колко цента стават всичко?
Сам безпомощно сви рамене.
— Виждаш ли? А ако имаш сметачна машина, натискаш копчето за две и копчето за три и по едно копче за всички останали, после дърпаш една ръчка и машината ти казва всичко колко имаш. Освен това тя никога не греши.
Сам бавно осмисли всичко това и кимна. После посочи към касетката от портокали, която служеше за кошче на Бебето, и към близначките, наведени над него като омагьосани.
— Но то няма никакви копчета за натискане.
— Аз употребих тази дума в преносен смисъл — рече важно Джейни. — Виж сега — казваш на Бебето нещо, после му казваш още нещо. То ще свърже тези две неща и ще ти каже резултата, точно както сметачната машина прави с едно и две и…
— Добре де, какво нещо?
— Каквото и да е. — Тя го погледна. — Ама ти знаеш ли, че си доста глупавичък, Сам. И най-простото нещо трябва да ти се обяснява по пет пъти. Слушай сега. Ако искаш да знаеш нещо, питай мен, аз ще питам Бебето, то ще намери отговора и ще го каже на близначките, те ще го кажат на мен, а аз ще го кажа на теб. Кажи сега какво искаш да знаеш.
Сам гледаше замислено огъня.
— Не се сещам за такова нещо.
— Как да не се сещаш, като непрекъснато ме питаш разни глупости!
Без да се обижда, Сам седна и се замисли. Джейни се зае с коричката на една рана на коляното си, като внимателно я чоплеше с нокът от всички страни.
— Да речем, че имаш трактор — каза Сам след половин час — и той непрекъснато затъва в угарта. Как мога да направя тъй, че вече да не затъва? Може ли Бебето да ми каже такова нещо?
— Всичко може, нали ти казах — сопна се Джейни.
Обърна се и погледна към Бебето. То си лежеше както обикновено и тъпо гледаше към тавана. После тя погледна към близначките.
— Не знае какво е трактор. Като питаш нещо, трябва да му обясниш всичко, за да може то да сглоби отделните части.
— Че ти нали знаеш какво е трактор — каза Сам — и какво е угар, и какво е затъвам? Ти му обясни.
— Добре де — съгласи се Джейни и отново повтори всичко, като излъчваше към Бебето, а приемаше от близначките. После се изсмя.
— Казва да не караш из полето, щом искаш да не затъваш. И сам би могъл да се сетиш за това, тъпак такъв.
— Ами ако трябва да го използваш точно на полето. Тогава…?
— Да не мислиш, че цяла нощ ще му задавам глупави въпроси?
— Значи то не може да отговаря, както казваш.
— Може! — Тъй като поставяха думите й под съмнение, Джейни се амбицира. Следващият отговор беше:
„Постави му големи и широки колела.“
— Ами ако нямаш пари за такива колела, нито време и инструменти да ги туриш?
Този път отговорът беше:
„Онази част от него, която е върху твърда земя, трябва да е много тежка, а частта, която е върху меката земя, трябва да е съвсем лека; помежду им може всякак.“
Джейни едва не обяви стачка, когато Сам поиска да узнае как може да стане това, а когато Сам отхвърли предложението да товари и разтоварва камъни, съвсем й писна. Заяви, че това е глупаво, защото Бебето съпоставя всички факти, които му съобщават, с всички факти, известни му отпреди, и спонтанно дава верен отговор, който е сбор от гуми плюс тегло, плюс супа, плюс птичи гнезда и бебета, плюс угар, плюс диаметри на колела, плюс слама. Сам вироглаво продължаваше да се връща на основния въпрос и накрая стигнаха до задънена улица, тъй като се оказа, че има някакъв начин, но Сам и Джейни не познават нужните факти, за да им бъде обяснен. Джейни каза само, че става дума за нещо като радиолампи и още следващата нощ Сам се вмъкна в един сервиз за радиоприемници и открадна книги, колкото можеше да носи. Той я врънка неотстъпно, докато Джейни нямаше повече сили да се съпротивлява и накрая се предаде. Дни наред тя преглежда елементарни текстове, свързани с електричество и радиоприемане, от които нищо не разбираше, но които Бебето явно възприемаше с голяма лекота.
