— Не. Не беше. Благодарение на тебе. — Погледна очите й, устата й. — А ти, Джейни? Какво всъщност се мъчиш да постигнеш? Тя сведе очи.
— О, съжалявам. Извинявай. Сигурно прозвуча… — Протегна ръка към нея, но я отдръпна, без да я докосне. — Не знам какво ми става днес. Просто… не те разбирам, Джейни. Аз какво съм направил за теб?
Тя бързо се усмихна.
— Оздравя.
— Но това не е достатъчно — каза той искрено. — Къде живееш?
— Точно отсреща през коридора — посочи тя.
— Тъй ли?
Спомни си нощта, когато плака, но прогони спомена, защото се почувствува неловко. Обърна се настрани, търсейки как да смени темата.
— Да излезем — предложи той.
— Добре.
Дали наистина в гласа й се почувствува облекчение?
Возиха се на бързото влакче, ядоха захарен памук и танцуваха в един павилион на открито. Той се учуди на глас откъде ли знае да танцува, но до вечерта не спомена нищо друго за мислите, които го измъчваха. За пръв път забеляза, че му е приятно с Джейни; това не беше всекидневие, а Специален случай. Никога не бе я виждал да се смее толкова непринудено, да изгаря от нетърпение да се вози на това, да опита онова или да отиде да види какво има ей там. По здрач стояха един до друг, облегнати на перилата покрай езерото и гледаха хората, които се къпеха в него. Тук-там по плажа имаше влюбени двойки. Хип се усмихна при тази гледка и се обърна към Джейни, за да сподели нещо, но се спря, като видя странния копнеж, който бе омекотил острите й черти. Някакво чувство — неопределено и нежно, се надигна у него и го накара бързо да извърне глава. От една страна, то беше уважение към нейното необичайно самовглъбяване и нежелание да го наруши, а от друга — за пръв път му мина през ум, че пълната й всеотдайност към него едва ли е всичко, което тя иска от живота. Неговият живот всъщност започна от деня, в който тя влезе в килията му. Но никога досега не се бе замислял, че нейният четвърт век, преди да го срещне, не е чиста страница като неговия.
Защо го бе спасила? Защо точно него, ако е трябвало да спасява някого? Защо…?
Какво ли можеше да иска тя от него? Имаше ли нещо в потъналия му в забрава живот, което той можеше да й даде. Ако имаше такова нещо, закле се Хип мълчаливо — нейно е, каквото и да е то; немислимо бе това, което тя можеше да получи от него, да е по-важно от факта, че той откри живота благодарение на нея.
Какво ли можеше да е то?
Усети, че се е загледал в плажа и малката галактика влюбени, всяка двойка — отделен свят, затворен, но в пълна хармония с останалите светове, носещи се из лунния здрач. Влюбени… И той бе познал вълненията на любовта… някъде там назад, в мъглата. Не можеше да си спомни къде, с кого… но чувството му беше познато и с него изплува и старата позната мисъл — не, докато не го издиря и… Но нишката отново му се изплъзна. Каквото и да е било то, било е по-важно от любовта, и от женитбата, и от работата, и от чина на полковник. (Полковник ли? Да не би някога да е искал да става полковник?)
А може би Джейни беше неговото завоевание. Може би тя го обичаше. Видяла го е и в миг чудото е станало и сега се опитваше да го спечели по свой начин. Добре тогава. Щом това иска…
Той затвори очи и си представи лицето й, леко наклонената й глава в мълчаливо, загрижено очакване; нежните й силни ръце и гъвкавото й тяло, очарователната й жадна уста. Пред очите му бързо премина поредица от кадри, регистрирани от мъжа в него, но забутани някъде из болното му съзнание и забравени там: краката на Джейни, очертани на фона на прозореца през разноцветния облак на копринената й пола, купена от „Либърти“; Джейни с блуза в национален стил срещу копие от утринни слънчеви лъчи, което не се забива, а се огъва в голото й рамо и меката извивка на гърдите й. Джейни танцува, отдръпва се и после се притиска до него, като че ли тя и той са златните листенца на електроскоп (Къде е виждал… работил… с електроскоп… Ами да, разбира се: В… И отново всичко му се изплъзна.) Джейни, почти невидима в гъстия мрак, който се плиска наоколо, бледо сияние през мъглата от найлон и горчивите сълзи в очите му, здраво стиснала ръцете му, докато той се успокои.
