вълшебство — лежеше над водата. Тя жадно пое нещото: изпълни я усещане за близост. Не знаеше дали това е предмет или събитие, но усещаше, че е наблизо и беше готова да го посрещне. Ноздрите й се разшириха и потрепнаха. Изтича към водата и протегна ръка.
В горния край водата на потока се заплиска буйно и той се измъкна изпод стъблата на зелениките. Хвърли се към брега и легна там — задъхан, отправил поглед нагоре, към нея. Беше широкоплещест и плосък, целият в драскотини. Ръцете му бяха подпухнали и сбръчкани от водата, беше мършав и изтощен. Тук-там по него висяха останки от дрехи, които не успяваха да покрият тялото му.
Омагьосана, тя се наведе над него, зовът се излъчваше от нея, заля го на вълни — самота, очакване и глад, радост и състрадание. Тя беше удивена, но не уплашена, нито изненадана. Дни наред тя усещаше неговото съществуване и той нейното и сега това беззвучно излъчване достигаше до другия, сливаше се, смесваше се. Те безмълвно заживяха един чрез друг и тя се наведе, докосна го, докосна лицето му и рошавата му коса.
Треперещ трескаво, той измъкна краката си от водата. Тя се свлече до него. Седнаха един до друг, докато най-после тя срещна погледа на странните му очи. Тези очи сякаш ставаха все по-големи и по- големи и изпълваха въздуха. Тя зарида от щастие и се потопи в тях, изгаряща от желание да живее в тях, дори да умре в тях, но да бъде поне частица от тях.
Никога не бе разговаряла с мъж, а той не бе разговарял с човек. Тя не знаеше какво е целувка, той бе виждал може би, но това не означаваше нищо за него. Ала те имаха нещо повече. Бяха един до друг, ръката й лежеше на голото му рамо, а нещо вътре у всеки от тях се надигаше и устремяваше към другия. Не чуха решителните стъпки на баща й, нито как той ахна от изненада, нито страшния му яростен вик. Бяха изцяло погълнати един от друг, когато той се нахвърли върху им, хвана я, вдигна я високо и я захвърли зад себе си. Дори не се обърна да види къде и как е паднала. Застана над малоумния с побелели устни и впи поглед в него. Полуотворените му уста издадоха същия страшен рев. След това вдигна камшика.
Малоумният беше тъй замаян, че не реагира нито на първия, нито на втория удар от четворния камшик, макар че той разкъса и нацепи подгизналата му от водата изранена плът, откъдето бликна кръв. Той лежеше, тъпо вперил поглед в пространството, в точката, където преди малко бяха очите на Ивлин, и не помръдваше.
После разклоненият камшик изсвистя, изплющя и отново впи плетените си краища в гърба му. Едва сега старият му инстинкт се възвърна. Той се дръпна назад, като се мъчеше да се плъзне във водата с краката напред. Мъжът пусна камшика и хвана с две ръце малоумния за кокалестата китка. Буквално пробяга десетина крачки нагоре по брега, а дългото дрипаво тяло се мяташе подире му. Той го ритна по главата и изтича обратно за камшика си. Когато се върна с него, малоумният бе успял да се надигне, подпрян на лакти. Мъжът отново го ритна, простря го по гръб. Стъпи с единия си крак на рамото му, прикова го към земята и удари с камшика голия му корем.
Чу зад себе си дяволски рев — сякаш младо биче с нокти на тигър се хвърли отгоре му. Той падна тежко на земята, изви се и видя обезумялото лице на малката си дъщеря. Беше изпохапала устните си, от устата й се стичаха лиги и кръв. Тя започна да дере лицето му с нокти. Един от пръстите й влезе в лявото му око. Той изкрещя в агония, изправи се, успя сред многото дантели да я хване за гърлото и я удари два пъти с тежката дръжка на камшика.
Стенейки, с изкривено от болка лице, той отново се обърна към малоумния. Но неумолимият инстинкт за спасение вече се бе надигнал у това същество и бе помел всичко останало. А може би в момента, когато след удара с дръжката на камшика момичето изпадна в безсъзнание, още нещо се бе прекъснало. Във всеки случай не му оставаше нищо друго освен бягството и нищо друго сега нямаше значение. Дългото му тяло се изви и преметна презглава. Падна на брега на четири крака и веднага отскочи. Камшикът го настигна във въздуха, усука се около летящото му тяло, за миг ремъците останаха заплетени между долните ребра и бедрената кост. Дръжката се изплъзна от ръката на мъжа. Той изрева и се хвърли във водата след малоумния, който се гмурна под арката при корените на зелениката. Мъжът се спусна след него, но листата раздраха лицето му. Той се отдръпна и отново се устреми напред във водата. Едната му ръка улови бос крак. Дръпна го към себе си, но кракът го ритна по ухото. После главата на мъжа се блъсна в желязната решетка.
