Стиснах челюстите си тъй силно, че ме заболяха кътниците. После се отпуснах. Отпуснах се целият. Беше чудесно.
— Добре — казах. — Извинявайте.
Стърн не каза нищо, но отново имах чувството, че се смее. Само че не на мен.
— На колко си години? — запита той неочаквано.
— Ъъъ… на петнайсет.
— Ъъ… на петнайсет — повтори той. — Какво значи това „ъъ“?
— Нищо. На петнайсет съм.
— Когато те попитах на колко си години, ти се поколеба, защото в първия момент в съзнанието ти изскочи някакво друго число. Ти го замести с петнайсет.
— Нищо подобно! На петнайсет съм!
— Не съм казал, че не си. — Гласът му звучеше търпеливо. — Кое беше другото число?
Отново побеснях.
— Нямаше никакво друго число! Защо се залавяте за всеки звук, който издам, и се мъчите да му придадете някакво значение, което е удобно за вас?
Той мълчеше.
— На петнайсет съм — казах предизвикателно, но после започнах да отстъпвам, — макар че никак не ми харесва да съм само на петнайсет. И вие много добре знаете това. Не се опитвам да твърдя, че съм на петнайсет.
Той мълчеше и продължаваше да изчаква. Предадох се:
— Числото беше осем.
— Значи си на осем. А как се казваш?
— Джери.
Надигнах се на лакът и извих врат, за да го видя. Беше разглобил лулата си и гледаше през мундщука към настолната лампа.
— Джери, без никакво „ъъ“! — добавих аз.
— Добре, добре — каза той по начин, който ме накара да се почувствувам истински глупак.
Отпуснах се назад и затворих очи. Осем, казах си аз. Осем. После се оплаках:
— Тук е студено.
Осем. Осем, чиния, тирания, мрази я. От чинията на тиранията пия и вия. Това никак не ми хареса и рязко затворих очи. Таванът беше все още сив. Всичко беше спокойно, Стърн седеше някъде зад мен с лулата в ръце. Той също беше спокоен. Поех дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж и затворих очи. Осем. Осемгодишен състарен. Осем, халосам, предишен, излишен, изтощен, студен. По дяволите! Въртях се на кушетката и се мъчех да намеря поза, в която да не ми е студено. Пия от чинията на…
Изсумтях и изтрих от съзнанието си всички осмици, всички рими, всичко онова, за което те ми напомняха, и направих всичко черно. Но то не искаше да остане така. Затова направих една огромна блестяща осмица и я оставих да виси сред чернотата. Тя легна на една страна и кръговете й започнаха леко да трептят. Беше като филмов кадър, заснет без бинокъл. Разбрах, че ще погледна през него, независимо дали това ми се харесва или не.
Изведнъж престанах да се мъча да контролирам образа и бинокълът започна да се приближава към мен — все по-близо и по-близо, докато накрая влязох в кадъра.
Осем. Осемгодишен, състарен, студен. Мръзна, зъзна като пес нощес кляфка в канавка.
Канавката беше край една железопътна линия. Миналогодишните бурени бодяха като слама. Пръстта беше червена и когато валеше, ставаше лепкава и хлъзгава кал, а когато замръзнеше, беше твърда като печена глина. И сега бе такава — поръсена със скреж и студена като бледата утринна светлина зад хълма. Нощем светлините изглеждаха топли, но всички грееха в чужди домове. Денем слънцето също грееше в нечия чужда къща, макар че постопляше и мен.
Загивах в тази канавка. Снощи тя беше подходящо място да преспя, защото тук беше толкова студено, колкото където и да е другаде. Тази сутрин, по същата причина, канавката беше подходящо място да умра. Осемгодишен. И отвратителният сладникав вкус на свинска мазнина и мокър хляб от нечия кофа за смет, и ужасът, който те пронизва, като чуеш стъпки, докато крадеш някой чувал от зебло.
Чух стъпки.
