По пътя не проговориха. Хип седеше, закрил очите си с ръка, и притискаше слепоочията си. Джейни мълчеше в тъмния си ъгъл.
Когато автомобилът спря, Хип се измъкна и разсеяно подаде ръка на Джейни да стъпи на тротоара. Подаде банкнота на шофьора, взе рестото, даде му бакшиш. Таксито замина.
Хип стоеше и гледаше парите в ръката си, местеше ги с пръсти по дланта си.
— Джейни?
— Да, Хип.
Погледна към нея. Едва я виждаше в мрака.
— Да влезем вътре.
Влязоха. Той запали лампите. Тя свали шапката си, закачи чантата си на леглото, седна с ръце в скута и зачака.
Той беше като сляп — така беше потънал в мислите си. Дойде на себе си бавно, забил поглед в парите върху дланта си. В първия миг те сякаш не значеха нищо за него, но по изражението му личеше как постепенно ги разпозна, включи ги в мислите си. Стисна ги в ръка, раздрънка ги, занесе ги до нея и ги сложи на нощното шкафче — три смачкани банкноти и няколко сребърни монети.
— Те не са мои — каза той.
— Разбира се, че са твои!
Той уморено поклати глава.
— Не, не са. Нищо не е мое. Нито парите за влакчето, нито парите за покупки и за сутрешно кафе, нито… тук сигурно има и наем.
Тя мълчеше.
— Тази къща — каза той отнесено. — Щом я видях, веднага си спомних, че съм бил там. Бях там точно преди да ме арестуват. Нямах никакви пари. Да, спомням си. Почуках на вратата, бях мръсен и обезумял. Казаха ми да отида отзад, ако искам нещо за ядене. Нямах никакви пари. Спомням си съвсем ясно. Имах само…
Той извади от джоба си плетената метална тръба. Тя проблесна на светлината. Той я размаха, усука я, после посочи с нея към нощното шкафче.
— А откак съм тук, имам пари. В левия джоб на сакото си, всеки ден. Досега не се бях замислял за това. Тези пари са твои, нали, Джейни?
— Твои са. Не мисли за това, Хип. То не е важно.
— Какво значи мои? — озъби се той. — Мои, защото ти ми ги даваш ли? — С гневен лъч прониза мълчанието й и поклати глава. — Така си и мислех.
— Хип!
Съвсем неочаквано той силно разтърси глава, безсилен да намери друг израз на бурята от чувства, която бушуваше в него — гняв и унижение от безплодния яростен опит да разкъса завесата, плътно покрила спомена за миналото му. Отпусна се безсилно на креслото и закри лицето си с ръце.
Усети близостта й още преди нейната ръка да докосне рамото му.
— Хип — прошепна тя.
Той отдръпна рамо и ръката се махна. Чу как пружината леко изскърца, когато тя отново седна на леглото.
Бавно свали ръцете си. Лицето му беше изкривено, измъчено.
— Трябва да разбереш, че не се сърдя на теб. Не мисли, че съм забравил какво направи за мен. Но отново съм объркан — каза той с дрезгав глас. — Върша неща, без да знам защо ги върша. Знам, че трябва да направя нещо, ала не зная какво. Например… — Той млъкна и се замисли, опитвайки се да подреди хилядите несвързани мисли и образи, които лудо се въртяха из съзнанието му във вихъра на бурята, бушуваща в него. — Например знам, че не трябва да е така — да съм тук, да ме хранят, да ми дават пари, но не знам кой ми го е казал, кога и къде. А и… това, дето ти казах, че трябва да намеря някого, но не знам кой е той, нито защо трябва да го намеря. Тази вечер ти казах, че… — В настъпилата пауза се чуваше съскащото му дишане през стиснати зъби и устни. — Тази вечер ти казах, че моят свят… светът, в който аз живея, става все по-голям. Сега той стана достатъчно голям, за да побере и къщата, пред която спряхме. Щом минахме край този ъгъл, си спомних, че къщата е там и трябваше непременно да я видя. Спомних си, че съм бил там, мръсен, трескав… почуках… казаха ми да отида отзад… развиках им се… дойде още някой. Попитах ги, исках да разбера нещо за… — Отново мълчание и тежко, съскащо дишане. — … за децата, които живеят там. Нямало никакви деца. Отново се развиках, те се уплашиха. Казах им, вече по-спокойно, да ми кажат каквото ме интересува и ще си вървя, нямам намерение да плаша никого. Добре, казвам, щом няма никакви деца, кажете ми къде е Алиша Кю, само ме оставете да говоря с Алиша Кю.
