— Да говори ли? Само хората говорят.
— Знам — отвърна той, стана и си отиде.
Дълго търсих такава книга, но не намерих нищо подобно. Отидох и му казах. Той много дълго мълча, загледан в синята линия на хълмистия хоризонт. После впи очи в мен, с тези ириси, готови всеки миг да се завъртят, и започна да търси.
— Ти научаваш, но не мислиш — ми каза той и отново се загледа в хълмовете.
— Има човеци, които могат да правят такива неща — каза най-после той. — Това се случва под носа на околните, но те не го виждат. Някои хора четат мисли. Някои могат да местят предмети с мисълта си. Някои могат сами да се преместват чрез внушение. Някои могат да отговарят на какъвто и да е въпрос, стига да се сетиш да ги питаш. Но няма някой, който да може да ги обедини, както мозъкът обединява частите, които натискат и дърпат, усещат горещо и вървят, които мислят и всички останали… Аз съм такъв човек — завърши той неочаквано. После дълго стоя неподвижно; помислих, че ме е забравил.
— Сам — попитах аз, — какво правиш тук в гората?
— Чакам — отвърна той. — Още не съм свършен. — Погледна ме в очите и изсумтя с раздразнение. — Не „свършил“, както ти го разбираш. Искам да кажа, че… още не съм завършен. Нали знаеш как щом отрежат част от червея, той израства отново. Сега забрави за рязането. Представи си, че той поначало си израства тъй, от някоя част. Разбираш ли? Аз си събирам частите. Още не съм свършен. Трябва ми книга за това, що за животно ще съм, като свърша.
— Не знам такава книга. Кажи ми нещо повече. Тогава може би ще се сетя за книга, каквато търсиш или къде да я намеря.
Той счупи една пръчка с огромните си ръце, хвана двете парчета заедно и силно ги изви. Те се счупиха.
— Знам, че трябва да направя това, както птичката знае, че трябва да свие гнездо, като му дойде времето. Знам също, че когато съм готов, няма да се получи нещо изключително. Тялото ми ще бъде по- силно и по-бързо от всичко, което е съществувало досега, но главата няма да е както трябва. Но може би защото съм един от първите. Онази картина… пещерния човек…
— Неандерталец.
— Аха. Като си помисля, и той не е бил кой знае какво. Пръв опит за нещо ново. И аз ще съм нещо такова. Но може би след като набавя другите части, ще се намери и подходяща глава? Това ще е вече нещо.
Той изръмжа доволно и си отиде.
Търсих, дни наред търсих, но не намерих каквото той искаше. Намерих едно списание, в което се казваше, че следващата важна стъпка в еволюцията на човека ще бъде не във физиката, а в психиката му, но там не се казваше нищо за подобен организъм — гещалт. Имаше нещо за колонии от миксомицети, но те приличаха по-скоро на индивиди, организирани като пчелно семейство, това дори не беше и симбиоза.
Наистина нямах научни познания, а и не се интересувах от тези въпроси, но все пак не намерих нищо подобно на това, което той искаше, освен например маршируваща духова музика — всеки свири на различен инструмент, с различна техника и различни ноти, но се получава една мелодия и всички се движат в крак. Но той нямаше предвид такова нещо.
И така, една хладна есенна вечер аз отидох при него, той взе малкото, което намери в очите ми, и се обърна настрани с неприлични думи, които нямам желание да си спомням.
— Не можеш да го намериш — каза той. — Не идвай повече.
Стана, отиде до една дрипава върба и се облегна на нея, загледан надолу, в непрекъснато играещите сенки, които хвърляха клоните, люшкани от вятъра. Мисля, че вече ме беше забравил. Скочи като подплашено животно, когато заговорих съвсем близо до него. Трябва да е бил изцяло погълнат от странните си мисли, защото не ме бе чул, като се приближавам.
— Сам — казах аз, — не ме обвинявай, че не го намерих. Аз търсих.
