Погледнах към него и едва сега разбрах защо през цялото време върти лулата из ръцете си — за да гледа надолу към нея и да не мога да виждам очите му.
— Ти си я убил — започна той и аз разбрах, че сменя темата — и по този начин си унищожил нещо, което е било ценно за теб. Но то сигурно не е било толкова ценно, колкото възможността да възстановиш връзката си с другите деца. Твоят проблем се състои в това, че не можеш да определиш колко ценна е била тази връзка. — Той вдигна глава. — Така ли е?
— Горе-долу.
— Знаеш ли кое единствено кара хората да убиват? — Тъй като не отговорих, той каза: — Инстинктът за самосъхранение. Да спасиш себе си или нещо, което идентифицираш със себе си. Това не се отнася за твоя случай, защото животът при мис Кю е бил много по-благоприятен за оцеляването както на всеки един поотделно, така и на всички ви като цяло.
— Тогава може би не съм имал основателна причина да я убия.
— Щом си го направил, значи си имал. Просто още не сме я открили. Всъщност ние знаем причината, но не знаем защо тя е била толкова важна. Отговорът е някъде в теб.
— Къде?
Той стана и започна да се разхожда.
— Имаме един доста последователен разказ за твоя живот. Разбира се, фактите са смесени с измислици и за някои моменти не знаем подробности, но имаме начало, среда и край. Не съм много сигурен, но ми се струва, че отговорът се крие в този мост, по който ти отказа да минеш преди малко. Спомняш ли си?
Разбира се, че си спомнях. Но отвърнах:
— Защо не опитаме нещо друго?
— Защото ти току-що го каза — обясни той спокойно. — Защо избягваш този епизод?
— Недейте да преувеличавате нещата — казах аз. От време на време започваше да ме дразни. — Това ми е неприятно. Не знам защо, но ми е неприятно.
— Там се крие нещо и като го раздразниш, то се съпротивлява. Всичко, което се мъчи да остане скрито, може да се окаже това, което търсим. Нали търсим нещо скрито?
— Да — отговорих аз и отново усетих как ме обзема слабост и ми прилошава, но успях да се преборя с това усещане. Реших, че вече нищо не може да ме спре.
— Хайде да го намерим — казах аз и легнах.
Той ме остави известно време да гледам тавана и да слушам тишината, после каза:
— Намираш се в библиотеката. Току-що си срещнал мис Кю. Тя ти говори нещо. Ти й разказваш за децата.
Лежах съвсем неподвижно. Нищо не се случваше. Всъщност да — започнах да усещам някакво напрежение, което се появи в костите и обхвана цялото ми тяло. Напрежението стана непоносимо, но все още — нищо.
Чух го как стана, пресече стаята и отиде до бюрото си. Правеше нещо там — чуваше се някакво щракане и бръмчене. Изведнъж чух собствения си глас:
Ами, Джейни — тя е на единайсет, като мен. Бони и Бийни са на осем, те са близначки. И Бебето. То е на три.
После чух собствения си писък…
И потънах в нищото.
Ломотех нещо в тъмнината. Скочих и размахах юмруци. Силни ръце ме хванаха за китките, не усукваха ръцете ми, просто ме държаха здраво. Отворих очи. Бях вир-вода. Термосът лежеше търкулнат на килима. Стърн беше клекнал до мен и ме държеше за китките. Престанах да се съпротивлявам.
— Какво стана?
Той ме пусна и се отдръпна, като продължаваше да ме наблюдава.
— Господи, какъв пристъп! — каза той.
Хванах се за главата и изпъшках. Той ми хвърли една кърпа за лице, аз я използувах.
— Какво ме връхлетя така?
— През цялото време те записвах на магнетофон — обясни той. — И като не можа да се настроиш, използувах собствения ти глас, за да те тласна към спомена. Понякога това върши чудеса.
— И този път извърши чудо — изръмжах аз. — Струва ми се, че ми изгоря бушонът.