Най-после попаднаха на онова, което търсеха — нещо, което Сам можеше да направи сам. То представляваше един лост, който при натискане щеше да прави трактора по-тежък, а при освобождаване — по-лек, и едно просто устройство прикрепено към предните колела, което щеше да увеличава теглителната им сила — sine qua non, според Бебето.
В тази полупещера, полуколиба с огън, който димеше в средата, и окачено над него парче месо, което бавно се въртеше от издигащия се топъл въздух, с помощта на две дечица, които не можеха да говорят, едно монголоидно бебе и едно дете с прекалено остър език, което като че ли го презираше, но винаги му оставаше вярно, Сам направи устройството. Направи го не защото се интересуваше особено от самото устройство и принципа му на действие (който той не можеше и никога нямаше да разбере), а защото един възрастен човек, който някога го бе научил на нещо, за което Сам не можеше да намери точната дума, бе загубил разума си от преживяната загуба, а трябваше да работи и нямаше пари да си купи кон.
Вървя почти цяла нощ и призори го постави. Идеята за „приятна изненада“ беше твърде изтънчена за Сам, но намерението му беше точно такова. Искаше на сутринта устройството да е готово за работа и старецът да не губи време, като обикаля наоколо и задава въпроси, на които той не би могъл да му отговори.
Машината беше затънала сред полето. Сам свали устройството, което бе навил около врата и раменете си, и започна да го поставя, следвайки точно инструкциите, които беше успял да извлече от Бебето. Нямаше много работа. Един тънък проводник трябваше да се увие два пъти около кожуха на съединителя. Този проводник отиваше към скобите на главините на предните колела. Малките четчици трябваше да опрат до вътрешната страна на барабаните. Това беше устройството, което увеличаваше теглителната сила на предните колела. Оставаше да закрепи за кормилната колона малката кутийка с четирите сребристи проводника, които излизаха от нея и отиваха към четирите ъгъла на рамата.
Качи се в машината и дръпна лоста към себе си. Рамата изскърца и машината като че ли се вдигна на пръсти. Бутна лоста напред. С рязък удар предният мост и диференциалната кутия опряха на твърдата земя. Погледна с възхищение малката кутийка и върна лоста в неутрално положение. Огледа разните педали, ръчки, лостове и копчета, с които се управляваше машината. Въздъхна.
Жалко, че не му стигаше умът да я подкара.
Слезе и тръгна нагоре по хълма към къщата да събуди Прод. Прод го нямаше. Кухненската врата зееше отворена и се полюшваше от лекия ветрец. Стъклото бе излязло от рамката и паднало на земята. Рояк оси си правеха гнездо от кал под мивката. Миришеше на сух и прашен дъсчен под, на мухъл и на застояла пот. Иначе беше що-годе прибрано — кухнята изглеждаше почти както я бе оставил, след като почистиха с Прод при последното му идване. Единственото ново нещо освен гнездото на осите беше един лист, закован на стената за четирите ъгъла. Целият беше изписан. Сам го свали внимателно, сложи го на масата, изглади го, повъртя го из ръцете си и като въздъхна, го сгъна и го прибра в джоба си.
Жалко, че не можа да се научи да чете.
Излезе от къщата и повече не се върна там. Влезе в гората, без да се обърне назад. Машината остана навън, сред полето, и с течение на времето започна бавно да се разпада, разяждана от ръждата, но странните сребристи проводници си оставаха все така здрави и лъскави. Захранвано от бавно освобождаваната, но неизчерпаема атомна енергия, устройството можеше практически да осъществи полет без крила; беше ключ, който можеше да открие нова ера в транспорта, подемната техника и междупланетните полети. Направено, от един малоумен, използувано по идиотски начин да замести един кон, умрял от шап, глупаво изоставено, безнадеждно забравено… Първият антигравитационен генератор на Земята.
Малоумният!