Той овладя изненадата си и ме погледна с тези свои очи.
— Да те обвинявам ли? Че кой обвинява някого?
— Не оправдах очакванията ти — обясних аз — и ти си ядосан.
Той ме гледа толкова дълго, че се почувствувах неловко.
— Не разбирам за какво говориш — каза той.
Не исках да го оставя да си тръгне. Той би го направил. Би заминал завинаги, без дори да се замисли; пет пари не даваше за мен! Това не беше жестокост или лекомислие, както аз ги разбирах. Той просто не ме забелязваше вече, както котката не забелязва цъфтенето на лалетата.
Хванах го за ръцете над лактите и го разтърсих — все едно се опитвах да разтърся входа на къщата си.
— Ти можеш да знаеш! — изкрещях му аз. — Знаеш какво чета. Трябва да знаеш и какво мисля!
Той поклати отрицателно глава.
— Аз съм човек, жена — крещях обезумяла. — Ти ме използува отново и отново и не ми даде нищо. Заради теб наруших навиците си, изграждани цял живот — четях по цели нощи, идвах при теб в дъжда, идвах в неделя, а ти не ми говориш, не ме поглеждаш, не знаеш нищо за мен и не те интересува. Направи ми някаква магия и аз не можах да се освободя от нея. И като свърши, ми казваш: „Не идвай повече.“
— Трябва ли да дам нещо, защото съм взел нещо?
— Така правят хората.
— Хм — заинтересува се той. — И какво искаш да ти дам? Нямам нищо.
Отдръпнах се от него. Чувствувах… не зная какво чувствувах.
— Не знам — отговорих след малко.
Той сви рамене и се обърна. Аз почти се хвърлих отгоре му и го задърпах назад.
— Искам ти да…
— Какво, по дяволите, искаш?
Не можех да го погледна. Гласът ми едва излизаше:
— Не знам. Има нещо, но и аз не знам какво е. Нещо, което… не бих могла да кажа, дори и да го знаех. — Той поклати глава и аз отново го сграбчих за ръцете. — Ти прочете книгите, които бяха в мен; не можеш ли да прочетеш… самата мен?
— Никога не съм опитвал. — Той пристъпи напред и вдигна лицето ми: — Дай.
Очите му ме пронизаха със странната си сонда и аз изпищях. Опитах да се отскубна. Не исках това, не, не беше това. Борих се отчаяно. Предполагам, че ме е вдигнал от земята с огромните си ръце. Държа ме, докато свърши, и след това ме пусна. Свлякох се на земята и избухнах в ридания. Той седна до мен. Не се опита да ме докосне. Нито да се измъкне. Най-после аз се успокоих, но продължавах да стоя така и да чакам.
— Вече няма да правя това — каза той.
Седнах със свити колене, покрих ги плътно с полата си и поставих едната си буза върху тях, за да мога да виждам лицето му.
— Какво стана?
Той изруга.
— В теб е дяволска бъркотия. На трийсет и три години… и защо продължаваш да живееш тъй?
— Много си ми е добре — казах малко засегната.
— Ами! — каза той. — Сам-самичка от десет години, освен някой, дошъл по работа. Никой друг.
— Мъжете са животни, а жените…
— В себе си ти мразиш жените. Те всички знаят нещо, което ти не знаеш.
— И не искам да го знам. И тъй съм си щастлива.
— Тия не ми ги разправяй на мен!
Не казах нищо. Ненавиждам такъв език.
— Две неща искаш от мен. И в двете не виждам смисъл. — За пръв път ме погледна с истински човешки израз на лицето: безкрайно удивление. — Искаш да знаеш всичко за мен, откъде съм, как съм станал това, което съм.
— Да, наистина, това искам. Кое е другото, което ти знаеш, аз — не?
— Роден съм някъде, израснал съм някак си, като бурен — започна той, без да ми обръща внимание. —
