се оказа с твърде много свободно време, което никак не му се нравеше.
Полигонът беше малък и в известен смисъл рядка находка, нещо като музей, защото почти всичкото оборудване беше остаряло. Самата инсталация, също остаряла, и още преди години заменена от по-голяма и по-ефикасна защитна мрежа, вече не беше включена към никаква система. Използуваха я само за обучение на артилерийски разчети и офицери, на оператори на радиолокатори и станции и на техници.
За да запълни времето си, лейтенантът, който ненавиждаше безделието, започна да се рови из архивите и попадна на данни от изследвания, правени преди години, върху ефикасността на магнитните взриватели и върху минималната височина, на която можеха да бъдат изстрелвани тези остроумно измислени снаряди заедно с техните радарни предаватели и приемници от първи размер и часовников механизъм. Излизаше, че офицерите от зенитната артилерия предпочитат да пропуснат нисколетящ самолет, отколкото да рискуват чувствителните снаряди да се взривят преждевременно във върха на някое дърво или електрически стълб, изпречили се на пътя им.
Лейтенант Бароус обаче имаше набито око и откриваше и най-незначителните несъответствия в математическите изчисления, както Тосканини е долавял и най-малките изменения във височината на тона. В един от секторите на полигона, при даден ъгъл на изстрелване, оставаше малка площ, над която минаваха повече невзривени снаряди от средно допустимата норма. Една, две, дори и три бариери с висок процент от невзривени снаряди в продължение на една година можеха да означават лош контрол върху качеството на самите снаряди. Но когато при всяко прелитане над определена точка снарядите с магнитни взриватели, предназначени за стрелба по нисколетящи цели, се взривяват само при контакт или изобщо не се взривяват, това вече нарушава многоуважаемия закон. Умът на учения не понася такова нарушаване на законите и упорито и неумолимо търси явлението, което го е причинило, както обществото преследва престъпниците.
Лейтенантът беше страшно доволен, че се е натъкнал на изключение. Нямаше основание да се предполага, че някой нарочно е изстрелвал голям брой снаряди под малък ъгъл в определена посока, а още по-малко — точно на мястото, за което ставаше въпрос. Ето защо лейтенант Бароус трябваше да издири и сравни стотици сведения за период от около петнадесет години, за да събере достатъчно факти, даващи основание да се започнат изследвания.
Това щяха да бъдат негови изследвания. Ако не излезеше нищо, нямаше да споменава за тях. Но ако се окажеше нещо важно, изключително скромно и с впечатляваща яснота, той щеше да доложи за откритието си на полковника; може би тогава полковникът щеше да се принуди да промени мнението си за лейтенантите от RОТС. И така, в свободното си време той направи обиколка из полето и откри една площ, в границите на която джобният му волтметър не работеше нормално в различна степен. Хрумна му, че е открил нещо, което потиска магнетизма. Грубите, но иначе чувствителни бобини и релета на магнитните взриватели практически преставаха да действуват, ако прелитаха по-ниско от четиридесет ярда над този склон. Постоянните магнити също преставаха да действуват, както и електромагнитите.
Нищо в кратката, но бляскава кариера на Бароус не можеше да се сравни с възможностите, които разкриваше това невероятно явление. То беше неизчерпаема храна за пъргавия ум и развитото му въображение и той си представяше как идентифицира и анализира явлението (може би ефект на Бароус?), как го възпроизвежда в лабораторни условия — разбира се, успешно. А после — приложение. Генератор, който създава поле като невидима стена; самолетите ще бъдат обезвредени, радиовръзката между тях, дори и вътрешната радиовръзка, няма да може да се осъществява, щом многобройните им магнити престанат да действуват. Ще престанат да действуват и направляващите устройства на управляемите снаряди, взривателите, и, разбира се, магнитните взриватели, които ще бъдат напълно обезвредени… едно съвършено защитно оръжие… и електромагнитния век… и какво ли не още? Приложението нямаше граници. След това, естествено, ще има демонстрации и полковникът ще го представи на видни учени и военни: Това, господа, е нашият лейтенант от RОТС!
