седеше на леглото, и се пресегна към нощното шкафче.
— Ето го!
Огледа го, изви го и седна в креслото.
— Ще ме е яд, ако го загубя — каза той с облекчение. — Имам го отдавна.
— Беше в плика, който пазеха за тебе, докато бе в затвора — обясни Джейни.
— Да, да. — Той го усукваше в ръцете си, после го вдигна и го размаха към нея като лъскав дебел пръст, който й се заканва. — Това нещо…
Тя чакаше.
Той поклати глава.
— Имам го отдавна — повтори той. Стана и закрачи из стаята. Отново седна. — Търсех някакъв човек, който… Ах! — изпъшка от безсилие. — Не мога да си спомня.
— Всичко е наред — каза тя нежно.
Той хвана главата си с ръце.
— Почти го бях намерил, дявол да го вземе — гласът му беше приглушен. — Отдавна го търсех. Винаги съм го търсил.
— Винаги ли?
— Ами откак… Джейни, пак не мога да си спомня.
— Всичко е наред.
— Наред, наред! Нищо не е наред! — Той се изправи и я погледна. — Извинявай, Джейни. Не исках да ти крещя.
Тя му се усмихна.
— Къде беше тази пещера? — попита той.
— Пещера? — повтори тя като ехо.
Той размаха ръце.
— Нещо като пещера. Полупещера, полухижа от трупи. В гората. Къде беше това?
— Аз бях ли там с теб?
— Не — отговори той веднага. — Предполагам, че това е било преди… Не си спомням.
— Не се тревожи за това.
— Но аз се тревожа! — беше възбуден. — Как да не се тревожа? — Веднага щом каза това, той я погледна за извинение и разбра, че го е получил. — Трябва да разбереш — продължи малко по-спокойно, — това е нещо, което аз трябва… Виж сега — отново се задъха от гняв, — възможно ли е нещо да бъде по- важно от всичко на света и да не можеш дори да си спомниш какво е то?
— Случва се.
— Случило се е с мен — каза той мрачно. — И никак не ми се нрави.
— Ти отново започваш да се ядосваш — каза Джейни.
— А как да не се ядосвам! — избухна той. Огледа се, тръсна яростно глава. — Каква е тази къща? Какво правя тук? А ти коя си всъщност? Какво получаваш от всичко това?
— Приятно ми е да гледам как се оправяш.
— Да, оправям се — изръмжа той. — Трябва да се оправя! Трябва да съм болен. Да съм болен и да ставам все по-зле.
— Кой ти каза това? — попита остро тя.
— Томпсън — излая той и се отпусна назад, гледайки я с глупаво удивление. С креслив, пресипнал глас на юноша той изхленчи:
— Томпсън? Кой е Томпсън?
Тя сви рамене и каза сухо:
— Предполагам този, който ти е казал, че трябва да си болен.
— Да — прошепна той и после отново, като че ли озарен от някакво смътно прозрение — даа… — Размаха парчето тръба към нея. — Аз го видях. Томпсън. — Погледът му се спря на тръбата и той дълго я разглежда. Поклати глава, затвори очи. — Аз търсех… — гласът му заглъхна.
— Томпсън ли?
— Не — изсумтя той. — Не него! Не съм искал да го видя. Да, исках — поправи се той. — Исках да му пръсна черепа.
— Така ли?
— Да. Знаеш ли, той… той беше… ох, какво става с главата ми? — извика той.
— Шшт — опита се да го успокои тя.
— Не мога да си спомня, не мога — каза той. — Това е като… виждаш как нещо се издига от земята и трябва да го хванеш, скачаш с всички сили, така че колената ти изпукват, протягаш се и го докосваш с пръстите си, едва с върховете на пръстите си… — Гърдите му се издигаха и спадаха. — Висиш така цяла вечност, докоснал го с върховете на пръстите си, и знаеш, че никога няма да успееш, няма да го хванеш здраво. А после падаш и гледаш как то се издига все по-нагоре и по-нагоре, отдалечава се и става все по- малко и по-малко и ти никога няма… — той се облегна назад и затвори очи. Дишаше тежко. Каза едва чуто:
— И ти никога няма…
Ръцете му се свиха в юмруци. Едната все още държеше алуминиевата тръба и сякаш открил я за първи път, той отново се учуди, обърка се.
— Отдавна я имам — каза той, като я разглеждаше. — Смахната работа. Всичко това сигурно ти се струва смахната работа, нали, Джейни?
— О, не.
— Все още ли ме смяташ за смахнат?
— Не.
— Аз съм болен — изхленчи той.
Тя се изсмя така, че го стресна. Отиде до него и го дръпна да стане. Заведе го до банята и протегна ръка да светне лампата. Бутна го вътре до умивалника и почука с кокалчетата на ръката си по огледалото.
— Кажи сега, кой е болен?
Той погледна загладеното лице, което се взираше в него, лъскавата коса и ясните очи. Искрено учуден, той се обърна към Джейни:
— Че аз от години не съм изглеждал толкова добре. Откак бях в… Джейни, аз май съм бил в армията.
— Така ли?
Той отново погледна в огледалото.
— Наистина не изглеждам болен — каза той, като че ли на себе си. Докосна бузата си. — Кой непрекъснато ми повтаря, че съм болен?
Чу отдалечаващите се стъпки на Джейни. Изгаси лампата и я последва.
— Иска ми се да му строша гръбнака на този Томпсън. Да го хвърля направо през…
— През какво?
— Чудно — каза той, — щях да кажа през тухлена стена. Толкова усилено си го мислех, че си представих как го хвърлям.
— Може би си го направил.
Той поклати глава.
— Не беше стена. Беше стъклена витрина. Спомних си! — извика той. — Видях го и щях да го ударя. Видях го да стои там на улицата и да ме гледа, изкрещях и се нахвърлих върху него и… и… — Погледна белезите на ръката си и каза учудено. — Обърках се, отстъпих крачка назад и вместо него ударих витрината. Господи!
Седна изтощен.
— Така се озовах в затвора и край… Лежи в този скапан затвор и се разболей. Не яж, не се движи, ставай все по-зле и по-зле и край.
— Но това не беше край, нали?
Той я погледна.