Малоумният вече беше от другата страна и изтощеното му, разбито тяло, проснато наполовина в потока, наполовина извън него, леко потръпваше в неимоверно усилие да се изправи на крака. Той се обърна назад и видя как мъжът беснее, вкопчен в решетката, без да подозира за съществуването на подводната дупка в оградата.
Малоумният се притисна към земята, порозовяла от кръвта вода се стичаше от него и се носеше надолу по потока към преследвача му. Инстинктът за спасение бавно го напусна. Настъпи някаква празнота, но скоро го обзе ново странно чувство. То беше непознато за него, както зовът, който го бе привлякъл тук, и почти също толкова силно. Напомняше на чувството за страх, но за разлика от страха, който го заслепяваше като лепкава мъгла, това чувство криеше някакво жадно острие, твърдо и целеустремено.
Ръцете му, здраво вкопчени в жилавите бурени, растящи на оголеното място край потока, се отпуснаха. Той се остави водата отново да го отнесе до оградата, зад която обезумелият баща гримасничеше и крещеше. Приближи безжизненото си лице до оградата и погледна с широко отворени очи. Крясъците секнаха.
За пръв път използуваше очите си съзнателно, целенасочено, за нещо по-различно от това да изпроси парче хляб.
Когато мъжът изчезна, той се измъкна от потока и залитайки, се повлече към гората.
Когато видя баща си, Алиша впи зъби в дланта си. Не заради дрехите му — мокри и изпокъсани, не и заради нараненото му око, имаше нещо друго, нещо, което…
— Татко!
Той не отговори, но тръгна към нея. В последния момент преди да я прегази като стрък пшеница, тя отстъпи вцепенена крачка встрани. Той мина край нея, през двойната врата на библиотеката и я остави отворена.
— Татко!
Никакъв отговор. Изтича след него. Той беше в другия край на стаята, при шкафовете, които тя никога не бе виждала отворени. Сега единият от тях беше отворен. Баща й извади револвер с дълга цев и кутийка с патрони. Отвори я и патроните се разпиляха по бюрото му. Методично започна да зарежда.
Алиша изтича към него.
— Какво има? Какво се е случило? Ти си ранен, дай да ти помогна, какво…
Здравото му око, втренчено в една точка, беше като стъклено. Дишаше бавно и тежко, твърде дълго поемаше въздух, после издишваше бавно, с хриптене. Той зареди барабана, освободи предпазителя, погледна я и вдигна револвера.
Никога нямаше да забрави този поглед. След това се случиха и други ужасни неща, но споменът за тях някак избледня с времето, подробностите се загубиха. Ала този поглед тя не забрави цял живот.
Той впери здравото си око в нея и този поглед я прикова — тя се гърчеше под него, като прободено насекомо. Знаеше с ужасяваща сигурност, че той изобщо не я вижда, а гледа към някакъв свой ужас, за който тя никога нямаше да узнае. Като продължаваше да гледа през нея, той постави дулото на револвера в устата си и натисна спусъка.
Не се чу силен звук. Косата на темето му бухна. Окото продължаваше да я пронизва с погледа си. Тя изкрещя името му. Допреди миг, когато беше жив, той не изглеждаше по-досегаем отколкото сега. Наведе се напред, сякаш за да й покаже какво има на мястото на косата му, и странното нещо, което я държеше прикована, се прекъсна и тя побягна.
Два часа, цели два часа минаха, докато намери Ивлин. Единият час просто й се губеше в мрак и болка. Другият мина някак твърде спокойно — Алиша блуждаеше из къщата, следвана от собственото си тихо хлипане. „Какво, какво казваш?“ — хлипаше тя, опитвайки се да разбере, и питаше безмълвната къща отново и отново.
Намери Ивлин да лежи по гръб край вира с широко отворени очи. На главата си имаше голяма подутина с дупка в средата, в която можеха да влязат три пръста.
— Недей — тихо каза Ивлин, когато Алиша се опита да повдигне главата й. Внимателно Алиша отново
