Дълго пя без думи. После млъкна, загледана в дъждовните капки, които се ронеха в слънчевия ден, а песента продължаваше да звучи в ушите й.
Нечий строг глас:
— Какво правиш?
Сепната, Ивлин се обърна. Зад нея стоеше Алиша със странно напрегнато лице.
— Какво правиш? — повтори тя.
Ивлин направи неопределен жест към прозореца, опита се да каже нещо.
— Е?
Ивлин отново направи същия жест.
— Там навън — каза тя. — Аз… аз…
Тя се смъкна от дивана до прозореца, изправи се в цял ръст. Лицето й гореше.
— Закопчей си яката! — каза Алиша. — Какво ти е, Ивлин? Кажи ми!
— Мъча се да… — Гласът на Ивлин беше тих и изпълнен с копнеж. Закопча яката си и ръцете й се плъзнаха към кръста. Притиснаха го здраво.
Алиша пристъпи напред и махна ръцете й.
— Не прави така. Какво… какво правеше преди малко? Говореше ли с някого?
— Да, говорех, но не с тебе, нито с татко.
— Но тук няма никой друг.
— Има — отвърна Ивлин. — Неочаквано задъхана, тя каза: — Докосни ме, Алиша!
— Да те докосна?
— Да… моля те. Само ме… — и тя протегна ръце. Алиша се отдръпна назад.
— Така не се прави — каза Алиша внимателно, мъчейки се да преодолее шока. — Кажи какво ти е, Ивлин? Не ти ли е добре?
— Да — каза Ивлин. — Не… Не зная. — Тя се обърна към прозореца. — Не вали. Тук е мрачно. Навън е толкова слънчево, толкова… Искам слънцето да ме облива, цялата, да усещам топлината му.
— Глупавичката ми! Та нали тогава в банята ще е светло… За къпане не се говори, мила моя.
Ивлин взе една възглавничка от дивана до прозореца. Обгърна я с ръце и с всичка сила я притисна до гърдите си.
— Ивлин! Престани!
Ивлин се обърна рязко и погледна сестра си по нов, необичаен начин. Устата й се изкриви. Тя стисна очи и когато ги отвори, от тях се отрониха сълзи.
— Искам! — извика тя. — Искам!
— Ивлин! — прошепна Алиша и заотстъпва към вратата с широко отворени очи. — Ще трябва да кажа на татко.
Ивлин кимна и още по-здраво притисна възглавничката до себе си.
Когато стигна до потока, малоумният клекна до него и се загледа. Отронен лист танцуваше по водата, отмина, поспря се, направи реверанс, промуши се между коловете и изчезна в малкия отвор, който живият плет образуваше над потока.
Той никога не бе мислил дедуктивно и може би опитът му да последва листа не беше плод на някаква мисъл. Все пак той се опита и установи, че коловете са забити в бетонен канал. Те сресваха водата като гребен и нищо, освен някой лист или клонка, не можеше да се промъкне между тях. Потопи се във водата и почна да натиска желязото, да блъска невидимия цимент. Нагълта вода, задави се, но продължаваше да блъска — сляпо, настървено. Хвана с две ръце един от коловете и го разтърси. Сряза дланта си. Опита друг, после друг, докато неочаквано един от коловете изтрака и помръдна от напречното желязо, за което бе закрепен.
Това вече беше друго, различно от досегашните опити. Той едва ли разбра какво означава разликата — че на това място желязото е ръждясало и следователно е по-слабо. За него беше просто различно и това му вдъхна надежда.
Седна на дъното на потока до гърди във водата и опря крака от двете страни на хлабавия кол. Отново го хвана с две ръце, пое дълбоко въздух и задърпа с всичка сила. Червено петно изплува на повърхността и течението го понесе надолу. Наведе се напред, после с все сила рязко назад. Ръждясалата част под водата се счупи. Отхвърли го силно назад и той удари главата си о ръба на канала. Прониза го остра болка. За миг бе зашеметен и водата изтърколи тялото му обратно към коловете. В носа му влезе вода, задави го и той вдигна глава. Като се съвзе, отново бръкна под водата. Напипа отвор, висок един фут, но широк само около седем инча. Провря ръка през него чак до рамото. Главата му се потопи във водата. Изправи се и мушна крак.
Отново смътно осъзна неумолимия факт, че само желанието не е достатъчно, че преградата няма да се поддаде само на натиска. Опита се да счупи съседния кол, но той не помръдна. Не помръдна и колът от другата страна.
Спря да си отдъхне. Погледна без никаква надежда нагоре към високата петнадесет фута ограда, която завършваше с кръвожадни редици натрошено стъкло и гъсти, извити навън хищни зъби. Нещо го убоде. Наведе се, опипа дъното и измъкна отчупеното парче желязо, дълго единадесет инча. С това желязо в ръка той седна, глупаво вторачен в оградата.
Докосни ме, докосни ме. Това долавяше той и някакво надигащо се могъщо чувство — глад, настойчива молба, безкрайна нежност и неясна потребност. Странният зов изобщо не бе преставал, но това беше нещо различно. Като че ли зовът беше просто носител, а това чувство — сигнал, неочаквано вложен в него.
И тогава тънката нишка, която свързваше неговите две същности, затрептя и укрепна. Неуверено тя започна да предава. Предаваше откъслечни импулси вътрешна сила, които после приемаше обратно, заредени с информация и прозрение. Странните очи се спряха на парчето желязо. Малоумният го въртеше из ръцете си, а разумът се гърчеше от болка в усилие да се размърда, докато най-после за първи път заработи.
Той седна във водата близо до оградата и с парчето желязо започна да търка кола точно под мястото, където бе закрепен за хоризонталното желязо.
Заваля. Валя цял ден и цяла нощ — чак до обяд на другия ден.
— Ето тук беше — каза Алиша. Лицето й пламтеше.
Мистър Кю обикаляше из стаята, дълбоките му очи горяха. Прокара между пръстите си камшика, изплетен от четири ремъка. Алиша добави:
— И искаше да я докосна. Молеше ме.
— Ще я докоснем — каза той. — Да, злото, злото — измърмори той и продължи да нарежда: — Злото не може да бъде отстранено. А аз си мислех, че може, мислех си, че може. Ти, Алиша, както знаеш, си покварена от злото, защото те е докосвала жена, държала те е в ръцете си, грижила се е за теб с години. Но не и Ивлин… Злото е в кръвта и трябва да се пусне кръв. Къде мислиш е тя?
— Може би навън… при вира. Сигурно е там. Тя обича този вир. Ще дойда с теб.
Той я погледна, пламналото й лице, горящите очи.
— Това е моя работа. Стой тук!
— Моля те…
Той замахна с тежкия камшик:
— И ти ли, Алиша?
Тя се извърна, мъчейки се да овладее силната възбуда.
— После — изръмжа той и хукна навън.
Трепереща, Алиша остана за миг на мястото си, после се втурна към прозореца. Видя как баща й се отдалечава с решителни крачки. Пръстите й конвулсивно стискаха рамката на прозореца. Сгърчените й полуотворени устни издадоха странен звук, подобен на блеене.
Когато стигна до вира, Ивлин едва си поемаше дъх. Нещо — някакъв невидим дим, някакво