Но най-напред трябваше да открие коя е причината за явлението, след като вече знаеше къде се наблюдава то. За целта проектира и изработи специален детектор с просто устройство, но остроумно измислен. Внимателно го градуира и провери точността на скалата му. Докато правеше това, гъвкавият му, неуморим ум работеше трескаво и възторжено. Създаде нова теория за „антимагнетизма“. По метода на екстраполацията установи поредица от закони и по математически път доказа съществуването на някои ефекти — просто за удоволствие. Веднага ги изпрати в Електротехническия институт, където можеха да ги оценят. Така и стана — скоро ги публикуваха в списанието. По време на занятия се шегуваше с хората си, като ги предупреждаваше да не стрелят много ниско над неговия район, защото „феите ще размагнитят магнитните им взриватели“. Това му доставяше голямо удоволствие, защото си представяше как по-късно им казва, че необичайната му забележка е била самата истина и ако някой от тях е имал мозък колкото една гъска, е можел да отиде и сам да го открие.
Най-после завърши детектора си. Той се състоеше от живачен прекъсвач, соленоид и източник на променлив ток. Можеше да открива и най-малките промени в полето на собствения си магнит. Тежеше около четиридесет фунта, но това нямаше значение, тъй като не възнамеряваше той да го носи. Намери възможно най-добрите военно-топографски карти на района, избра си най-глуповатия на вид войник и прекара цял ден от отпуската си на полигона, като се движеше зигзагообразно по склона, внимателно отчиташе данните и ги нанасяше на картата, докато откри центъра на размагнитващия ефект.
Беше в нивата на една изоставена ферма. Сред нивата имаше допотопен трактор, толкова ръждясал, че всеки момент можеше да се разпадне. Суша и ветрове, дъждове и снегове така бяха заровили машината, че лейтенантът и търпеливият му войник трябваше часове наред да копаят трескаво, плувнали в пот, да стържат и бършат, докато най-после останките от трактора бяха освободени и изчистени. Под него намериха източника на невероятното поле.
От всеки ъгъл на рамата излизаше по един лъскав сребрист кабел. Те се събираха при кормилната колона. Друг кабел излизаше от нея и отиваше нагоре към малка кутия. От кутията стърчеше лост. Нямаше никакъв видим източник на енергия, но устройството работеше.
Когато Бароус натисна лоста напред, развалината изстена и чувствително потъна в меката пръст. Когато го дръпна назад, със скърцане и пращене тя се издигна доколкото позволяваха счупените й ресори и като че ли искаше да се издигне още.
Той върна лоста в неутрално положение и отстъпи крачка назад.
Точно това се надяваше да намери. Благодарение на него можеше да осъществи най-дръзките си мечти. Пред себе си имаше размагнитващ генератор — трябваше само да го разглоби и да го изследва. Но той беше вторичен продукт.
Като натиснеш лоста напред, устройството правеше трактора по-тежък, като натиснеш назад — по- лек.
Та това беше антигравитация! Антигравитация — фантазия, мечта! Антигравитация, която толкова щеше да промени лицето на земята, че ефектите от използуването на парата, електричеството и дори ядрената енергия ще изглеждат като жалки издънки в градината на техническия прогрес, избуяла благодарение на това устройство. Това означаваше устремени към небето сгради, каквито дори никой художник още не е дръзнал да нарисува, летене без крила, полети до други планети, а може би и до звездите. Означаваше нова ера в транспорта, в материално-техническото обезпечаване на войските, дори в танцовото изкуство, дори в медицината. И… разбира се, изследването върху снарядите… и всичко това беше в неговите ръце.
Глуповатият войник пристъпи и силно дръпна лоста назад. Усмихна се и се хвърли в краката на Бароус. Бароус го ритна, освободи се, скочи така, че колената му изпукаха. Протегна се напред и с върха на пръстите си успя да докосне долната страна на единия от студените лъскави кабели. Докосването едва ли трая повече от една десета от секундата, но години след това, до края на живота си, Бароус имаше чувството, че част от него е застинала в този миг — върховете на пръстите му върху едно чудо, а тялото му, висящо във въздуха, освободено от земята.
После падна.
Кошмарен сън.
Най-напред сърцето му заби лудо, като че ли гърдите му щяха да се пръснат, забрави дори да диша, това беше безумие, но допотопната развалина се откъсна от естествената си среда и почна да се издига все по-бързо и по-бързо, да става все по-малка и по-малка на фона на смрачаващото се небе — кръпка, топка,
