Алиша отиваше по пътеката до стената и с два ключа отваряше двете ключалки на сейфа. Повдигаше вратата, прибираше пощата и донесената храна, оставяше пари и писма и пак заключваше.
Навън минаваше тесен път, който Алиша и Ивлин никога не бяха виждали. Дърветата скриваха стената, а тя скриваше пътя. Стената продължаваше край пътя двеста ярда на изток и на запад, сетне се изкачваше по хълма, ограждайки къщата от двете страни. Тук тя се срещаше с ограда от железни колове, високи петнадесет фута и забити толкова близо един до друг, че помежду им едва ли би могъл да се провре юмрук. Върховете на коловете бяха закривени навън и надолу, а процепите — запълнени със смес от цимент и натрошено стъкло. Тази ограда се простираше на изток и запад, свързвайки къщата със стената, а от мястото, където двете се срещаха, оградата от железни колове продължаваше навътре в гората, затваряйки кръг от нея. Така стената и къщата образуваха един правоъгълник, който беше забранена територия. Зад къщата две квадратни мили оградена гора принадлежеше на Ивлин и на Алиша, която не изпускаше сестра си от очи. Тук имаше поточе, диви цветя и малък вир, дъбове с прохладни сенки и закътани полянки. Небето беше чисто и изглеждаше близо, а гъстите храсти бодлива зеленика, с които бе обрасла оградата по цялото си протежение, скриваха не само коловете, но и гледката навън, спираха дори и вятъра. За Ивлин този затворен кръг представляваше целият свят; целият неин свят и всичко, което тя обичаше, беше тук. На деветнадесетия рожден ден на Алиша Ивлин стоеше сама край вира. Къщата не се виждаше. Не се виждаше и живият плет от зеленика, нито коловете от оградата, но небето се виждаше — там, високо горе, и водата се виждаше — съвсем близо до нея. Алиша беше в библиотеката с баща си. На рождения й ден той винаги замисляше специални неща за нея в библиотеката. Ивлин никога не бе влизала там. Библиотеката беше място, където баща й прекарваше повечето си време, а Алиша влизаше там само при специални случаи. На Ивлин и през ум не й минаваше да влезе там, както не би си помислила да живее във водата като пъстрата пъстърва. Не бяха я учили да чете, а само да слуша и да се подчинява. Тя не знаеше да търси, а само да приема наготово. Даваха й знания, когато беше готова за тях, и само баща й и сестра й знаеха кога е дошъл подходящият момент.
Тя седна на брега и оправи дългата си пола. Сепна се, като видя, че глезенът й се подава, и веднага го покри, както би направила Алиша, ако беше там. Облегна се на ствола на една върба и се загледа във водата.
Беше пролет, времето на цъфтежа, когато соковете неудържимо напират в изсушените клонки, разтварят запечатаните с клей пъпки и цялата природа е устремена към красотата. Въздухът беше тежък и уханен. Той държеше устните полуотворени, караше ги да се усмихват, смело нахлуваше в гърлото и пулсираше там като второ сърце. В него имаше нещо загадъчно — беше спокоен и изпълнен с багрите на сънищата, уж всичко бе неподвижно, а се чувствуваше някакво напрежение. Как беше възможно спокойствие и напрежение да съществуват едновременно, тъй неумолимо преплетени? В това бе загадката.
През живия плет долетя пронизителна птича песен. Очите на Ивлин започнаха да смъдят, загадъчна мъгла обви гората. Тя усети движение в скута си. Погледна надолу и видя как ръцете й се устремяват една към друга и свалят ръкавиците. После голите й ръце се приближиха до шията, но не за да прикрият, а да споделят нещо. Наведе глава и ръцете й се усмихнаха една на друга под косата, прибрана в педантично строга прическа. Те напипаха четири телени копчета и бързо се спуснаха по тях. Високата яка се разхлаби и омайният въздух докосна тялото й с безмълвен вик. Дишаше, като да бе тичала. Колебливо протегна ръка и погали тревата до себе си, сякаш този безсмислен жест можеше да изрази необяснимия възторг, който напираше в нея. Но това не стана и тя се хвърли по очи върху дивия джоджен и зарида — пролетта беше непоносимо красива…
Когато това се случи, той беше в гората и несръчно къртеше кората на един изсъхнал дъб. Ръцете му застинаха неподвижни. Вдигна глава и напрегна слух да долови нещо. Усещаше напора на пролетта като животно. Но изведнъж пролетта стана нещо повече от изпълнения с надежда тежък въздух и раздвижването на новия живот в земята. Този зов беше ясно осезаем, като нечия здрава ръка, поставена на рамото му.
