материала, който тя обработва. И тя започва да функционира зле. Така че никакви идеи фикс. Функционирай, както си устроен.“

Кой каза това? Бромфийлд. Мижитурка такава! Той ще ми дава акъл от какво трябва да се възхищава един инженер! „Кап’тан Бромфийлд (уморено, за хиляда и не знам си кой път), ако не бях инженер, нямаше да го открия, нямаше да го разгадая, нямаше да давам пет пари.“ Всъщност това няма значение.

Няма значение. Свий се и докато Томпсън не си е показал лицето… Свий се и…

— Не, за бога — изрева Хип Бароус. Скочи от леглото и застана разтреперан в средата на стаята. Покри очите си с ръце и започна да се люшка като фиданка, огъвана от буря. Може и да е съвсем объркан — гласът на Бромфийлд, гласът на Томпсън, някаква пещера, пълна с детски дрехи, Джейни, която искаше да го убият; но поне в едно нещо беше сигурен, знаеше го: Томпсън няма да може да го накара да се свие и да умре. Благодарение на Джейни се бе отървал от това.

— Джейни…? — изхлипа той, както се люшкаше. Джейни не искаше той да умре.

Джейни не искаше да го убият. Какво става тук? Джейни иска само… да се върне назад. Да не бърза.

Той погледна към прозореца. Развиделяваше се.

Да не бърза ли? Но защо, след като още днес можеше да вземе адреса и да намери тези деца и малоумния и… добре, ще го намери, нали него търсеше? Още днес. Тогава ще даде на Бромфийлд да разбере кой има идея фикс!

Ще му даде да разбере, ако живее.

Но Джейни не искаше това, искаше той да се върне назад. Колко ли време ще е нужно? Още гладни години, никой не ти вярва, никой не ти помага, а ти гладуваш и мръзнеш и търсиш, упорито търсиш някаква мъничка следа, после друга и се мъчиш да ги свържеш: адресът, който взе от къщата с внушителната порта, малкото листче хартия в детските дрехи, по което намери къщата, дрехите… те бяха в… в…

— Пещерата — каза той на глас. Спря да се люшка, изправи се.

Беше намерил пещерата. В пещерата бяха детските дрехи и сред тях беше мръсната надраскана хартийка, която го доведе до къщата с голямата порта, тук, в града.

Още една стъпка назад — и то голяма — бе напълно сигурен. Защото това, което намери в пещерата, доказваше, че той наистина е видял нещо, за което Бромфийлд твърдеше, че не е видял; та нали имаше парче от него! Той грабна парчето тръба, огъна го, усука го — сребристо, оплетено по странен начин. Ами да! Разбира се! Парчето тръба също беше от пещерата. Сега то е у него.

Започна да го обзема силна възбуда. Тя каза „Върни се назад“, а той каза „Не, това става много бавно“. Колко време му отне да направи тази стъпка, да открие отново пещерата с нейните съкровища?

Погледна към прозореца. Не повече от тридесет минути, най-много четиридесет. И то в такова състояние — объркан, изтощен, ядосан, засегнат, измъчван от чувство за вина. А ако се опита да се върне назад, когато е отпочинал, сит, спокоен, с Джейни до себе си, да му помага?

Той се втурна към вратата, отвори я със замах, на няколко скока пресече коридора и блъсна отсрещната врата.

— Джейни, слушай — каза той трескаво възбуден. — О, Джейни… — гласът му ненадейно секна. Беше връхлетял така засилен, че успя да се спре едва насред стаята — краката му напразно се плъзгаха и се мъчеха да го върнат обратно в коридора.

— Извинявайте, моля да ме извините — едва успя да изрече той, толкова голяма беше изненадата му. Отстъпвайки назад, блъсна вратата и тя се затвори; обърна се в паника, пипнешком успя да я отвори и изскочи навън. „Господи — помисли си той, — защо не ми е казала?“ Препъвайки се, стигна до стаята си. Чувствуваше се като гонг, който току-що са ударили, Затвори вратата, заключи я и се облегна на нея. Изсмя се неочаквано за самия себе си, но дрезгавият смутен смях му помогна да се съвземе. Извърна се да погледне заключената врата, привличан от нея против волята си. Помъчи се да отпъди от съзнанието си картината, която видя зад другата врата, отвъд коридора, но не успя — продължаваше да я вижда все така ясно; изчерви се и отново смутено се засмя.

