Скъпи Сам шъ зъкува тва на видно място задъ можеш дъго видиш ас съ махъм отук не знам що сь застоях толкос дълго. Майка замина на исток в Уъмспрт Пенсилваниа и вече удавна я няма и на мен ми умръзна дъ чакъм. Мислех дъ прудам тракторъ дъ искаръм някой леф за испът но той тъй зъседна че не можах дъ го зъкаръм до градъ дъ го прудам. Тъй че просто зъминавъм и дъ става квото ще все някък шъ съ управя къто знам че Майка е там някъде. Няма нужда дъ съ грижиш зъ имотъ ас достатъчно съм съ блъскал на него. Можеш дъ вземеш квото ти путряба. Ти си дубро момче беше дубър приятел е ду виждане дъно някуга пак съ видим бог дъ тъ Благуслови твой стар приятел Е. Прод
За три седмици Сам накара Джейни да му прочете писмото четири пъти и всяко прочитане объркваше още повече и без това обърканите му мисли. На много от въпросите се мъчеше да си отговори сам, за други — искаше помощ.
Досега той вярваше, че Прод е бил единственото, което го е свързвало с външния свят, а децата са просто изхвърлени на бунището на човечеството, както и той самият. Затова загубата на Прод, а той беше абсолютно сигурен, че вече никога няма да види стареца, означаваше за него скъсване на връзката с живота или поне скъсване на връзката с всичко разумно и целенасочено, с възможността за общуване — с други думи, с всичко, което можеше да обмисли съществуването му.
— Питай Бебето какво значи приятел.
— Казва, че приятел е човек, който винаги ще те обича, независимо дали те харесва или не.
Да, но Прод и жена му се отърваха от него, когато стана пречка, след толкова години — значи те са били готови да направят това още през първата година, и през втората, и през петата, през цялото време, всеки момент. Не можеш да кажеш, че си част от нещо или някой, който винаги е готов да постъпи така с теб. Приятели… Може би не са го искали само за известно време, а може и да са го обичали през всичките тези години.
— Питай Бебето можеш ли наистина да бъдеш част от някого, когото обичаш.
— Казва, че можеш, но само ако обичаш и себе си.
Най-важното събитие в живота му, нещо, с което сравняваше всичко останало, беше това, което му се случи на брега на вира. Трябваше да го разбере. Беше сигурен, че ако успее да го проумее, би могъл да разбере всичко друго. Да разбере този миг, в който не съществуваха никакви задръжки, никакви прегради и бариери между него и това друго същество — не беше нужно мъчителното търсене на думи, усилието да разбереш мислите на другия. Само пълно сливане.
Какво е бил тогава? Как го каза Джейни?
Идиот. Да, идиот.
Тя каза, че идиотът е възрастен човек, който чува само беззвучната реч на бебетата. Тогава какво беше онова същество, с което се бе слял в онзи кошмарен ден?
— Питай Бебето как се нарича възрастен човек, който може да говори както бебетата.
— Невинно същество, казва.
Той е бил идиот, който чува беззвучния шепот. Тя — невинно същество, което и след като е пораснало, може да говори по този начин.
— Питай Бебето какво става, когато един идиот и едно невинно същество са един до друг.
— Казва, че само ако се докоснат, невинният вече няма да е невинен, а идиотът няма да е идиот.
Той се замисли. Невинното същество беше най-красивото нещо на света. Веднага се запита: „А кое му е толкова красивото на невинния?“ И отговорът — този път бърз почти като отговорите на Бебето: „Красиво е самото очакване.“
Очакването края на невинността. И идиотът очаква края на своето малоумие, но в това има нещо грозно. Така че всеки от двамата намира края си в тази среща — това е цената на сливането.
Изведнъж го обзе дълбока радост. Значи, ако това е така, той не е унищожил, а е създал нещо… и когато го загуби, болката му е била напълно оправдана. А за загубата на семейство Прод не си заслужаваше да страда.
Какво става с мен? Какво става с мен? — питаше се той трескаво. — Така се мъча да разбера какво представлявам и на какво принадлежа…? Нима и това означава, че съм отхвърлен от хората, че съм изрод, че съм различен?
— Питай Бебето кои хора непрекъснато се опитват да разберат какво представляват и към какво принадлежат.
— Казва, че всички.
— Тогава аз — прошепна Сам, — аз какво съм?
— Какво съм? — изрева той минута след това.
— Млъкни за малко. Не може да го изрази… ъъъ… Виж сега — казва, че то е нещо като външен мозък, който смята, че аз съм тялото, близначките са ръцете и краката, а ти си главата. Казва, че „аз“ — това сме всички ние.
— Значи аз принадлежа някому. Принадлежа! Аз съм част от теб и от близначките, и от Бебето!
— Ти си главата, глупчо!
Сам помисли, че ще му се пръсне сърцето. Огледа ги всички поред: ръце — да посягат и хващат, тяло — да се грижи за всички, един безпогрешен компютър, но без мозък и… главата, която да го управлява.
— И ще порастем, Бебе. Ние току-що се родихме!
— Дума да не става, казва. Не и с такава глава. Ние можем да направим практически всичко, но е малко вероятно. Казва, че ние наистина сме нещо, но това нещо е идиот.
Така Сам стигна до себепознанието; и като малцината други успели да се изкачат на този връх преди него, откри, че се намира едва в подножието на огромни планински зъбери.
Втора част
Бебето е на три
Най-после влязох при този Стърн. Съвсем не беше възрастен. Той вдигна глава от бюрото си, огледа ме с бърз поглед и взе един молив.
— Седни там, синко.
Останах на мястото си, докато той отново вдигна глава. Тогава казах:
— А ако влезе някое джудже — седни ей там, дребосък ли ще му кажете?
Той остави молива и се изправи. Усмихна се. Усмивката му беше бърза и остра, като погледа му.
— Грешката е моя — каза той. — Откъде да знам, че не обичаш да ти казват „синко“?
Така вече беше по-добре, но все още бях вбесен.
— На петнайсет години съм и не съм длъжен да ми е приятно, като се обръщат така към мен. И недейте непрекъснато да ми го натяквате.
Той отново се усмихна, каза „добре“, а аз се приближих и седнах.
— Как се казваш?
— Джерард.
— Това собственото ти име ли е, или фамилията?
— И двете — отговорих аз.
— Наистина ли?
— Не — казах аз. — И въобще не ме питайте къде живея.
Той остави молива и каза:
— Така доникъде няма да стигнем.
— Това зависи от вас. Какво ви смущава? Че съм враждебно настроен ли? Да, така е. Но у мен има още много други неща, които не са в ред, иначе нямаше да съм тук. Нима това ще ви спре?
— Не, но…
— Тогава какво още ви смущава? Как ще ви бъде заплатено ли? — Извадих една банкнота от хиляда долара и я оставих на бюрото му. — За да не ми пращате сметката после. Щом сметнете, че трябва да дам още — ще ви дам. Така че адресът ми не ви е нужен. Момент — казах, когато той посегна към парите, — нека си стоят там. Първо искам да се уверя, че ще се разбираме.
Той скръсти ръце.
