти стърчаха нагоре. После се завъртя няколко пъти, оглеждайки се за дрехите им, докато най-сетне ги зърна на перваза. „Как го направихте това? — скара им се той. — Да зъхвърлите тъй такива скъпи дрехи! Ще ви пребия!“ Той опря едното си коляно на земята и метна момиченцата на бедрото на другия си крак. Вероятно имаше някаква хитрина в начина, по който си поставяше ръката, така че „шумът беше по-силен от беса“, но все пак ефектът беше внушителен. Джейни се изкикоти.
След като плесна и двете близначки по четири пъти, сякаш биеше мухи, той ги изправи на крака. Те мълчаливо стояха една до друга, притискаха с ръце пламналите си задничета и го наблюдаваха. Той отиде до перваза, свали гащеризончетата, хвърли ги в краката им и им се закани с показалеца на дясната си ръка: „Ако още един път направите това, ще извикам кондуктора, мистър Милтън, да ви надупчи целите уши! Чухте ли?“ — изрева. Те се свиха, гледайки го с широко отворени очи. Той се заклатушка обратно към вратата и я затвори след себе си.
Близначките бавно се вмъкнаха в гащеризончетата си. Върнаха се в сенчестия край на двора и клекнаха, опрели гръб на стената. Започнаха нещо да си шушукат. С това свърши забавлението на Джейни за този ден.
От другата страна на улицата, срещу блока на Джейни, имаше парк с естрада, малко поточе, един проскубан паун зад телена мрежа и гъсти шубраци от дъбове джуджета. Сред шубраците се криеше местенце гола земя, известно само на Джейни и на още няколко хиляди души, които обикновено го използуваха по двойки през нощта. Но тъй като никога не ходеше там нощем, Джейни се смяташе за негов откривател и собственик.
Тя се сети за това място четири-пет дни след случка та с близначките. Те вече не правеха нищо интересно и й бяха омръзнали. Майка й я бе заключила в стаята й и бе отишла някъде на обяд. (Веднъж един от обожателите й, като я видя да заключва стаята на Джейни, каза: „А детето? Ами ако избухне пожар или стане нещо друго?“ „Де такъв късмет!“ — отвърна Уайма със съжаление.)
Вратата на стаята беше затворена с кука от външната страна. Джейни отиде до вратата и съсредоточи поглед върху мястото, където знаеше, че е куката. Чу как куката се вдигна и падна. Тя отвори вратата, излезе в коридора и отиде до асансьорите. Когато асансьорът дойде, тя се качи и натисна поред бутоните за третия, втория и първия етаж. На всеки етаж асансьорът спираше, вратата се отваряше, затваряше и асансьорът се спускаше един етаж по-долу, спираше, вратата се отваряше… Беше й забавно — намираше го толкова глупаво. Когато стигна долу, тя натисна всички бутони и бързо се измъкна навън. Глупавият асансьор тръгна. Тя цъкна с език, за да изрази съжалението си към него, и излезе навън.
Внимателно пресече улицата, оглеждайки се на две страни. Но когато стигна шубраците, изостави изисканите си маниери. Покатери се на най-ниския клон и после по многото разклонения стигна до клона, надвесен над тайното скривалище. Стори й се, че нещо се шмугна в храстите, но не беше сигурна. Хвана се здраво за клона, увисна и местейки ръце, се запридвижва към края му, докато той не се огъна, изчака, докато спре да се люлее, и се пусна.
Обикновено до земята оставаха само осем инча. Но този път…
В момента, в който пръстите й пуснаха клона, нещо хвана краката й и силно ги дръпна назад. Тя се простря на земята по корем. При удара прибраните й отпред до диафрагмата ръце се обърнаха навътре и юмрукът й се заби под лъжичката. Цяла вечност не усещаше нищо друго освен болка. Напразно се мъчеше да си поеме дъх. Най-после въздухът нахлу в гърдите й с разкъсваща болка. Издиша през носа, но отново не можа да поеме дъх. Дълго диша на пресекулки — въздухът влизаше в гърдите й със звук, подобен на ридание, и излизаше със съскане, докато постепенно болката започна да отслабва.
