няма да значи нищо за тебе, докато не се върнеш достатъчно назад.
— Да се върна назад ли? Как да се върна?
— Нали досега това правеше — върна се назад, спомни си как беше болен, после затвора, после как са те арестували и точно преди това как си отишъл в онази къща. Мисли за това, Хип. Мисли защо отиде в онази къща.
Той направи нетърпелив жест:
— Не е нужно. Не разбираш ли? Отидох в онази къща, защото търсех нещо — но какво? О, децата — някакви деца, които можеха да ми кажат къде е малоумният. — Той скочи, засмя се. — Виждаш ли? Малоумният. Спомних си. Ще си спомня всичко, ще видиш. Малоумният… търсех го години наред, като че ли цял живот. Но защо… не помня. Всъщност това вече не е важно — каза той по-уверено. — Искам да разбереш, че не е нужно да се върна назад до началото; това, което съм изминал, е достатъчно. Аз намерих пътя. Утре ще отида в онази къща, ще взема адреса, ще го намеря и най-после ще завърша онова, с което започнах от самото начало, когато загубих…
Той млъкна, огледа се занесено, зърна тръбата, която лежеше на стола, грабна я.
— Това! — каза той тържествуващо. — Това е част от… от… о, по дяволите!
Тя го изчака, докато се успокои достатъчно, за да я чуе.
— Виждаш ли?
— Какво да виждам? — попита той безразлично, смазан и отчаян.
— Ако утре отидеш там, ще се озовеш в ситуация, която не разбираш, поради причини, които не можеш да си спомниш, ще питаш за някого, за когото нищо не знаеш, за да откриеш нещо, за което нямаш никаква представа. Но в едно си прав — съгласи се тя, — че можеш да го направиш.
— Ако отида, всичко ще си спомня.
Тя поклати глава отрицателно.
— Ти знаеш всичко, нали? — попита грубо той.
— Да, Хип.
— Не ме интересува. Все едно, аз ще отида.
Тя пое дълбоко въздух:
— Ще те убият.
— Какво?
— Ако отидеш там, ще те убият — каза тя отчетливо. — О, Хип, нима досега не бях права? Нали ти си спомни! Върна се много назад, наистина се върна, така че това, което си спомни, вече не ти се губи.
— Казваш, че утре мога да отида там и да открия това, което търся… което е смисъл на живота ми… и то ще ме убие. Какво искаш от мен? Какво смяташ, че трябва да направя? — гласът му беше измъчен.
— Продължавай — каза тя умоляващо. — Продължавай да правиш това, което правеше досега.
— Защо? — побесня той. — Защо да се връщам все по-назад и по-назад и да се отдалечавам от това, което търся? Какъв смисъл има да…?
— Престани! — сряза го тя. За своя собствена изненада той млъкна. — Още малко и ще загризеш килима — в гласа й прозвуча весела нотка. — Това няма да ти помогне.
Той се опита да не се поддаде на настроението й, да го пропъди, но не успя. То вече го бе докоснало.
— Според тебе излиза — заговори той вече по-спокойно, — че никога не трябва да открия… малоумния и… онова, другото, каквото и да е то.
— Не — каза тя разпалено. — Не, Хип, ще го откриеш, наистина ще го откриеш. Но трябва да знаеш какво търсиш и защо го търсиш.
— И колко време ще ми е нужно за това?
Тя го погледна сериозно и поклати глава:
— Не знам.
— Но аз не мога да чакам. Утре… — той посочи с пръст към прозореца. Слънцето беше наблизо, посребряваше мрака, прогонваше го. — Днес, разбираш ли? Още днес мога да отида там… трябва да отида. Разбираш ли колко важно е това за мен, колко отдавна се мъча да… — Думите му останаха незавършени. Рязко се обърна към нея: — Казваш, че ще ме убият. Предпочитам да ме убият, но да се добера до това нещо. И бездруго живея само заради него!
Тя го погледна трагично.
— Хип…
— Не! — каза рязко той. — Не можеш да ме разубедиш.
Тя започна нещо да му говори, млъкна, сведе глава. Наведе се да скрие лицето си в леглото.
Той закрачи гневно из стаята, после се надвеси над нея. Чертите на лицето му се смекчиха.
— Джейни, помогни ми…
Тя лежеше неподвижно, но той знаеше, че слуша, и продължи:
— Ако има опасност… ако нещо може да се опита да ме убие… кажи ми какво е то. Поне ми кажи какво да очаквам.
Тя обърна глава към стената, за да може да я чува, но да не я вижда.
— Не съм казвала, че нещо ще се опита да те убие — гласът й излизаше едва-едва. — Казах, че ще те убият.
Той дълго стоя, надвесен над нея. После изръмжа:
— Все едно, ще отида. Благодаря за всичко, Джейни. А сега по-добре си върви.
Тя бавно се надигна от леглото, отпаднала, като пребита. Погледна го с такава мъка и съжаление, че сърцето му се сви. Но той стисна зъби, посочи с поглед към вратата и кимна.
Тя тръгна, влачейки крака, и излезе, без да погледне назад. Сърцето му се късаше. Но не я спря.
Покривката на леглото беше леко измачкана. Той бавно отиде до леглото и се загледа в нея. Протегна ръка, хвърли се по очи и зарови лице в покривката. Тя беше още топла от тялото й и за един кратък, почти неуловим миг му се стори, че дъхът им се сля, че омаяните им души се устремяват една към друга, готови да се слеят. После всичко изчезна и той остана да лежи изтощен.
Продължавай, разболей се. Свий се и умри.
— Добре — прошепна той.
И защо не? Какво значение има? Кой го е грижа дали ще умре, или ще го убият?
Дори и на Джейни й е все едно.
Той затвори очи и видя някаква уста. Помисли си, че е на Джейни, но брадичката беше твърде остра. Устата каза: Легни и умри, това е всичко и се усмихна. Като се усмихна, проблеснаха очилата с дебели стъкла — значи виждаше цялото лице. После го прониза болка, толкова остра и неочаквана, че той отметна глава и изохка. Ръката, ръката му беше срязана. Погледна я и видя белега, който ненадейно бе съживил спомена за болката.
— Томпсън, ще го убия този Томпсън!
Кой беше Томпсън, кой беше Бромфийлд, кой беше малоумният в пещерата… пещерата, а къде е тази пещера, къде са децата… деца… не, това бяха детски… детски… дрехи, точно така! Дрехи — стари, окъсани, дрипави. Нали по дрехите…
Джейни… Ще те убият. Легни и умри.
Очите му се затвориха, напрежението го напусна, започна да го обзема някаква апатия. Това не беше много приятно, но все пак беше за предпочитане пред разкъсващите чувства. Някой каза: „Четиридесет деления нагоре или по-добре в десния квадрант, ефрейтор. Иначе феите ще размагнитят взривателите ви.“ Кой каза това?
Той, Хип Бароус. Той го каза.
А на кого го каза?
Джейни, със сръчните си ръце върху прототипа на зенитното оръдие.
Тихо изсумтя. Джейни не беше ефрейтор.
„Действителността не е много приятно нещо, лейтенант, но на нас ни се иска да вярваме, че сме пригодени за нея. Човекът е чудна машинка, от която може да се възхищава всеки инженер. Но когато в главата на човека влезе някоя идея фикс, действителността не понася такива неща. Една от двете страни трябва да отстъпи. Ако отстъпи действителността, чудната машинка няма къде да функционира, няма го
