най-дребните желания на мис Кю. Но като че ли нито тя, нито Мириам разбираха това. Вероятно смятаха, че трябва да действуват със сила. А трябваше само да ни обяснят какво се иска от нас и ние щяхме да го направим. Както например да не лягам да спя в едно легло с Джейни. Мис Кю вдигна страшна врява за това, като че ли е станало кой знае какво. Сякаш съм обрал държавната хазна.
Но когато ти казват „Трябва да се държите като благородни дами и господа“, това не ти говори нищо. А на всеки три, две от заповедите й бяха такива. Например все повтаряше: „Аа, езика, езика!“ Дълго време не можех да загрея какво значи това. Най-после я попитах какво по дяволите иска да каже и тя най-после ми обясни. Разбирате в какво положение бяхме, нали?
— Да, разбирам — каза Стърн. — Стана ли по-лесно с течение на времето?
— Всъщност само два пъти изпаднахме в сериозна беда — веднъж заради близначките, веднъж заради Бебето. Тогава беше наистина сериозно.
— И какво се случи?
— С близначките ли? Ами като мина около седмица, започнахме да забелязваме, че има нещо гнило. Искам да кажа аз и Джейни. Забелязахме, че почти не се виждаме с Бони и Бийни. Като че ли къщата беше разделена на две — едната половина за мис Кю, Джейни и мен, а другата за Мириам и близначките. Сигурно щяхме да забележим и по-рано, ако отначало не беше такава суматоха, докато ни облекат нови дрехи и ни накарат да спим по цяла нощ и какво ли не още. Но скоро това стана съвсем очевидно: изпращаха ни да играем всички в двора и като дойде време за обяд, Мириам отвеждаше близначките със себе си, а Джейни и аз се хранехме с мис Кю. Така че Джейни попита:
— Защо близначките не се хранят с нас?
— Мириам се грижи за тях, мила — отговори мис Кю.
Джейни я погледна с присвити очи:
— Знам. Но защо да не се хранят тук? И аз мога да се грижа за тях.
Мис Кю отново стисна устни.
— Те са малки цветнокожи момиченца, Джейни — каза тя. — А сега се храни.
Но това не беше никакво обяснение нито за Джейни, нито за мен и аз казах:
— Искам да ядат с нас. Сам каза да бъдем заедно.
— Но вие сте си заедно — опита се да ни убеди мис Кю. — Живеем в една и съща къща, ядем една и съща храна. И нека повече да не говорим по този въпрос.
Разменихме си погледи с Джейни и тя попита:
— А защо да не можем всички да живеем и да се храним в тази стая?
Мис Кю остави вилицата на масата и ни изгледа строго:
— Вече ви обясних и казах, че този въпрос не подлежи на обсъждане.
Разбрах, че така доникъде няма да стигнем. Наклоних главата си назад и изревах: „Бони! Бийни!“ И хоп, те се озоваха при нас.
Настана същински ад. Мис Кю им заповяда да напуснат, те не се подчиниха. Запенена, в трапезарията влетя Мириам с дрехите им в ръце. Започна страшна гонитба. Като не успяха да ги хванат, мис Кю отново започна да грачи като дива гъска по тях, а и по мен. Каза, че това е вече прекалено. Наистина сигурно е било тежка седмица за нея, но и на нас никак не ни беше лесно. Накрая мис Кю ни заповяда да напуснем дома й. Взех Бебето и тръгнах. Джейни и близначките ме последваха. Но още не бяхме се отдалечили от външната врата, когато мис Кю хукна подир нас. Подмина ни, застана пред мен и ме накара да спра. Спряхме.
— Така ли изпълнявате волята на Сам? — попита тя.
— Да — отвърнах аз.
Но нали, ако била разбрала правилно, Сам искал да живеем при нея.
— Да, но той искаше винаги да сме заедно — й казах аз.
Тя каза да се върнем и да обсъдим. Джейни попита Бебето, то каза „добре“ и ние се върнахме. Стигнахме до компромис. Вече не се хранехме в трапезарията. Имаше една странична тераса, нещо като остъклена веранда, с врата към кухнята и врата към трапезарията, и решихме всички да се храним там. Мис Кю се хранеше сама.