Най-после успя да се надигне, подпряна на лакти. Изплю пръст. С мъка отвори очи и видя една от близначките, клекнала на няколко инча от нея. „Хо-хо“ — каза близначката, сграбчи я за китките и я дръпна с все сила. Джейни отново се захлупи по очи. Инстинктивно сви колене. Нещо силно я удари по задните части. Тя се хвърли настрани и през рамо видя, че другата близначка държи в ръчичките си дъга от буренце и се готви да й нанесе втори удар. „Хи-хи“ — каза близначката.
Джейни постъпи както с бледния черноок младеж на коктейла. „Ииип“, каза близначката и изчезна, изхвърча като ябълкова семка, стисната между пръстите. Малката дъга изтрополи, падайки на спечената земя. Джейни я улови, завъртя я и я насочи към главата на близначката, която я бе дръпнала за ръцете. Но дъгата изсвистя във въздуха и се удари в земята — близначката беше изчезнала.
Джейни изхлипа и бавно се изправи. Беше сама в сенчестото скривалище. Огледа се наоколо. Нищо. Никой.
Нещо пльосна на главата й. Джейни попипа с ръка — мокро. Надигна глава и в този момент и другата близначка се изплю. Улучи я по челото. „Хо-хо!“ — каза едната близначка. „Хи-хи“ — каза другата.
Горната устна на Джейни се сви напред, точно като на майка й. Дъгата все още беше в ръката й. Запрати я нагоре с всичка сила. Едната близначка дори не се опита да мръдне. Другата изчезна. „Хо-хо“ — обади се тя от другия клон. И двете я гледаха ухилени.
Тя им хвърли унищожителен поглед, изпълнен с омраза, каквато дори и не подозираше, че може да изпитва.
„Оооп“ — подвикна едната, „Ииип“ — додаде другата. После двете изчезнаха.
Стиснала зъби, Джейни скочи на клона и се покатери на дървото.
Хо-хо! — долетя някъде отдалече. Тя погледна нагоре, надолу, на всички страни; после нещо я накара да погледне към отсрещната страна на улицата.
Двете фигурки стояха като статуи на стената, която ограждаше двора. Те й махнаха и изчезнаха.
Вкопчена в дървото, Джейни дълго гледа към стената. После се спусна надолу и яхна един клон, опряла гръб на стъблото. Разкопча джобчето си и извади носна кърпичка. Намокри единия й край с уста и започна с котешки движения да почиства лицето си.
Но те са само на три години, си каза тя, считайки се за много по-голяма. Значи през цялото време са знаели кой мести гащеризончетата.
„Хо-хо…“ — възкликна тя възторжено. Гневът й напълно премина. Та само преди четири дни те не можеха да достигнат един перваз, висок шест фута. Дори не можаха да избягат от боя. А сега — виж ги ти!
Прехвърли се от другата страна на дървото, скочи и грациозно пресече улицата. В преддверието се протегна, натисна малкото месингово копче с надпис „ПОРТИЕР“. Докато чакаше, пристъпваше ту на пръсти, ту на пети по фигурите, които образуваха плочките.
— Кой натисна това? Ти ли натисна? — Гласът му изпълни целия свят.
Тя пристъпи и застана пред него с издадени напред устни, както правеше понякога майка й, например когато говореше с някого по телефона и правеше гласа си такъв един, мазен, мазен.
— Мистър Уидкоум, мама каза, че може да си играя с вашите момиченца.
— Тъй ли? Виж ти! — Портиерът свали кръглата си шапка, удари я в дланта си и отново я сложи на главата си. — Ами добре. Хубаво, мойто момиченце — каза той строго. — А майка ти вкъщи ли е?
— О, да — каза Джейни сияеща.
