— Бебето е на три? И моето бебе щеше да е на три, ако го имаше…
Отварям се за тебе, Сам. Отварям се, толкова достатъчно ли е?
Ирисите му — като колела. Сигурна съм, че се въртят, но не съм ги улавяла. Тази невидима сонда, която излиза от мозъка му през очите и прониква в моите очи. Дали знае какво означава това за мен? Дали изобщо го интересува? Не знае и не го интересува — изпразва ме и аз отново се пълня по негово желание, той пие и чака, и пак пие, но никога не поглежда към чашата.
За пръв път го видях в гората, сред пущинаците. Танцувах и вятърът ме галеше. Обърнах се и го видях да стои в сянката на листата и да ме гледа. Намразих го. Не моята гора, не тази моя долчинка, обсипана със златни звезди, обрасла с гъста папрат — танца ми отне той, скова го завинаги с присъствието си. Затова го намразих, намразих го, застанал до глезени в нежната мокра папрат, приличащ на дърво, с крака-коренища и дрехи с цвета на пръстта. Като спрях, той се раздвижи и отново стана човек, огромна човекоподобна маймуна, мръсно мъжко животно; омразата ми изведнъж се превърна в страх и аз замръзнах на мястото си.
Той знаеше какво е направил, но това не го интересуваше. Да танцувам… вече никога нямаше да танцувам, защото никога нямаше да знам дали от гората не ме гледат очи, не ме гледат грамадни, безразлични мъже-животни. Летни дни, в които дрехите ме задушават, зимни нощи, с благоприлични одежди, които ме обвиват като саван; и никога вече да не танцувам, никога да не си спомням, че съм танцувала, без отново да преживея шока от това, че ме е видял. Как го мразех! О, как го мразех!
Да танцувам сама, където никой не може да ме види — това бе единствената ми тайна, когато ме знаеха като мис Кю, това преждевременно състарено викторианско изкопаемо, благовъзпитано и колосано, в лен и дантели; и самотно. Сега щях да съм точно това, за което всички ме смятаха, точно това и завинаги, защото той ми бе отнел едничкото нещо, което бях дръзнала да запазя в тайна.
Той излезе от сянката и тръгна към мен, като държеше грамадната си глава наклонена на една страна. Стоях неподвижно, замръзнала и вътрешно, и външно — сърцевина от гняв, обвита в страх. Ръката ми беше все още протегната напред, кръстът ми — леко приведен от танца. Той се спря и аз си поех дъх, защото вече се задушавах.
— Четеш ли книги? — попита той.
Не можех да го понасям близо до себе си, но не можех и да се помръдна. Той протегна ръка, докосна брадата ми и повдигна главата ми, за да го погледна в лицето. Гърчех се от страх, но лицето ми не се откъсваше от ръката му, макар че той не го държеше, само го бе повдигнал.
— Трябва да прочетеш някои книги за мен. Нямам време да ги търся.
— Кой си ти? — попитах аз.
— Сам — отговори. — Ще четеш ли книги за мен?
— Не. Пусни ме, пусни ме! — Той не ме държеше.
— Какви книги? — извиках аз.
Бутна грубо брадата ми. Не силно — само за да ме накара още малко да вдигна глава. Махна ръката си. Очите му, ирисите му, всеки момент щяха да се завъртят…
— Отвори там вътре — каза той. — Отвори и дай да видя.
В главата ми имаше книги и той гледаше заглавията… всъщност не заглавията, защото той не можеше да чете. Той гледаше това, което зная от книгите. Изведнъж се почувствувах ужасно безполезна, защото в мен имаше само частица от това, което той искаше.
— Какво е това? — изръмжа той.
Знаех за какво пита. Беше го намерил в главата ми. А аз дори не знаех, че го имам там.
— Телекинеза — отговорих аз.
— Как става?
— Никой не знае дали е възможно. Преместване на физически предмети с мисълта.
— Възможно е — отсече той. — А това?
— Телепортиране. То е същото, почти същото — да преместиш собственото си тяло със силата на мисълта.
— Да, да, виждам — каза той грубо.
— Взаимно проникване на молекулите. Телепатия и четене на чужди мисли. Не зная нищо за тях. Според мен това са глупости.
— Чети за тях. Няма значение дали разбираш или не. Това какво е?
То беше там, в мозъка ми, на езика ми: „Гещалт.“
— Какво е то?
— Група. Като едно лекарство, което може да лекува много болести. Като много мисли, изразени в една фраза. Цялото е нещо повече от сбора на частите.
— И за него прочети. Чети много. Най-много трябва да четеш за него. Важно е.
Той се обърна и когато очите му се отместиха от моите, сякаш нещо в мен се счупи и аз залитнах и паднах на колене. Той изчезна в гората, без да се обърне. Взех нещата си и избягах вкъщи. Гневът ме връхлетя като буря. Страхът ме връхлетя като вятър. Но знаех, че ще прочета книгите; знаех, че пак ще отида там; знаех, че вече никога няма да танцувам.
И аз прочетох книгите и отидох. Понякога ходех три-четири дни поред; понякога, ако не можех да намеря някоя книга, не се появявах по десетина дни. Той бе винаги там, в долчинката, стоеше в сянката и чакаше, вземаше каквото му бе нужно от книгите, но нищо от мен. Никога не споменаваше за следващата ни среща. Така и не разбрах дали идваше да ме чака всеки ден, или само когато аз отивах.
Той ме караше да чета книги, в които нямаше нищо за мен — книги за еволюцията, книги за форми на обществена и културна организация, за митология и най-вече за симбиоза. Не разговаряхме, понякога дори не си разменяхме нито дума, само от време на време той издаваше звуци, които изразяваха изненада или интерес.
Той късаше книгите от мен, както се берат горски плодове от храст — по много наведнъж; миришеше на пот, на пръст и на зелените сокове на растенията, които тежкото му тяло мачкаше, движейки се през гората.
Това, което научаваше от книгите, ако изобщо научаваше нещо, не го променяше ни най-малко.
Един ден той седна до мен и започна да разпитва:
— В коя книга има нещо такова? — каза той и после дълго мълча и мисли. — Като например термитът не може да се храни с дърво, но микробите в корема му могат, а термитът се храни с остатъците, които те не използуват… Това какво е?
— Симбиоза — спомних си. Аз помнех думите. Сам откъсваше съдържанието и изхвърляше думите като ненужни. — Два животински вида, взаимно зависими за съществуванието си.
— Аха. А има ли книга за четири-пет вида, които правят това?
— Не зная.
— Ами това? Имаш една радиостанция и четири-пет приемника и всеки от тях може да прави различни неща — един да копае, друг да лети, трети да прави шумове, но всички получават заповеди от едно място. И всеки си има самостоятелно захранване, върши различно нещо и си е отделно. Има ли такова нещо, само че живо, а не радио?
— Всеки организъм да е част от цялото, но да е отделно от него? Едва ли… освен ако имаш предвид форми на обществена организация, като екип или може би бригада от хора, които работят заедно и всички получават заповеди от един шеф.
— Не — каза той веднага, — не такова. Като едно-единствено животно — и той сви пръстите на ръката си, за да ми покаже. Разбрах го.
— Искаш да кажеш гещалт, като форма на живот. Това е фантастика.
— И в никоя книга ли не пише за това, а?
— Поне аз не съм чувала за такава книга.
— Трябва да зная за това — изпъшка той. — Има такова нещо. Искам да знам дали се е случвало и преди.
— Не виждам как може да съществува нещо подобно.
— Съществува. Една част, която донася, една част, която пресмята, една част, която получава отговора и една част, която говори.