Но след цялата тази глупава кавга станаха странни неща.
— Какви? — попита Стърн.
Засмях се.
— Ами, Мириам. Уж си беше същата, а започна да ни дава тайничко дребни сладки, преди да е станало време за храна. Знаете ли, бяха ми нужни години, за да разбера защо беше всичко това. Говоря сериозно. И какво съм разбрал — по отношение на расите хората са разделени на две враждуващи армии. Едната се бори расите да са отделени, другата се бори да ги обедини. Но не виждам защо и двете страни са толкова загрижени за това! Защо просто не го зарежат и толкова?
— Защото не могат. Виж, Джери, на хората им е нужно да вярват, че в някакво отношение стоят над останалите. Да вземем теб, Сам и децата — вие сте били много задружни, като едно цяло. Не си ли мислехте, че сте поне малко по-добри от всички останали?
— По-добри ли? Как така по-добри?
— Тогава различни.
— Е, сигурно, но не сме се замисляли за това. Различни — да, но не и по-добри.
— Вие сте уникален случай — каза Стърн. — А сега ми разкажи за другата неприятност. С Бебето.
— Бебето. А, да. Беше няколко месеца, след като се преместихме да живеем у мис Кю. Нещата вече започваха да се уталожват. Според мис Кю трябваше да наваксаме загубеното в учението — имахме редовни часове сутрин и следобед, пет дни в седмицата. Джейни отдавна вече не се грижеше за Бебето, а близначките вървяха, като искаха да отидат някъде. Това беше смешно. Те можеха в миг да се озоват от едно място на друго и ако мис Кю се случеше там, тя не вярваше на очите си. Особено много се разстройваше от това, че изневиделица се появяваха голи. Престанаха да го правят и тя беше много доволна. Изобщо тя беше доволна от много неща. Не беше виждала никого от години, представяте ли си, от години! Дори електромерът и други подобни бяха инсталирани извън къщата, за да не влиза никой вътре. Но откак бяхме при нея, тя живна. Престана да носи онези старомодни рокли и започна да добива човешки вид. Дори понякога се хранеше с нас.
Но един хубав ден се събудих със странно чувство. Като че ли някой беше откраднал нещо от мен, докато спя, само дето не знаех какво. Макар че ми беше забранено, излязох през прозореца и по перваза стигнах до стаята на Джейни. Тя спеше. Влязох и я събудих. И досега виждам очите й, полуотворени и сънени, те изведнъж се ококориха. Не беше нужно да й казвам, че нещо не е в ред. Тя знаеше. Знаеше какво бе то.
— Бебето го няма! — каза тя.
Пет пари не давахме, че ще събудим цялата къща. Изскочихме от стаята и шумно хукнахме по коридора към малката стаичка в дъното, където спеше Бебето. Не повярвахме на очите си. Богато украсеното му детско креватче, белият скрин и разхвърляните дрънкалки и разни играчки бяха изчезнали; имаше само едно бюро. Като че ли Бебето никога не е било там.
Не си казахме нищо. Просто се обърнахме и връхлетяхме в спалнята на мис Кю. Бях влизал там един- единствен път, а Джейни беше влизала само няколко пъти. Но това, че ни е забранено, сега нямаше никакво значение. Мис Кю беше в леглото си, косата й беше сплетена на две плитки. Събуди се и широко отвори очи още преди да успеем да прекосим стаята. Надигна се и седна в леглото, облегната на таблата.
— Какво означава това? — попита тя, като ни изгледа хладно.
— Къде е Бебето? — викнах аз.
— Джерард, не е нужно да крещиш.
Джейни беше кротко дете, но сега каза, и то така, че да настръхнеш от ужас:
— По-добре ни кажете къде е, мис Кю.
Изведнъж мис Кю свали каменната маска от лицето си и протегна ръце към нас.
— Съжалявам, деца — каза тя. — Наистина много съжалявам. Но аз направих, което беше най-доброто. Изпратих бебето да живее с други деца като него. То никога нямаше да бъде щастливо тук, при нас. Вие знаете това.
— Никога не е казвало, че не е щастливо — възрази Джейни.