— Нещо такова. Само една трескава стъпка те делеше от това, което не искаш да си спомниш, и ти се остави да загубиш съзнание, за да не я направиш.
— И от какво сте толкова доволен?
— Последна отчаяна съпротива — каза той кратко. — Вече го имаме. Само още един опит.
— Почакайте. Последната ми отчаяна съпротива ще бъде да се строполя мъртъв.
— Няма. Този епизод е бил дълго време в подсъзнанието ти, без да ти навреди.
— Така ли?
— Поне не чак толкова, че да те убие.
— А откъде знаете, че няма да ми навреди, като го измъкнем оттам?
— Ще видиш.
Погледнах изкосо нагоре към него. Изглежда, си разбираше от работата.
— Сега знаеш много повече за себе си отпреди — обясни той меко. — Можеш и сам да правиш такива сеанси. Можеш да преценяваш това, което излиза на повърхността на съзнанието ти. Може би не съвсем, но достатъчно, за да се предпазиш. Не се страхувай. Довери ми се. Аз съм в състояние да го спра, ако стане опасно. А сега просто се отпусни. Гледай към тавана. Опитай се да усетиш пръстите на краката си. Не ги гледай. Гледай право нагоре. Пръстите, големите пръсти на краката. Не мърдай пръстите си, чувствувай ги. Започни да броиш от големите пръсти. Едно, две, три. Почувствувай този, третия пръст. Почувствувай пръста, чувствувай го. Чувствувай как той омеква и се отпуска, отпуска се, отпуска се. Пръстът до него, и на двата крака, също се отпуска. Той е така отпуснат, защото всичките ти пръсти са отпуснати…
— Какво правите — викнах аз.
Той продължи със същия копринен глас:
— Ти ми се доверяваш и пръстите ти ми се доверяват. Те всички са отпуснати, защото ми се доверяваш. Ти…
— Вие се опитвате да ме хипнотизирате. Няма да позволя!
— Ти сам ще се хипнотизираш. Всичко правиш ти самият. Аз само соча начина. Насочвам пръстите ти по пътя. Само насочвам пръстите ти. Никой не може да те накара да отидеш някъде, ако ти самият не искаш, а ти искаш да вървиш накъдето сочат пръстите ти, твоите отпуснати пръсти, твоите…
И тъй нататък. А къде бяха монотонно полюшващите се златни висулки, блясъкът в очите, мистичните пасове? Седеше така, че дори не го виждах. Нали трябваше да ми говори, че ми се спи, че се унасям. Всъщност той знаеше, че не ми се спи и не искам да заспивам. Исках да съм само пръсти. Исках да съм отпуснат, само един отпуснат пръст. Пръстът не мисли, той само върви, върви, върви, върви единайсет пъти, единайсет, аз съм на единайсет…
Като че ли се разделих на две и това не ми беше неприятно — едната ми половина наблюдаваше как другата половина влиза в библиотеката, мис Кю се навежда към мен, но не твърде близо; вестникът шумоли на стола под мен, едната ми обувка е събута и пръстите ми висят отпуснати… Странно. Това беше хипноза, но аз бях в пълно съзнание — знаех, че лежа на кушетката и Стърн ми говори тихо и монотонно, можех да се обърна, да седна, да му говоря или да изляза, ако искам, но аз не исках. Ако това било хипнозата, аз съм изцяло за. Бих опитал. Не изглежда опасно.
Там на масата аз съм с нагласата да видя, че позлата от цветята цъфти по кожата и ще мога да стоя до масата с теб, с мис Кю, с мис Кю…
— … Бони и Бийни са на осем. Те са близначки. И Бебето. То е на три.
— Бебето е на три — каза тя.
Имаше някакъв натиск, нещо се разтегна… разкъса се. Сред агонията изблик на екстаз удави болката и всичко свърши.
Това беше. Всичко — само в един миг.