Но в тази ежедневна близост — по време на ядене и разходка, в дългите часове, прекарани заедно в мълчание, без нито едно докосване, без нито една любовна дума, нямаше никакъв опит за ухажване. Любовта, дори и най-сдържаната и мълчаливата, е настоятелна, тя е жажда и копнеж. Джейни за нищо не настояваше. Само… само чакаше. Ако се интересуваше от неизвестното му минало, то тактиката й беше напълно пасивна — тя само чакаше, готова да приеме това, което той сам би могъл да открие. Ако я интересуваше какво е бил, какво е правил, нали щеше да го разпитва, да рови, да чопли, както правеха Томпсън и Бромфийлд? (Бромфийлд ли? Кой е той?) Но тя не правеше това, никога.
Тогава сигурно е другото, другото е причината тя да гледа влюбените с такава сдържана тъга, като човек без ръце, омагьосан от звуците на цигулка…
Кадрите продължаваха да се редят. Устните на Джейни, сочни, спокойни, чакащи. Сръчните й ръце. Тялото й, навярно гладко като рамото й, стегнато, топло, диво и очакващо…
Като че ли по негово внушение тя се обърна към него. Дъхът им секна, увисна помежду им като символ, като обещание, жив и слят в едно. Докато разтуптените им сърца отмерят два удара, те бяха сами на своята планета сред осеяния с влюбени космос. После по лицето на Джейни премина някаква спазма. Това не беше усилие да се овладее, а по-скоро някакво съсредоточаване, прецизно настройване.
Нещо стана с Хип, като че ли дълбоко в него се появи някаква страшно твърда сфера от вакуум. Той си пое въздух и магията около тях изчезна с дъха му, отиде в сферата от вакуум, която я погълна и я уби напълно, в един миг. Никой от двамата не помръдна, само кратка спазма премина по лицето й. Все още стояха неподвижни, близо един до друг; лицето й, озарено от залеза, с рязко очертани светлини и сенки, беше вдигнато нагоре, към него. Но вълшебството, сливането, бе изчезнало — вече не бяха едно, пред него отново стоеше спокойната и търпелива Джейни, като че ли никога не се е разпалвала. Но истинската промяна беше у него. Ръцете му, вдигнати да я прегърнат, се отказаха, устните му изтърваха неродената целувка, тя се отрони и изчезна. Той отстъпи крачка назад.
— Да вървим, а?
По лицето на Джейни бързо премина сянка на разочарование. Това беше като другите неща, които го измъчваха — осезаеми и гладки, изплъзващи се от върховете на пръстите му, без да успее да ги улови. Той почти разбра за какво съжалява тя, долови го, но след миг го изпусна и то започна да се смалява, отдалечавайки се от него.
Върнаха се мълчаливо до централната алея, осветена от стотици лампи, които им изглеждаха жалки; до кончетата от въртележките, които уж препускаха, но бяха спънати. Истинската светлина, истинското движение останаха зад тях, в сгъстяващия се мрак и сега и двамата нямаха сили за никаква реакция. С пневматичните пистолети, които изстрелват топчета за тенис по дървени бойни кораби; с ръчките, които въртяха, за да накарат хрътките да се надбягват нагоре по хълма; със стрелите, които хвърляха по балоните — с всичко това те заровиха нещо, което сега им изглеждаше толкова незначително, че дори не остави никаква следа.
Вниманието им привлече един павилион, в който имаше два военни допълнителни сервоусилвателя, имитиращи радарно устройство за насочване на оръдието. Имаше миниатюрно зенитно оръдие, което се насочваше ръчно, като и най-малкото му движение веднага се предаваше посредством сервоусилвателя на огромното оръдие отзад. По тавана, представляващ половината от купола, прожектираха силуети на бързо прелитащи самолети. Това всъщност беше една смесица от разни примамливи джунджурии, които образуваха наистина много ефектна бутафория.
На Хип най-напред му беше забавно, после се заинтересува, а след това се очарова от това, как огромното оръдие на двадесет фута зад него послушно следваше и най-малките му движения, като ту рязко променяше вертикалния и хоризонталния ъгъл, ту плавно следваше целта. Хип изпусна първия „самолет“, изпусна и втория, но след това отчете точно грешката и започна да улучва целите, които се появяваха все
