вонящ. Очите на бебето бяха като тапицерски кабърчета, а кожата му — с цвят на горчица. Черепът му беше покрит с къса, синьо-черна, остра като конски косъм коса. Дишаше шумно.
Изражението на Сам не се промени. Той се обърна и отиде в кухнята, където застана загледан в една от димитните завеси, паднала на пода.
Все още усмихнат, Прод излезе от стаята на Джак и затвори вратата.
— Видя, че туй, слава богу, не е Джак — каза той отново с усмивка. — Майка трябва да е заминала да търси Джак. Да, да, точно тъй — заминала е да го търси. Тя не би се задоволила с нещо друго, сам знаеш. — Той пак се усмихна. — А за онова там докторът каза, че е монголоид. Нищо не може да се направи за него. Ще поотрасне и после трийсет години ще си стои все същото. Ако го заведеш при някой голям специалист в града, може да порасте и малко повече. — Говореше с усмивка. — Тъй каза докторът. Все пак не можеш го зарови в земята, нали?… За майка беше добре — тя толкоз обичаше цветя…
Сам не можеше да разбере толкова много думи, а и някои от тях излизаха твърде неясни от разтеглените в усмивка устни. Той насочи погледа си в очите на Прод. Разбра го точно какво иска — неща, които дори самият Прод не знаеше. И ги направи.
Когато свърши, двамата с Прод изчистиха кухнята. После изгориха кошчето заедно с пеленките, старателно ушити от стари чаршафи и прибрани в шкафа за бельо, както и овалното емайлирано корито, целулоидната дрънкалка и сините филцови обувчици с пухкави топчета, заедно с прозрачната целофанена кутия. Прод му махна весело от верандата.
— Ще видиш, като се върне майка. Тъй ще те натъпче с царевични питки, че ще се пръснеш.
— И да поправиш вратата на обора — каза дрезгаво Сам. — Пак ще дойда.
Понесъл товара си, той бавно се заизкачва по хълма и изчезна в гората. Из главата му се въртяха мисли, които не можеха да намерят израз нито в думи, нито в образи. За семейство Прод, сега пък и за тези деца. Семейство Прод бяха едно, преди да го приемат да живее при тях, а когато го прибраха при себе си, станаха нещо съвсем друго — сега знаеше със сигурност. А и той самият — докато беше сам, беше едно, а като прибра тези деца, стана нещо по-различно. Днес не отиде у Прод по някаква работа. Но след като отиде, трябваше да му помогне. И друг път пак ще отиде.
Самотен и сам. Самотният Сам. Сега и Прод беше самотен, и Джейни беше самотна, и близначките бяха самотни — е, всяка от тях имаше другата, но те бяха като един човек, разделен на две, който също е самотен. И той, Сам, пак беше самотен, макар че децата живееха при него.
Преди може би Прод и жена му не са били самотни. Нямаше как да разбере. Но никъде по света не съществуваше нещо като него, сам, освен тук, вътре в него. Значи светът го отхвърляше. Дори и семейство Прод сториха същото, като му дойде времето. И Джейни беше отхвърлена, и близначките също, така каза Джейни.
Странно, но някак си ти става по-леко, след като разбереш, че си самотен, помисли си Сам.
Първите слънчеви отблясъци вече разсейваха нощния мрак, когато стигна вкъщи. Бутна вратата с коляно и влезе. Джейни рисуваше с плюнка и кал върху стара порцеланова чиния. Близначките седяха както обикновено в една от високите ниши в скалата и си шушукаха.
Джейни скочи.
— Какво е това? Какво си донесъл?
Сам внимателно го постави на пода. Близначките се появиха от двете му страни.
— Това е бебе! — каза Джейни и вдигна очи към Сам.
— Бебе ли е?
Сам кимна. Джейни отново се вгледа.
— Най-отвратителното бебе, което някога съм виждала.
— Няма значение — каза Сам. — Дай му нещо да яде.
— Какво?
— Не знам — каза Сам. — И ти си почти бебе. Трябва да знаеш.
— Откъде го взе?
— От една ферма.
— Отвлякъл си дете! Разбираш ли?
— Какво значи отвлякъл?
— Значи да откраднеш някого. Когато открият, че бебето го няма, ще пратят тук полицай и той ще те застреля, ще те сложи на електрическия стол.
— Това ли било? — каза Сам с облекчение. — Няма кой да открие. Уредил съм всичко с единствения човек, който знае за бебето — баща му. Майката, тя е умряла, но той не знае. Мисли си, че е заминала някъде на изток, в родния си край. Още я чака. Както и да е, ти го нахрани.
Той свали якето си. Много топло държаха тук тези деца. Бебето лежеше неподвижно, с отворени мътни очи, които приличаха на копчета, и дишаше твърде шумно. Джейни стоеше до огъня и замислено съзерцаваше котлето. Най-после бръкна вътре с голяма лъжица и изцеди малко бульон в една консервена кутия.
— Мляко — каза тя, докато вършеше това. — Ще трябва да почнеш да отмъкваш по малко мляко. Бебетата ядат мляко повече и от котките.
— Добре — съгласи се Сам.
Близначките, облещили бялото на очите си, наблюдаваха как Джейни излива бульона върху безразличната уста на бебето.
— Все пак нещо влиза — обяви Джейни оптимистично.
— Да, в ушите му — каза Сам не от чувство за хумор, а защото точно това виждаше.
Джейни хвана бебето за ризката и го поизправи. При това положение бульонът започна да се излива не в ушите, а във врата му. В устата му едва ли влизаше нещо.
— А, май ще мога — неочаквано каза Джейни като че ли в отговор на някаква забележка. Близначките се изкикотиха и заподскачаха наоколо. Джейни отдръпна консервената кутия на няколко инча от лицето на бебето и се прицели с присвити очи. Бебето веднага се задави и повърна някаква течност, която без съмнение беше бульон. — И така не става, но все пак ще успея — не се отчайваше Джейни. Тя се мъчи в продължение на половин час, докато най-после бебето заспа.
Един следобед Сам наблюдава известно време бебето и близначките и побутна Джейни с големия пръст на крака си.
— Какво става там?
Тя погледна.
— Говори им.
Сам се замисли.
— Някога и аз можех да правя това — да чувам бебетата.
— Бони казва, че всички бебета могат да го правят, а и ти си бил бебе, нали? Аз не помня някога да съм можела да чувам бебета — добави тя. — Освен близначките.
— Искам да кажа — помъчи се да обясни Сам, — че аз можех да чувам бебетата, след като вече бях порасъл.
— Тогава сигурно си бил идиот — категорично заяви Джейни. — Идиотите не разбират хората, но разбират бебетата. Мистър Уидкоум, при когото живееха близначките, някога имал приятелка, която била идиот. Бони ми каза.
— Значи туй бебе е нещо като идиот — предположи Сам.
— Ами да. Бийни казва, че то е особено, нещо като сметачна машина.
— А какво е сметачна машина?
Джейни обясни, имитирайки огромното търпение, което демонстрираше учителката й от детската градина.
— Това е нещо, което ти дава верния отговор, като натиснеш разни копчета.
Сам поклати глава.
— Виж сега — опита Джейни отново, — ако имаш три цента и четири цента и пет цента и осем цента —