Бях се свил на една страна. Веднага се търколих и легнах по корем, защото понякога ритат в корема. Покрих главата си с ръце и това беше всичко, което можех да направя.
След като постоях така известно време, вдигнах очи нагоре, без да мърдам. Видях голяма обувка. В нея имаше глезен. Наблизо се виждаше още една обувка. Лежах в напрегнато очакване. Не че ми пукаше кой знае колко, но беше толкова срамно. Месеци наред бях живял сам и не успяха да ме хванат, нито дори да се приближат до мен.
И сега — да ме хванат тъй глупаво. Беше толкова срамно, че заплаках.
Обувката ме подхвана под мишницата, но това не беше ритник. Обърна ме по гръб. Бях така вкочанясал от студа, че се търколих като дърво. Продължавах да държа главата и лицето си с ръце и да лежа със затворени очи. Неизвестно защо, спрях да плача. Мисля, че хората плачат само когато се надяват на някаква помощ.
Тъй като нищо не се случваше, отворих очи и леко отместих ръцете си, за да мога да виждам. Над мен беше изправен някакъв човек, висок цяла миля. Беше облечен с избелял дочен работен комбинезон и овехтяла айзенхауерка с петна от пот под мишниците. Лицето му беше обрасло като на онези типове, които не могат да си пуснат свястна брада, но все пак не се бръснат.
— Стани — каза той.
Погледнах към обувката — не възнамеряваше да ме ритне. Надигнах се малко, но щях да се строполя обратно, ако не беше голямата му ръка, която се оказа зад гърба ми, готова да ме подкрепи. Постоях известно време облегнат на нея, за да събера сили, и отново направих опит да стана. Опрях коляно на земята.
— Хайде — подкани ме. — Да вървим.
Честна дума, усетих как кокалите ми изскърцаха, но успях. Изправяйки се, взех от земята един объл бял камък. Вдигнах го с такава мъка, че трябваше да погледна, за да се уверя, че го държа в ръцете си — толкова ми бяха премръзнали пръстите. Казах му:
— Не се приближавай до мен, че ще ти разбия зъбите с тоя камък.
Ръката му се стрелна толкова бързо, че не разбрах кога изби камъка от ръцете ми. Започнах да го псувам, а той просто се обърна и тръгна нагоре по насипа към железопътната линия. Обърна глава назад, тъй че брадата му опираше в рамото, и попита:
— Идваш, нали?
Не ме подгони, затова не избягах. Не каза нищо повече, затова не му възразих. Не посегна да ме удари, така че не бях ядосан. И тръгнах подире му. Той ме изчака, протегна ми ръка, но аз я заплюх. Продължи нагоре към линията. Изгубих го от погледа си. Започнах да се изкачвам на четири крака. Кръвта ми беше започнала да се раздвижва и в краката и ръцете ми се забиваха иглички, като че ли стъпвах по таралежи. Когато излязох на линията, мъжът стоеше там и ме чакаше.
На това място линията вървеше по равно, но като я проследих с поглед, ми се стори, че започва да се изкачва по един хълм — все по-стръмно и по-стръмно нагоре, докато сякаш се завъртя над главата ми. В следващия миг лежах на земята, проснат по гръб, и гледах студеното зимно небе.
Мъжът дойде до мен и седна на релсата. Не се опита да ме докосне. Едва си поемах дъх. Изведнъж усетих, че ще ми стане по-добре, ако поспя макар и само за минутка. Затворих очи. Мъжът силно ме сръга с пръст в ребрата. Заболя ме.
— Не заспивай — каза той.
Погледнах го.
— Премръзнал си и си изнемощял от глад — каза той. — Искам да те заведа у дома, да те стопля и нахраня. Но е много далеч и пътят е стръмен. Няма да можеш сам. Имаш ли нещо против да те нося?
— И к’во ще правиш, като ме заведеш у дома си?
— Казах ти.
— Добре — съгласих се.
