го разказа. После това посещение, когато си бил на единайсет — отново го чувствуваше. Сега просто разказвай.
— Добре.
Той изчака, после каза тихо:
— В библиотеката. Ти й каза за другите деца.
„Казах й за… и после тя каза… и нещо се случи и аз изкрещях. Тя ме утешаваше, а аз я ругаех.
Но сега не ни интересува това. Продължаваме нататък.
В библиотеката. Кожата, масата и нагласата, че може да направя с мис Кю, както каза Сам.
Ето какво каза той: «Има една жена, живее на хълма в квартала „Хайтс“, Кю й е името. Тя ще трябва да се погрижи за вас. Трябва да я накарате. Правете всичко, каквото ви казва, само бъдете заедно. Не позволявайте да отделят никой от вас от останалите, чувате ли? Иначе гледайте мис Кю да е щастлива и тя ще се погрижи вие да сте щастливи. Направете каквото ви казвам.»
Това бяха думите на Сам, здраво свързани една за друга, като брънки от стоманена верига, която не можеш да разкъсаш. Поне аз не можех.
— Къде са сестрите ти и бебето? — попита мис Кю.
— Ще ги доведа.
— Наблизо ли са?
— Не е далеч. — Тя не каза нищо, така че аз станах. — Няма да се бавя.
— Почакай — спря ме тя. — Аз… всъщност аз нямах време да помисля. Искам да кажа… трябва да се приготвя, нали разбираш.
— Няма к’во толкоз да му мислиш, смятай, че си готова — отговорих. — Чао.
От вратата я чух да казва, все по-високо и по-високо, докато се отдалечавах:
— Млади човече, ако имаш намерение да живееш в тази къща, трябва да се научиш на добри обноски… — и тъй нататък в същия дух.
— Добре де, добре! — извиках й аз и излязох. Слънцето грееше, небето беше ясно. Скоро стигнах до къщата на Сам. Огънят беше изгаснал. Бебето смърдеше. Стативът на Джейни беше съборен, а тя седеше на пода до вратата, подпряла главата си с ръце. Бони и Бийни се бяха сгушили на едно трикрако столче, притиснати една до друга, като че ли им бе студено, а в стаята беше топло.
Ударих Джейни по ръката, за да я изтръгна от това състояние. Тя вдигна глава. Очите й бяха сиви или по-скоро зеленикави, но сега изглеждаха някак странно — като вода, налята в чаша, на дъното на която е имало малко мляко.
— К’во става тук? — попитах аз.
— Какво става с кое?
— С всички нас.
— Вече ни е безразлично, това е.
— Да, но все тряб’а да направим к’вото ни каза Сам. Хайде.
— Няма.
Погледнах към близначките. Те ми обърнаха гръб.
— Гладни са — каза Джейни.
— Добре де, що не им дадеш нещо за ядене?
Тя само сви рамене. Седнах. И този Сам, как можа да се остави да го премаже едно дърво?
— Вече не можем да се сработваме — каза Джейни.
Това като че ли обясняваше всичко.
— Виж к’во — казах, — сега аз ще тряб’а да съм Сам.
Джейни се замисли, Бебето размърда крака. Джейни погледна към него и каза:
— Няма да можеш.
— Зная откъде да вземем храна и терпентин. Мога да намеря от този мъх, дето запълваме дупките, дърва мога да сека, к’во повече искаш?
Да, но не можех да повикам Бони и Бийни от разстояние няколко мили да отключват врати. Не можех само с една дума да накарам Джейни да достави вода, да разгори огъня или да зареди акумулатора. Не можех да направя така, че да се сработваме.
Дълго стояхме така. По едно време кошът изскърца. Вдигнах глава. Джейни беше вперила поглед в него.
— Добре — каза тя. — Да вървим.
— Кой казва?
— Бебето.
— Слушай — побеснях аз, — кой се разпорежда сега? — Аз или Бебето?
— Бебето — отговори Джейни.
Скочих да й забия един в зъбите, но се спрях. Щом Бебето можеше да ги накара да изпълнят заръката на Сам — добре. Аз нямаше да мога да ги накарам насила. Така че си замълчах. Джейни стана и излезе навън. Близначките я наблюдаваха. После Бони изчезна. Бийни взе дрехите й и излезе навън. Аз взех Бебето от коша и го сложих на раменете си.
Навън беше по-добре. Денят преваляше, беше топло. Близначките подскачаха от дърво на дърво като катерички, а Джейни и аз вървяхме, сякаш бяхме тръгнали да се къпем. Бебето започна да рита. Джейни погледна към него, нахрани го и то отново се укроти.
Когато наближихме града, трябваше да се движим плътно един до друг, но не смеех да кажа нищо. Изглежда, Бебето ги предупреди, защото близначките дойдоха при нас, Джейни им даде дрехите и те послушно тръгнаха отпред. Не зная как го направи Бебето. Те мразеха да вървят така.
Нямахме неприятности, освен с един тип, който срещнахме на улицата близо до къщата на мис Кю. Той се спря и ни зяпна, но Джейни го погледна и шапката му се нахлупи толкова ниско над очите, че той едва не си откъсна врата, като отметна глава назад, за да я оправи.
Представете си, като стигнахме до къщата, някой беше изчистил мръсните следи, които бях оставил на вратата. Бебето беше преметнато на врата ми, с едната си ръка го държах за глезена, с другата за ръката, затова ритнах вратата и пак я изцапах.
— Има тук една жена на име Мириам — казах на Джейни. — Ако нещо ти се озъби, прати я по дяволите.
Вратата се отвори и пред нас застана Мириам. Тя ни хвърли един поглед и отскочи шест фута назад. Вмъкнахме се вътре един по един. Мириам пое дълбоко дъх и закрещя:
— Мис Кю! Мис Кю!
— Върви по дяволите — каза Джейни и ме погледна. Бях объркан — за пръв път правеше каквото й кажа.
Мис Кю слезе по стълбите. Беше с друга рокля, но също така глупава и натруфена с дантели. Тя отвори уста, но нищо не можа да каже, така че просто си остана тъй.
— О, милостиви боже, съхрани ни! — най-после промълви тя.
Близначките застанаха една до друга и я зяпнаха глупаво. Мириам се промъкна до стената и движейки се с едното рамо напред, като се мъчеше да е колкото може по-далеч от нас, се добра до вратата и я затвори.
— Мис Кю — заяви тя, — ако това са децата, за които казахте, че ще живеят тук, аз напускам.
— Върви по дяволите — й каза Джейни.
В този момент Бони клекна на килима. Мириам изкрещя и се хвърли към нея. Грабна я за ръката и понечи да я дръпне, за да стане. Бони изчезна, оставяйки Мириам с една малка рокличка в ръката и с безкрайно глупаво изражение на лицето. Бийни така се ухили, че щеше да си разчекне устата, и започна да маха като побъркана. Погледнах в посоката, в която махаше, и видях Бони гола-голеничка, кацнала на перилата в горния край на стълбището.
Мис Кю се обърна и като я видя, тупна на стълбите. Мириам също се строполи като простреляна. Бийни вдигна рокличката, изкачи се по стълбите, минавайки край мис Кю, и я подаде на Бони. Бони я облече. Мис Кю, която седеше отпусната на стълбите, погледна нагоре. Бони и Бийни, хванати за ръце, слязоха по стълбите и дойдоха при мен. След това застанаха една до друга и зяпнаха мис Кю.
— Какво й е? — попита ме Джейни.
