— Има време за това, Мириам — сопна й се мис Кю. — Кажи сега, мръсно момченце, какво искаш.
— Тряб’а да говоря с теб насаме — казах аз.
— Не се съгласявайте, мис Алиша — извика прислужницата.
— Мълчи, Мириам. А на тебе, момченце, вече ти казах да не казваш „тряб’а“. Можеш да кажеш каквото имаш за казване пред Мириам.
— Ще имаш да вземаш! — И двете се ококориха. — Сам ми каза да говоря с теб насаме.
— Мис Алиша, нима ще го оставите да…
— Млъкни, Мириам! Млади човече, ти ще започнеш ли да държиш приличен… — но изведнъж очите й се разшириха тъй, сякаш щяха да изхвръкнат. — Кой казваш ти…?
— Сам ми каза.
— Сам.
Тя стоеше на стълбището и гледаше ръцете си. После се обърна към прислужницата:
— Мириам, свободна си.
Гласът й беше неузнаваем, като че ли беше друг човек. Мириам понечи да каже нещо, но мис Кю й посочи с пръст, че трябва да напусне, с движение, като че ли се прицелва. Прислужницата се омете.
— Хей — извиках, — на ти метлата.
Щях да й я хвърля, но мис Кю дойде до мен и я взе от ръката ми.
— Влез там — каза тя.
Накара ме да вляза пред нея в стая, голяма колкото вира, в който плувахме. Навсякъде имаше книги, а масите бяха покрити с кожа, със златни цветя, нарисувани в ъглите.
Тя посочи един стол.
— Седни там. Не, чакай малко!
Тя отиде до камината, взе вестник от някакъв сандък, върна се и го постла на стола.
— Сядай сега.
Седнах на вестника, а тя придърпа друг стол и седна на него, без да си постила вестник.
— Какво се е случило? Къде е Сам?
— Умря.
Тя прехапа устни и пребледня. Гледаше ме втренчено, докато очите й се насълзиха.
— Лошо ли ти е? — попитах аз. — Тряб’а да повърнеш. Ще ти стане по-добре.
— Мъртъв? Сам е мъртъв?
— Ъхъ. Миналата седмица стана наводнение и той излезе следващата нощ, в големия вятър, и минал под един стар дъб, подкопан от пороя. Дървото паднало върху него.
— Паднало върху него — прошепна тя. — О, не… това не е истина.
— Самата истина си е. Заровихме го тая сутрин. Не можехме да го държим повече — беше започнал да вон…
— Млъкни! — тя закри лицето си с ръце.
— К’во има?
— Сега ще се оправя — каза тя тихо.
Отиде до камината и застана с гръб към мен. Докато я чаках да се върне, свалих едната си обувка. Но тя заговори оттам.
— Ти си момченцето на Сам, така ли?
— Ъхъ. Той ми каза да дойда при теб.
— О, милото ми дете!
Тя се затича към мен и за миг си помислих, че ще ме грабне или нещо подобно, но изведнъж се спря и сбърчи нос.
— К-к-как се казваш?
— Джери — отвърнах аз.
— Е, Джери, какво ще кажеш да живееш с мен в тази хубава голяма къща и… и да имаш нови чисти дрехи и… всичко друго?
— Точно за т’ва съм дошъл. Сам ми каза да дойда при теб. Каза, че ти имаш толкоз мангизи, че не знаеш к’во да ги правиш, каза още, че му дължиш няк’ва услуга.
— Услуга ли? — Това като че ли я смути.
— Ами той каза — опитах се да й обясня аз, — че някога е направил нещо за теб и ти си обещала, че някой ден ще му се отплатиш, ако можеш. Т’ва е то.
— Какво ти каза за това нещо? — Отново беше започнала да грачи като гъска.
— Нищо, да го вземат дяволите.
— Моля те, не употребявай този израз — каза тя със затворени очи. След това ги отвори и кимна. — Обещала съм и ще го направя. От днес нататък можеш да живееш тук. Ако… ако искаш.
— Т’ва няма значение. Сам тъй каза.
— Тук ще си щастлив — каза тя, като ме прецени с поглед. — Аз ще се погрижа за това.
— Дадено. Да отивам ли за другите хлапета?
— Други хлапета — деца?
— Ъхъ. Не става дума само за мен. За всички ни — за цялата тайфа.
— Не се казва „тайфа“.
Тя се облегна назад, извади една глупава малка кърпичка и леко изтри устните си с нея, като не сваляше поглед от мен.
— Разкажи ми за тези… тези други деца.
— Ами, Джейни — тя е на единайсет, като мен. Бони и Бийни са на осем, те са близначки. И Бебето. То е на три.
Изкрещях. В миг Стърн се озова клекнал до кушетката и притискайки с длани страните ми, се мъчеше да задържи главата ми — бях започнал да я мятам насам-натам.
— Браво! — насърчи ме той. — Откри го. Още не знаеш какво е, но вече знаеш къде да го търсиш.
— Е, да — казах пресипнало. — Може ли вода?
Наля ми вода от един термос. Беше болезнено ледена. Легнах да си почина, сякаш се бях изкачвал по отвесни скали.
— Не мога да понеса подобно нещо още веднъж.
— Искаш ли да приключим за днес?
— А вие?
— Готов съм да продължаваме при условие, че ти искаш.
Помислих малко.
— Бих искал да продължим, но нямам желание отново да се мятам така. Поне не веднага.
— Ако искаш още една от онези неточни аналогии — каза Стърн, — психиатрията е като карта на пътищата. Винаги има много пътища, по които може да се стигне от едно място до друго.
— Ще мина по обиколния път — казах аз. — По магистралата с осем ленти. Не по пътеката през хълма. Съединителят ми приплъзва. Къде да отбия?
Той се засмя тихо. Хареса ми звукът на този смях.
— Ей там, след онзи настлан с чакъл път.
— Бил съм там. Има мост и бреговете му са подкопани.
— Минавал си по целия път — ми каза той. — Сега тръгни от другата страна на моста.
— Не съм се сетил за това. Мислех, че трябва да измина целия път, до последния инч.
— Може би ще трябва, може би — не, но лесно ще минеш по моста, след като си изминал останалия път. Може би на моста няма нищо ценно, а може и да има, но ти не можеш да се приближиш до него, докато не си огледал навсякъде.
— Да тръгваме — този път наистина изгарях от нетърпение.
— Може ли да предложа нещо?
— Да.
— Просто говори — каза той. — Не се опитвай да се вживяваш твърде много в това, което казваш. Първия епизод, когато беше на осем години — ти наистина го преживя отново. Втория — за децата — просто