Надигна се внимателно, като че ли се страхуваше да не счупи нещо наоколо. Странните му очи заблестяха. И той, който никога никого не бе призовавал, нито пък откликвал на нечий зов, тръгна. Доловил нещо, той тръгна по собствена воля, а не по силата на нечия външна принуда. Без да разсъждава, той знаеше, че у него е разпукала обвивката си някаква нова потребност. Носил я бе в себе си цял живот без надежда, че някога ще може да й даде някакъв израз. Сега, като разкъса обвивката си, тази потребност прехвърли тънка нишка през бездната, която разделяше живата и независима ядка в него, от външната, полумъртва обвивка на животно. Излъчването беше насочено към човешкото у него, инструментът, с който го приемаше досега, бе долавял само неразбираемото излъчване на новородените, затова той не му обръщаше внимание. Но сега този инструмент като че ли му заговори на собствения му език.
Движеше се внимателно и бързо, внимателно и безшумно. Широкоплещест, той се промъкваше странично между брезите, ту с лявото, ту с дясното рамо напред минаваше съвсем близо до боровете, сякаш не можеше да се отклони от правата линия, която водеше към този зов. Слънцето грееше високо. Навсякъде около него гората изглеждаше еднаква: напред, вляво, вдясно, но той следваше пътя си, без да криволичи, не защото му беше познат и не защото имаше компас, а просто защото цялото му същество се бе устремило към странния зов.
Стигна неочаквано, защото сечището се намираше сред гората, нещо съвсем неочаквано. На петдесет фута от гъсто забитите метални колове почвата беше отмита от дъждовете; всички дървета са били изсечени преди много години, за да не надвисват над оградата. Малоумният се измъкна от гората и затича през голото място към гъстата ограда от железни колове. Бягайки, той протегна напред ръце, провря ги през оградата и когато мършавите му кокалести лакти се заклещиха между коловете, краката му още продължаваха да се движат, ходилата му се плъзгаха, сякаш тази нова потребност, събудила се у него, му даваше сили да мине през оградата и през непроходимите гъсталаци от зеленика отвъд нея.
Мина известно време, докато проумее, че преградата няма да се поддаде. Краката като че ли първи разбраха и престанаха да се движат, а след това и ръцете се отдръпнаха. Само очите на безжизненото му лице съвсем не искаха да се откажат. Те изгаряха от копнеж да проникнат през желязната ограда и живия плет. Той отвори уста и издаде някакъв скърцащ звук. Не можа да каже нищо, защото никога досега не се бе опитвал да говори. Този звук беше по-скоро крайна цел, отколкото средство за изразяване на нещо — като сълзите, бликнали при вълнуващо кресчендо.
Той тръгна покрай оградата странишком, сякаш неспособен да се откъсне от непрестанния зов.
Валя цял ден и цяла нощ и до обяд на другия ден, а когато слънцето отново се показа, заваля в обратна посока — от тежките бисери върху свежата, пищна зеленина рукнаха струи светлина. Някои от бисерите започнаха да се смаляват, а други се отронваха и тогава земята с мека въздишка, листата с гласа на нежната си тъкан и цветята с езика на багрите си бяха благодарни.
Ивлин седеше до прозореца, опряла лакти на перваза, а дланите, притиснали страните й, разтягаха устните в усмивка. Тихичко си тананикаше. Мелодията звучеше странно, защото Ивлин не бе учила музика, не бе и чела, нито чувала за нейното съществуване. Но беше слушала птиците и вятъра, който понякога свиреше в стряхата като на фагот, гукането и зова на малките същества в гората, която й принадлежеше, други далечни звуци, идещи отвъд живия плет. Мелодията й съдържаше всички тези звуци, излизаше без усилие от инструмент, неограничаван от никаква диатонична гама, извиваше се странно и свободно.