Той се изправи. Очите му горяха. Насочи парчето тръба към Джейни.
— Виждаш ли? Спомних си, спомних си името й, Алиша Кю. — Той се отпусна назад. — Те казаха: „Алиша Кю умря.“ После схванаха, че става въпрос за нейните деца и ми казаха къде да ги намеря. Записаха ми го някъде, трябва да е някъде тук… — Той започна да рови из джобовете си, после изведнъж спря и погледна гневно към Джейни. — Беше в старите ми дрехи. Ти си го взела! Ти си го скрила!
Поне да беше обяснила, да беше му отговорила. Но тя само го гледаше и мълчеше.
— Добре тогава — изскърца той със зъби. — Спомних си едно нещо, ще си спомня и друго. Освен това може да се върна там и пак да попитам. Нямам нужда от тебе.
Изразът на лицето й не се промени, но изведнъж той усети, че й струва голямо усилие да запази привидното си спокойствие.
Той каза нежно:
— Аз наистина имах нужда от тебе. Щях да умра, ако не беше ти. Ти беше… — Той млъкна, за да намери дума, която да изрази какво е била тя за него, но като не можа, продължи: — Не че не си ми нужна, но след като се оправих, вече е по-различно. Трябва да открия някои неща — и то да ги открия сам.
Най-после тя проговори:
— Дотук ти откри всичко сам, Хип. Стъпка по стъпка. Аз само те водех на места, на които можеше по- лесно да го направиш. И… искам да продължим така.
— Не е нужно — увери я той. — Вече съм голямо момче. Много се промених. Върнах се към живота. Не може да има още много за откриване.
— Има — каза тя тъжно. — Много.
Той поклати уверено глава.
— Казвам ти, че знам. Да разбера нещо за тези деца, после за тази Алиша Кю и после адреса, на който са се преместили — това беше накрая; там успях да докосна с върха на пръстите си… онова, което се мъчех да хвана. Трябва ми още само едно — адресът на децата, това е всичко. Той ще е там.
— Кой?
— Ами този, когото търся. Той се казва… — Хип скочи на крака. — Казва се…
Стовари с всичка сила юмрук върху дланта си и прошепна:
— Забравих го.
Сложи пламналата си ръка на тила, присви очи в усилието да си спомни. После се отпусна.
— Добре — каза той, — ще го открия, още сега.
— Седни — каза тя. — Трябва да продължиш, Хип. Седни и ме изслушай.
Той седна неохотно, погледна я сърдито. В главата му се въртяха картини и фрази, които сякаш всеки миг щяха да се изяснят. Защо не ме остави на мира? — помисли си той. — Защо не ме остави да си помисля малко? Но тъй като тя беше не друг, а Джейни, си замълча.
— Прав си, че можеш да го направиш — каза тя. Говореше бавно и много внимателно. — Ако искаш, утре можеш да отидеш в къщата, да вземеш адреса и да откриеш това, което търсиш. Но то няма да значи нищо за тебе. Нищо. Сигурна съм, Хип.
Той я погледна унищожително.
— Повярвай ми, Хип, повярвай ми!
Той се втурна през стаята, сграбчи я за китките, дръпна я, приближи лицето си до нейното.
— Ти знаеш! — кресна той. — Обзалагам се, че знаеш. Знаеш всичко, нали? И през цялото време си знаела. Аз си блъскам главата да си спомня, а ти си седиш и ме гледаш как се гърча!
— Хип! Хип, ръцете ми.
