Лежеше някъде на хладно, а под главата му имаше топла възглавница. Нещо нежно го докосваше по косата. Дали още спеше, или вече се бе събудил? Беше така напълно изтощен, изхабен, изцеден, че не можеше да разбере дали спи, или е буден, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Знаеше кой е, какъв е бил. Знаеше какво иска и къде да го намери. И непременно щеше да го намери, щом се наспи.
Размърда се щастливо и нещото, което докосваше косата му, го докосна по бузата, погали го. На сутринта, помисли си той с облекчение, ще отида и ще намеря моя малоумен. Но първо ще ми е нужен един час, за да си припомня някои неща… Спечелих надбягването с чували на неделния училищен пикник и ми дадоха като награда една носна кърпа в цвят каки. В скаутския лагер улових три щуки преди закуска, като едновременно карах кануто, развивах макарата и държах месината със зъби. Тя ми сряза устата, когато се улови най-голямата риба. Мразя мляко с ориз. Обичам Бах и лебервурст, и последните две седмици на май, и две дълбоки ясни очи, като на…
— Джейни?
— Тук съм.
Той се усмихна, сгуши глава във възглавницата и едва сега разбра, че това е скутът на Джейни. Отвори очи. Главата на Джейни беше черен облак на фона на рояк звезди, по-тъмна от нощта.
— Нощ ли е?
— Да — прошепна тя. — Добре ли спа?
Той се усмихна. Лежеше неподвижно и си мислеше колко добре е спал.
— Не сънувах, защото знаех, че мога.
— Радвам се.
Той се надигна и седна. Тя се размърда внимателно.
— Сигурно съвсем си се схванала — каза той.
— Нищо. Беше ми приятно да те гледам, като спиш.
— Да се връщаме в града.
— Не още. Сега е мой ред, Хип. Трябва да ти кажа много неща.
Той я докосна.
— Ти си замръзнала. Тези неща не могат ли да почакат?
— Не, не! Ти трябва да знаеш всичко, преди той… преди да ни открият.
— Той? Кой е той?
Тя дълго мълча. На Хип много му се искаше да я попита нещо, но се отказа. А когато все пак тя заговори, това, което разказваше, беше толкова далеч от въпроса му, че едва не я прекъсна; но отново се въздържа и остави нещата в нейни ръце.
— Ти си намерил нещо на полето; докоснал си го с ръка достатъчно дълго, за да разбереш какво представлява то и какво може да означава за теб и за света. След това човекът, който е бил с тебе, войникът, е направил така, че да го загубиш. Защо мислиш е направил това?
— Той беше едно недодялано скудоумно копеле.
Без да коментира, тя продължи:
— Сторило ти се е, че военният лекар, изпратен при теб, един майор, изглежда точно като онзи войник.
— Те доказаха противното.
Той беше достатъчно близо до нея, за да усети лекото движение в мрака, когато тя кимна:
— Доказали! Няколко души потвърдили, че през онзи следобед са били с него в самолета. И още нещо. Ти си имал един куп папки със сведения за някаква аномалия, която оказвала влияние върху магнитните взриватели на снарядите, преминаващи над определен район. Какво стана с тях?
— Не зная. Стаята ми е била заключена, доколкото зная, откак излязох онази сутрин, докато са отишли да я претърсват.
— А не ти ли е минавало през ума, че точно тези три неща — изчезналият войник, изчезналите папки и приликата на майора с войника — са те дискредитирали?
— Не ще и дума. Струва ми се, че ако бях успял да си изясня две или поне едно от тези три неща, нямаше да попадна в плен на тази идея фикс.
— Добре. А сега помисли за следното. Ти си се трепал и ровил цели седем години, приближавайки се все повече и повече към това, което си загубил. Попаднал си на следите на човека, който го е построил, и тъкмо си щял да го намериш, когато нещо се е случило.
— Да, вината беше моя. Налетях на Томпсън и побеснях.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Ами ако този войник не е дръпнал лоста по невнимание? Ако го е направил нарочно?
Като че ли изневиделица фотосветкавица блесна в лицето му — толкова силен бе шокът. И просветлението му бе така внезапно и заслепяващо. Когато най-после можа да проговори, той каза:
— Как досега не съм се сетил за това?
— Не ти е било позволено — в гласа й имаше горчивина.
— Как така не ми е било…?
— Моля те. Не бързай. Представи си за момент, че някой нарочно ти е причинил всичко това. Можеш ли да предположиш кой го е направил, защо го е направил, как го е направил?
— Не — каза той веднага. — Няма никакъв смисъл в това, да унищожиш първия и единствен в света антигравитационен генератор. Още по-малко смисъл има в това, аз да бъда избран за жертва и да бъда преследван по такъв сложен начин. Та този мой преследвач би трябвало да може да влиза в заключени стаи, да хипнотизира свидетели и да чете мисли!
— Така беше. Той може да прави всичко това.
— Но кой, Джейни?
— Кой според теб е направил генератора?
Той скочи на крака и издаде вик, който се разнесе из тъмното поле.
— Хип!
— Не ми обръщай внимание — каза той потресен. — Току-що осъзнах, че само човек, който, ако поиска, може да направи друга такава машина, би дръзнал да я унищожи. А това означава, че… о, господи!… че войникът и малоумният, и може би Томпсън… да, Томпсън, той е направил така, че да ме тикнат в затвора точно когато съм бил на път да го открия отново… те всички са един човек! Защо това не ми е хрумнало досега?
— Нали ти казах. Не ти е било позволено.
Той отново седна на земята. На изток светлееше зората, като сиянието на някакъв град, скрит зад хълма. Той погледна нататък и си спомни, че това бе денят, в който бе решил да сложи край на дългото търсене, което цели седем години не му даваше миг покой. Помисли си за ужаса, който е изпитала Джейни, когато той безразсъдно бе решил да се натика в ръцете на този… на това чудовище. Без да е възвърнал разсъдъка си, паметта си, без никакво оръжие за самозащита, без да знае къде отива.
— Ще трябва да ми кажеш, Джейни. Всичко.
Тя му разказа, всичко. Разказа му за Сам, за Бони и Бийни и за себе си; за мис Кю и Мириам, и двете вече умрели, и за Джери. Разказа му как след убийството на мис Кю се преместили отново в гората, в голямата самотна къща на семейство Кю, и как известно време били много близки. Но после…
— У Джери се появиха амбиции. Той реши да завърши колеж и го направи. Беше лесно. Всичко беше лесно. Когато скрие необикновените си очи зад очила, той е твърде невзрачен на вид, не прави впечатление. Завърши медицинско училище, после психиатрия.
— Искаш да кажеш, че той наистина е психиатър? — попита Хип.
— Не е. Но има диплом, което не е едно и също. Криеше се в тълпата, фалшифицираше какви ли не документи, за да го приемат. Така и не го разкриха. Някои се заемаха да разследват неговия случай, но беше достатъчно само да ги погледне с необикновените си очи и те всичко забравяха. Никога не го късаха на изпит, стига да имаше мъжка тоалетна.
— Какво? Мъжка тоалетна ли?
— Точно така. — Тя се засмя. — Веднъж щеше скъпо да плати. Номерът му беше следният: отиваше до тоалетната, заключваше се в една от кабинките и викаше Бони или Бийни. Казваше им къде е закъсал, те се
