— Например да разбереш какво става с хора, които трябва да живеят с чувство на вина като твоята. Ти си различен, Джери, но не чак толкова.
— Трябва да се чувствувам виновен за това, че съм спасил живота си?
Той продължи, без да ми обръща внимание:
— И още нещо. Преди малко ти каза, че цял живот си бил озлобен срещу всички, цял живот си живял така. А запитвал ли си се някога защо?
— Честно казано, не съм.
— Едната причина е, че си бил толкова самотен. Затова децата, а после и животът при мис Кю са значели толкова много за теб.
— Е, и? Аз все още имам децата.
Той бавно поклати глава:
— Ти и децата сте едно същество. Единствено. Неповторимо. — Той посочи с лулата си към мен. — Самотно.
Кръвта забуча в ушите ми.
— Млъкнете! — казах аз.
— Помисли върху това — каза той кротко. — Вие можете да направите практически всичко. Можете да имате практически всичко. И въпреки това ще бъдете самотни.
— Млъкнете, млъкнете… Всеки е самотен.
Той кимна.
— Да, но някои хора се научават да живеят в самота.
— Как?
— Има нещо — опита се да ми обясни той след малко, — за което ти нищо не знаеш. Дори и да ти кажа, то няма да значи нищо за теб.
— Кажете ми го и ще видим.
Той ми хвърли невероятно странен поглед:
— Понякога то се нарича морал.
— Сигурно е така. Но не разбирам за какво става дума. — Време беше да се стегна. Нямаше смисъл да слушам тези приказки. — Вие се страхувате. Страхувате се от Хомо гещалт.
Той направи усилие, достойно за уважение, и се усмихна.
— Този термин е хибрид.
— И нашата порода е хибрид. А сега седнете ей там — посочих аз.
Той прекоси тихия кабинет и седна зад бюрото. Наведох се ниско над него и той заспа с отворени очи.
Изправих се и огледах стаята. Взех термоса, напълних го и го поставих на бюрото. Оправих ъгъла на килима и сложих чиста кърпа на кушетката, където е мястото за главата. Отидох до бюрото, отворих го и погледнах магнетофона.
Повиках Бийни. Беше лесно — като да протегнеш ръка. Тя се появи до бюрото, ококорила очи.
— Погледни тук — казах й аз. — Гледай добре. Искам да изтрия тази лента. Иди да питаш Бебето как.
Тя премигна, разтърси глава и се наведе над магнетофона. Както си стоеше, изчезна и в миг се появи отново. Мушна се пред мен, завъртя две копчета и премести един показалец, докато той изщрака два пъти. Лентата бясно се завъртя назад, като минаваше със свистене край главата.
— Добре — казах аз, — изпарявай се.
Тя изчезна.
Взех си сакото и отидох до вратата. Стърн все още си стоеше зад бюрото, втренчил поглед пред себе си.
— Добър куколог — измърморих аз. Чувствувах се чудесно.
Навън почаках малко и после отново влязох. Стърн вдигна глава и ме погледна.
— Седни там, синко.
— О, извинете, сър — казах аз. — Сбъркал съм вратата.
— Няма нищо — отвърна той.
Излязох и затворих вратата след себе си. Тръгнах ухилен към полицейския участък. Те ще клъвнат на съобщението ми за мис Кю и ще го харесат. А този Стърн ставаше ми смешно, като си го представя — как ли ще си обясни защо му се губи цял следобед и откъде са се взели тия хиляда долара. Много по-забавно, отколкото като си го представях мъртъв.
И все пак какво, по дяволите, е това морал?
Трета част
Морал
— Какъв ви се пада той, мис Джералд? — запита шерифът.
— Джерард — поправи го тя. Имаше сивозелени очи и необикновена уста. — Братовчед ми е.
— Всички чада на Адама са братовчеди по една или друга линия. Ще трябва да ми кажете нещо повече.
— Беше във военновъздушните сили преди седем години — каза тя. — Там му се случиха… някакви неприятности. Уволниха го преждевременно. По здравословни причини.
Шерифът несръчно прелистваше досиетата на бюрото пред себе си.
— Да си спомняте името на лекаря?
— Първо Томпсън, после Бромфийлд. Д-р Бромфийлд е подписал уволнението.
— Предполагам, знаете нещо повече за него. Какъв беше, преди да постъпи във военновъздушните сили?
— Инженер. Искам да кажа, щеше да стане инженер, ако беше завършил.
— И защо не завърши?
Тя сви рамене.
— Просто изчезна.
— А как научихте, че е тук?
— Бих го познала, където и да е — каза тя. — Аз видях… видях, като се случи това.
— Тъй ли? — Шерифът изръмжа, вдигна папката и я пусна на бюрото. — Вижте, мис Джералд, не ми е работа да давам акъл на хората, но вие изглеждате мило и почтено момиче. Защо не го зарежете?
— Бих искала да го видя, ако е възможно — добави тихо тя.
— Той е луд. Знаете ли това?
— Не мисля.
— Да разбие с юмрук дебелото стъкло на цяла витрина. Ей така за нищо.
Тя изчакваше. Той опита отново:
— Той е мръсен. И едва ли дори си знае и името.
— Може ли да го видя?
Вместо отговор шерифът изръмжа и стана:
— Ако онези психопати от военновъздушните имаха за две пари мозък, щяха да го пратят на такова място, че дори да не може да припари до затвора. Оттук.
Стените бяха от стоманени плоскости, като корабни прегради, съединени с нитове и боядисани в горната част в избеляло кремаво, а в долната — с цвят на горчица. Стъпките им кънтяха.
Шерифът отключи тежка врата с решетка на високото прозорче и я плъзна настрани. Като влязоха, отново я затвори и заключи. Направи й жест да върви пред него. Озоваха се в едно помещение като хамбар, със стени и таван от бетон. Околовръст имаше нещо като балкон, под и над който бяха килиите, със стоманени стени и гъста решетка отпред. Сигурно имаше към двайсетина килии. Само пет-шест бяха заети. Беше студено и мрачно.
— А какво очаквахте? — каза шерифът, като прочете изражението й. — Нещо като „Уолдорф-плаза“4 ли?
— Къде е той? — попита тя.
Отидоха до една килия на долния ред.
