Хората дори не са си направили труда да ме дадат в приют за сираци. Тъй че си растях на свобода, подготвян да стана нещо като селския идиот. Така и щеше да стане, ако не бях хванал гората.
— Защо?
Той дълго се чуди, после отговори:
— Вероятно защото не виждах смисъл в начина, по който живеят хората. Тук мога да си живея както си искам.
— И как искаш? — попитах аз през огромното разстояние помежду ни, което ту се скъсяваше, ту се увеличаваше.
— Това търсех в твоите книги.
— Никога не си ми говорил за това.
— Ти научаваш, но не мислиш — казваше ми го за втори път. — Има нещо като… да кажем като човек. Направен е от отделни части, но е един човек. Има си нещо като ръце, нещо като крака, нещо като уста, която говори, има и нещо като мозък. Това съм аз, мозъкът на този човек. Малко слабичък, дявол го взел, но няма по-добър.
— Ти си луд.
— Не, не съм — каза той напълно уверено и без ни най-малко да се обиди. — Вече имам една част, която е като ръце. Мога да ги мърдам както си искам и те правят каквото им кажа, макар че още са твърде малки, за да свършат някоя сериозна работа. Имам и част, която говори. Виж, нея си я бива.
— Изобщо не смятам, че говориш добре — казах аз. — Не мога да понасям неправилен английски.
Той се изненада.
— Не става дума за мен. Тя е там, с другите.
— Тя ли?
— Тази, дето говори. Сега ми трябва част, която да може да мисли, която като вземе нещо и го прибави към друго нещо, може да даде верен отговор. И като се съберат всички заедно и отделните части свикнат да работят една с друга, ще се получи това ново нещо, за което ти казах. Разбра ли? Само че… хубаво щеше да е, ако имаше по-добра глава от мойта.
Моята глава се въртеше.
— Защо си започнал всичко това?
Той ме погледна сериозно.
— А защо ти растат косми под мишниците? — попита. — Това не се измисля. То просто става.
— А какво е това… това нещо, което правиш, като погледнеш в очите ми?
— Искаш дума за него? Нямам. Не знам как го правя. Знам, че мога да накарам всеки да направи каквото поискам. Както например ти да забравиш за мен.
— Не искам да те забравям — казах задавено.
— Тъй ще стане. — Тогава не разбрах дали искаше да каже, че ще забравя или че ще искам да забравя. — Ще ме намразиш, но после, след много време, ще си ми благодарна. Може би някога ще направиш нещо за мен. Ще си ми толкоз благодарна, че ще го направиш на драго сърце. Но ще забравиш всичко, освен… някакво чувство. И може би името ми.
Не знам какво ме накара, но го запитах отчаяно:
— И никой никога няма да разбере за теб и мен?
— Не. Освен… освен ако е глава на животното, като мен, или някой по-добър.
Той се надигна.
— О, чакай, чакай! — извиках аз. Не трябваше да си отива още, не трябваше. Този висок мъж беше едно мръсно животно, но той ме бе омагьосал по някакъв ужасен начин. — Не си ми дал другото… каквото и да е то.
— А да — каза той, — онова.
Действията му бяха светкавични. Имаше някакъв натиск, нещо се разтегна… разкъса се. Сред агонията изблик на екстаз удави болката, и всичко свърши.
Когато дойдох на себе си, бях едновременно двама души, съвсем отделни:
Единият — на единайсет години, занемял от шока при това невероятно проникване в чуждото Аз и преживяването на чуждата агония.
Другия — на петнайсет, легнал на кушетката в кабинета на Стърн. Той тихо и монотонно реди:
— … полека, полека, отпуснати, глезените и целите крака отпуснати като пръстите, коремът ти омеква, вратът ти се отпуска като корема, всичко е тихо и спокойно, и меко, и отпуснато, все по-отпуснато…
Седнах и веднага пуснах краката си на пода.
— Добре — казах.
Стърн изглеждаше малко раздразнен.
— Така ще се получи — започна той, — но само ако и ти участвуваш. Просто лежи и…
— То вече се получи.
— Кое?
— Ами всичко. От А до Я — и щракнах с пръсти, — ей така.
Той ме прониза с поглед:
— Какво искаш да кажеш?
— Беше точно там, както вие казахте. В библиотеката. Когато бях на единайсет. Когато тя каза: „Бебето е на три.“ Това отприщи нещо, което бе бушувало в нея цели три години, и то изведнъж изригна. Върху мен, с пълна сила, а аз — още дете, невинно и беззащитно. В това имаше такава… болка, каквато не съм подозирал, че може да съществува.
— Продължавай — каза Стърн.
— Всъщност това е всичко. Искам да кажа, всичко, което изпитах. Иначе то беше… нещо като един къс от самата нея. Нещата, които й се бяха случили за един период от около четири месеца, до най-малката подробност. Тя познаваше Сам.
— Искаш да кажеш, поредица от епизоди?
— Именно.
— И ти видя всички епизоди наведнъж, за частица от секундата?
— Точно така. Вижте, за тази частица от секундата аз бях тя, не разбирате ли? Аз бях тя — всичко, което някога е правила, всичко, което някога е мислила и чувала и чувствувала. Всичко, ако искам, мога да разкажа всичко подред. Или който и да е отделен епизод. Ако трябва да ви кажа какво съм обядвал, необходимо ли е да разказвам всичко друго, което съм правил, откак съм се родил? Не, нали. Казвам ви, че аз бях тя и оттогава винаги мога да си спомня всичко, което тя е можела да си спомни до онзи момент. Само за един-единствен миг.
— Гещалт — промълви той.
— Аха — казах аз и се замислих върху това.
В главата ми нахлуха и куп други мисли. Отпъдих ги за момент и казах:
— Защо не знаех всичко това преди?
— Защото нещо много силно ти е пречело да си го припомниш.
Скочих развълнувано.
— Но защо? Съвсем не разбирам защо.
— Просто естествено отвращение — предположи той. — Какво ще кажеш за това? Било ти е противно да се почувствуваш жена, макар и само за секунда.
— Но още в началото вие сам ми казахте, че нямам такива проблеми.
— Добре, как ти се струва следното? Казваш, че си изпитал болка в този епизод. Може би не си искал да се върнеш към него от страх да не изпиташ отново тази болка.
— Да помисля, нека да помисля. Да, да, така е, но то не е всичко — това проникване в чуждото съзнание. Тя се отвори за мен, защото й напомних за Сам. И аз влязох. Не бях подготвен. Не бях го правил преди, освен отчасти, и винаги бях срещал съпротива. Проникнах напълно и това се оказа твърде много за мен — толкова се изплаших, че години наред не посмях да го направя отново. Стоеше си там някъде скрито и заключено в съзнанието ми. Като растях, способността ми да правя това укрепваше, но аз все още се страхувах да я използувам. И колкото по-голям ставах, толкова по-ясно започвах да чувствувам дълбоко в