— Трябваше да ми каже — измърмори той.

Погледът му попадна на парчето тръба. Вдигна го и седна в креслото. То разсея смущението му, напомни му за нещо много по-важно и неотложно. Трябваше да види Джейни. Да говори с нея. Тя ще знае. Беше лудост да си го помисли, но с нейна помощ можеше да се върне назад по-бързо, толкова бързо, че още днес да отиде и да намери този малоумен. Едва ли… Но Джейни, Джейни ще знае. Тогава да я чака. Тя ще дойде, трябва да дойде.

Облегна се, протегна крака, отпусна главата си назад, докато тилът му опря на облегалката на стола. По цялото му тяло се разнесе умора, като ароматен дим, който замъгли очите и изпълни ноздрите му.

Ръцете му се отпуснаха, очите се затвориха. Изсмя се — същият глуповат смях, но картината вече не бе така ясна и не се задържа достатъчно дълго, за да го отклони от дълбокия, здрав сън, в който потъна.

— Бам — бам — бам — бам — бам — бам — бам — бам.

(Петдесетте години, помисли си той, там някъде далеч сред хълмовете. Вечната мечта на всяко момче с буйна кръв — да му падне в ръцете картечница и да борави с нея като с маркуч за поливане.)

— Дум — дум — дум — дум! (Противовъздушни оръдия „Ърликон“! Откъде са изровили тези изкопаеми? Това противовъздушен комплекс ли е или музей?)

— Хип! Хип Бароус!

(За бога, кога този ефрейтор ще се научи да се обръща към мен с „лейтенант“? Не че държа на тия работи, но един ден ще се изтърве пред някой новоизлюпен полковник още с жълто по устата и двамата ще загазим.)

— Бам! Бам!

— О… Хип!

Надигна се в креслото и разтърка очи. Това не бяха оръдия — някой чукаше на вратата. И гласът беше не на ефрейтора, а на Джейни, която му викаше отнякъде. Противовъздушната база се разтвори в мъгла и отлетя в царството на сънищата.

— Хип!

— Да! — извика той дрезгаво. — Влез!

— Заключено е.

Изсумтя и се изправи на крака. Беше замаян. Слънчева светлина заливаше стаята през завесите. Залитайки, отиде до вратата и я отвори. Още не можеше да фокусира погледа си, в устата си имаше вкус, като че ли е дъвкал фасове.

— О, Хип!

Зад гърба й видя другата врата и си спомни за снощната случка. Вмъкна Джейни в стаята и затвори вратата.

— Слушай, страшно съжалявам за случилото се. Чувствувам се пълен глупак.

— Хип, недей — каза тя кротко. — То няма значение и ти много добре знаеш това. Кажи как се чувствуваш.

— Главата ми е малко мътна — призна той и за своя изненада се усмихна смутено. — Почакай малко да си плисна лицето със студена вода, да се поразсъня. — Вече от банята, той попита: — А ти къде беше?

— Разхождах се. Трябваше да помисля. После… чаках отвън. Страхувах се да не би ти… Исках да съм с теб. Мислех си, че мога да ти помогна… Ти наистина ли вече си добре?

— О, да. И няма да ходя никъде, без преди това да говоря с тебе. А тя как е — надявам се, че всичко е наред.

— Какво?

— Тя сигурно се е изненадала повече от мен. Защо не ми каза, че при тебе има още някой? Нямаше да нахълтам като…

— Но, Хип, за какво говориш? Какво се е случило?

— О, господи! — възкликна той. — Значи си дошла направо тук, още не си влизала в твоята стая.

— Не. Какво за бога…?

Той се изчерви.

— По-добре тя сама да ти беше казала. Ами стана така, че изведнъж трябваше да те видя, беше много важно. Втурнах се през коридора и връхлетях в стаята ти, без дори да ми мине през ума, че там може да има

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату