Той ги стисна още по-силно, разтърси я.
— Знаеш, нали? Знаеш всичко за мен.
— Пусни ме. Моля те, пусни ме. Хип, ти не знаеш какво правиш!
Блъсна я обратно на леглото. Тя сви крака и легна на една страна, подпряна на лакът. През сълзи, невероятни сълзи, които не бяха на Джейни, каквато я познаваше, погледна нагоре към него. Раздвижи китката на свободната си ръка.
— Ти не знаеш… не знаеш какво си — каза тя задавено и млъкна. Дишаше тежко. През тези невероятни сълзи очите й искаха да му кажат нещо, което той не трябваше да знае, нещо голямо, важно и измъчено, но той не можа да го прочете.
Бавно коленичи до леглото:
— Ах, Джейни, Джейни.
Устните й потрепнаха. Тя се опита да се усмихне, макар че това трудно можеше да се нарече усмивка. Докосна косата му и прошепна:
— Всичко е наред.
Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Той сви крака, седна на пода, сложи ръцете си на леглото и опря буза на тях.
Тя каза със затворени очи:
— Разбирам, Хип. Наистина разбирам и искам да ти помогна. Искам да продължа да ти помагам.
— Не, не искаш — в гласа му прозвуча не горчивина, а някаква дълбока мъка.
Усети, може би по дишането й, че при думите му сълзите й отново бликнаха.
— Ти знаеш за мен. Знаеш всичко, което се мъча да открия. — Думите му прозвучаха като обвинение и той съжали, че ги е казал. Това бяха само разсъждения, но не можеше да ги изрази по друг начин. — Знаеш, нали?
Все още със затворени очи, тя кимна.
— Добре тогава.
Той се надигна тежко и отиде до стола. Когато иска нещо от мен — помисли си той злобно, — само седи и чака. Отпусна се на стола и погледна към нея. Тя не помръдваше. Той направи съзнателно усилие и прогони горчивината от мислите си, остави само съдържанието, изводите. Изчака малко.
Тя въздъхна, надигна се и седна на леглото. Като видя разрошената й коса и зачервените й страни, у него се надигна нежност, но той сурово я потисна.
— Трябва да ми повярваш, Хип. Трябва да имаш доверие в мен.
Той бавно поклати глава. Тя сведе поглед, вдигна ръка и изтри едното си око с опакото на китката си.
— Това парче кабел — каза тя.
Тръбата си лежеше на пода, където я беше изтървал, я вдигна.
— Какво за този кабел?
— Кога за пръв път си спомни, че го имаш, че е твой?
Той се замисли.
— В къщата. Когато отидох в къщата да питам.
— Нямах предвид тогава. Исках да кажа, след като се разболя.
— О — той затвори очи, намръщи се. — Витрината. Когато познах витрината и си спомних, че съм я счупил. Спомних си и после… Да! — каза той бързо. — Ти ми го сложи в ръката.
— Точно така. В продължение на осем дни преди това аз непрекъснато ти го слагах в ръката. Слагах го в обувката ти. В чинията ти. В сапуниерката. Веднъж мушнах четката ти за зъби в него. Всеки ден, по пет-шест пъти на ден, цели осем дни, Хип!
— Аз не…
— Не разбираш ли? Не те обвинявам.
— Не е това. Исках да кажа, че не ти вярвам.
Най-после тя го погледна. Едва сега той откри, че рядко се случваше да са заедно и очите й да не са приковани върху лицето му.
— Наистина — увери го тя. — Наистина, Хип. Така беше.
Той кимна неохотно.
— Добре де. Така да е. Какво общо има това с…?
— Почакай — каза тя умоляващо, — ще разбереш. Знаеш ли, че много пъти ти докосваше това парче кабел и отказваше да приемеш, че то съществува? Оставяше го да се търколи от ръката ти и не забелязваше, че то пада на земята. Стъпваше бос на него и дори не го усещаше. Веднъж то беше в храната ти, Хип. Набоде го на вилицата си заедно със зеления фасул, сложи края му в устата си и после просто го остави да падне, без да го забележиш!
— Ок-к… оклузия — произнесе той с усилие. — Така го нарече Бромфийлд. — Кой беше Бромфийлд? — Но отговорът му се изплъзна. Джейни продължаваше да говори.
— Точно така. А сега слушай внимателно. Когато му дойде времето, оклузията изчезна и ти стоеше с кабела в ръка и знаеше, че той наистина съществува. Но дотогава аз не бях в състояние да направя нищо, нищо, преди да е назрял моментът това да се случи!
Той се замисли.
— И… как стана това?
— Ти се върна назад.
— При магазина и витрината ли?
— Да — каза тя и веднага уточни: — Не. Друго искам да кажа. Ти се съживи в тази стая и… всъщност ти сам го каза — твоят свят започна да се разширява, стана достатъчно голям, за да побере една стая, после една улица, един град. Същото ставаше и с паметта ти. Паметта ти започна да включва вчера, миналата седмица, после затвора, после това, което е станало причина да влезеш в затвора. И в този момент кабелът започна да значи нещо за теб, нещо страшно важно. Но дотогава той не значеше нищо. Не значеше нищо до момента, в който паметта ти можеше да се върне достатъчно назад. И тогава той отново стана истински.
— Виж ти — каза той.
Тя сведе очи.
— Аз знаех за кабела. Можех да ти обясня. Непрекъснато се мъчех да насоча вниманието ти върху него, но ти не го виждаше, докато не беше готов да го видиш. Е добре, аз наистина знам много повече за тебе. Но не разбираш ли, че дори да ти кажа нещо, ти не би могъл да ме чуеш?
Той поклати глава, напълно замаян.
— Но аз… вече не съм болен!
Прочете отговора по изразителното й лице.
— Още ли съм…? — попита плахо, но после изведнъж в него избликна страшен гняв. — Хайде стига — изръмжа той, — да не искаш да кажеш, че изведнъж ще оглушея, ако ми кажеш къде съм завършил гимназия?
— Разбира се, че не — гласът й прозвуча нетърпеливо. — Искам да кажа, че това няма да означава нищо за теб. Няма да можеш да го свържеш с нищо. — Тя прехапа устни в усилието си да се съсредоточи. — Ето например ти няколко пъти спомена Бромфийлд.
— Кой? Бромфийлд ли? Не съм.
Тя го погледна с присвити очи.
— Спомена го, Хип. Спомена го преди по-малко от десетина минути.
— Така ли? — Той се замисли. Мисли напрегнато, после отвори широко очи. — Вярно! Споменах го.
— Добре. А кой е той? Какво общо имаш с него?
— С кого?
— Хип! — каза тя остро.
— Извинявай. Май малко се обърках. — Той отново се замисли, мъчейки се да си спомни всичко, всяка дума. Най-после промълви с усилие:
— Б-р-о-омфийлд.
— Вероятно пак ще ти се изплъзне. Това е само един проблясък от миналото, някъде много далеч. То
