можех да правя нито едно от нещата, които можеха другите деца?
— Не е изключено и да си можел.
— Не, не — казах аз категорично. — Опитвах се. Бях силен за годините си и умеех да си държа езика зад зъбите, но освен по тези две неща, смятам, че по нищо друго не се различавах от което и да е дете. И сега не смятам, че съм различен, макар че времето, прекарано при Сам и останалите, не може да не ми е повлияло.
— Това има ли нещо общо с „Бебето е на три“?
Погледнах нагоре към сивия таван.
— Бебето е на три. Бебето е на три. Отидох в една голяма къща. До къщата се стигаше по криволичеща алея, която минаваше под нещо като арка. Бебето е на три. Бебето…
— А ти на колко си?
— На трийсет и три — отговорих аз и в следващия миг скочих от кушетката като опарен и се втурнах към вратата.
Стърн ме сграбчи.
— Не ставай глупак. Да не искаш да си пропилея целия следобед?
— Че какво от това? Нали си плащам!
— Добре, твоя работа.
Върнах се и казах:
— Това никак не ми харесва.
— Добре. Значи се приближаваме до целта.
— Защо казах трийсет и три? Аз не съм на трийсет и три. На петнайсет съм. И нещо друго…?
— Да?
— Ами този израз — „Бебето е на три“. Наистина аз го казах. Но като си мисля за него, това не е моят глас.
— Както и трийсет и три не е твоята възраст, нали?
— Да — прошепнах аз.
— Джери — каза той с топлина в гласа, — няма от какво да се страхуваш.
Усетих, че ми става трудно да дишам, но успях да се овладея.
— Не ми е приятно да си спомням, че съм казал неща с нечий чужд глас — признах аз.
— Виж какво — започна той. — Тази „кукология“, както я нарече преди малко, не е точно както си я представят много хора. Светът на твоето съзнание, в който проникваме ние двамата с теб или всъщност ти самият, не е толкова различен от така наречения реален свят. Само на пръв поглед изглежда тъй, защото пациентът идва с всевъзможни видения и нелепи, странни преживявания. Но всеки от нас живее в такъв свят. Когато един древен писател е измислил фразата „истината е по-странна от измислицата“, е имал предвид точно това.
Където и да идем, каквото и да направим, ние сме заобиколени от символи, от неща, които са ни толкова познати, че дори не ги поглеждаме, а ако гледаме, просто не ги виждаме. Ако някой може с най- голяма точност да ни опише всичко, което сме видели и помислили, докато изминем само десет фута по улицата, ще получим възможно най-изопачената, мъглява и пристрастна картина. Никой не се вглежда внимателно в нещата около себе си, докато не се озове тук. Няма значение, че се вглежда в минали събития — важното е, че човек започва да вижда по-ясно отпреди просто защото за пръв път се опитва да го прави.
Да се върнем към това „трийсет и три“. Мисля, че няма по-отвратителен шок от това, да откриеш, че в твоята памет има чужди спомени. Аз-ът е твърде важен, за да го оставим да ни се изплъзне така. Но да разсъдим: всичките ти мисли се изразяват с помощта на някакъв код и ти разполагаш с ключ само за около една десета от него. Натъкваш се на част от този код, която те отблъсква. Не разбираш ли, че единственият начин да намериш ключ за нея е да престанеш да я избягваш?
— Искате да кажете, че това бяха спомени от… от нечия чужда памет?
— На теб ти се струваше така, поне за известно време, и това значи нещо. Нека се опитаме да открием какво.
— Добре. — Беше ми лошо. Чувствувах се уморен. Но изведнъж разбрах, че това бяха извинения да се измъкна.
— Бебето е на три — каза той.
Значи то е пеленачето. Три, трийсет и три, аз, глас, ти чу, Кю, ти чу…
— Кю! — извиках аз. Стърн мълчеше. — Вижте, не знам защо, но ми се струва, че зная как да стигнем. Във всеки случай това не е начинът. Може ли да опитам нещо друго?
— Ти си лекарят — каза той.
Засмях се. После затворих очи.
Там през ръбовете красиви на плетовете живи клиновете и первазите с вазите на прозорците издигаха рамене до небето. Поляните бяха поръсени със зелено, навсякъде спретнато и подредено и всички цветя като че се страхуваха да разтворят листенца, за да не се изцапат.
Вървях по алеята, с обувки. Трябваше да си сложа обувки и краката ми се бяха спарили. Не исках да ходя в къщата, но трябваше.
Изкачих се по стъпалата между големите бели колони и се озовах пред вратата. За съжаление не можех да надникна през нея — беше твърде бяла и масивна. Над нея имаше прозорец във формата на ветрило, но той беше много високо, а и прозорците от двете й страни бяха с матови цветни стъкла. Блъснах вратата с ръка и по бялата боя останаха мръсни следи.
Нищо не се случи, затова блъснах отново. Тя се отвори неочаквано и пред мен застана висока и слаба цветнокожа жена.
— Какво искаш?
Казах, че трябва да се срещна с мис Кю.
— Мис Кю не приема такива като теб — каза тя. Говореше твърде високо. — Мръсно ти е лицето.
Започнах да побеснявам. И без това ме беше яд, че трябваше да идвам тук и да се движа близо до хората посред бял ден и какво ли не още.
— Лицето ми няма нищо общо с т’ва — сопнах й се аз. — Къде е мис Кю? Върви я доведи.
Тя занемя.
— Как смееш да ми говориш тъй!
— Изобщо не съм искал да говоря с теб — казах аз. — Пусни ме да вляза.
Жалко, че Джейни не беше с мен. Тя можеше да я махне от пътя ми. Но трябваше да се справям сам. Все още не бях толкова кипнал и тя тръшна вратата, преди да успея дори да я напсувам.
Започнах да ритам вратата. Виж, затова обувките нямат грешка. След малко тя отвори вратата така рязко, че едва не ме събори. Държеше метла.
— Махай се оттук, измет такава, или ще извикам полиция! — развика се тя, блъсна ме и аз паднах на площадката пред вратата.
Скочих и се нахвърлих върху нея. Тя отстъпи назад и ме халоса с метлата, като минавах край нея, но аз вече бях вътре. Тя продължаваше да пищи и да налита. Грабнах й метлата.
— Мириам! — изкряска някой като дърта гъска. Замръзнах на мястото си, а жената изпадна в истерия.
— О, мис Алиша, внимавайте! Той ще ни убие. Извикайте полиция. Извикайте…
— Мириам! — отново същият крясък на дива гъска. Мириам млъкна.
В горната част на стълбището стоеше жена с мораво лице, облечена в рокля с дантели. Изглеждаше твърде възрастна за годините си — може би защото държеше устата си толкова стисната. Предполагам, че беше на около трийсет и три — трийсет и три! Имаше зли очи и малък нос.
— Ти ли си мис Кю? — попитах аз.
— Да. И какво означава това нападение?
— Тряб’а да говоря с теб, мис Кю.
— Не се казва „тряб’а“. Застани мирно и говори по-високо.
— Ще извикам полиция — каза прислужницата.
