— Аз не работя така, синко — исках да кажа Джерард.
— Джери — уточних аз. — Ще трябва, ако мислите да работите с мен.
— Много усложняваш нещата. Откъде имаш тези хиляда долара?
— Спечелих едно състезание: да разкажеш най-много с двайсет и пет думи дали е гот да вършиш онази работа със Съдсо. — Наведох се напред. — Този път е истина.
— Добре — отвърна той.
Бях изненадан. Мисля, че той разбра, но не каза нищо повече. Чакаше да продължа.
— Преди да започнем, ако изобщо ще започваме — казах аз, — искам да си изясня нещо. Това, което ви кажа, което излезе наяве по време на сеанса, ще си остане ли само между нас, както при свещеник или адвокат?
— Разбира се — увери ме той.
— Независимо какво е?
— Независимо какво е.
Наблюдавах го внимателно. Повярвах му.
— Вземете си парите — казах. — И можете да започвате.
Той не помръдна. Само уточни:
— Както ти сам отбеляза преди малко, това си е моя работа. Такова лечение не се купува като бонбони. Трябва да работим заедно. Ако единият от нас не може, всичко става безсмислено. Не можеш да отидеш при първия психотерапевт, който си намерил по телефонния указател, и да поискаш от него каквото ти скимне, независимо че можеш да му платиш.
— Не съм ви намерил по телефонния указател — казах уморено аз — и това, че можете да ми помогнете, не е просто предположение. Трябваше да пресея информация за пет-шест други „куколози“, докато се спра на вас.
— Благодаря — отвърна той и ме погледна, като че ли беше готов да ми се изсмее — нещо, което никак не обичам. — Да пресееш информация ли каза? Какво имаш предвид?
— Неща, които съм чувал или чел. Все едно, няма да кажа повече, както не си казах и адреса.
Той дълго ме гледа. За пръв път ме гледаше продължително. После взе банкнотата.
— Какво трябва да направя най-напред? — попитах.
— Какво искаш да кажеш?
— Как ще започнем?
— Ние започнахме още като влезе в кабинета ми.
Сега пък аз се засмях.
— Добре. Един на нула за вас. Съдейки само по първия ви ход, не знаех накъде ще тръгнете, така че не можех да стигна там преди вас.
— Интересно — каза Стърн. — Всеки път ли обмисляш всичко предварително?
— Всеки път.
— И случва ли се да си прав?
— Винаги. Освен… но не трябва да ви разказвам за изключенията.
Този път той се ухили истински.
— Ясно. Някой от пациентите ми се е раздрънкал.
— Един от бившите ви пациенти. Вашите пациенти не казват нищо.
— Аз искам така. И за теб се отнася. А какво си чул?
— Че съдейки по това, което те казват и вършат, вие можете да отгатнете какво възнамеряват да кажат или да направят и понякога ги оставяте да го направят, понякога ги спирате. Как се научихте да правите това?
Той помисли около минута.
— Предполагам, че съм много наблюдателен, а освен това съм допуснал достатъчно много грешки, докато се науча да не ги повтарям вече. А ти как се научи да го правиш?
— Ако вие можете да ми отговорите на този въпрос, аз няма защо да идвам повече тук.
— Значи наистина не знаеш?
— Де да знаех! Вижте, струва ми се, че така доникъде няма да стигнем.
Той сви рамене.
— Зависи къде искаш да отидеш. — Спря за малко и отново ме погледна право в очите. — Кое от кратките определения за психиатрията приемаш за вярно сега?
— Не ви разбирам.
Стърн отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади почерняла лула. Помириса я и започна да я върти из ръцете си, докато ме наблюдаваше.
— „Психиатрията се отнася към личността като към глава лук — отстранявайки люспа след люспа, тя най-после стига до неопетнената сърцевина на Аз-а.“ Или: „Психиатрията дълбае, както се пробива нефтен кладенец — надолу, после настрани, после още по-дълбоко надолу, през мръсотия и скали, докато стигне до нефтоносна жила.“ Или: „Психиатрията взема шепа сексуални мотиви и като топка на боулинг ги запраща по спомените ти, а после гледа как те се блъскат от един епизод в друг.“ Да продължавам ли?
Не можах да не се засмея.
— Последното беше доста добро.
— Последното беше доста слабо. Всички са такива. Всички се опитват да опростят нещо, чиято същност е много сложна. Накратко, аз ще ти кажа следното: никой друг освен теб не знае какво ти е; никой не може да те излекува освен ти самият; никой друг освен теб не може да открие истинското лекарство; и след като го откриеш, остава сам да си помогнеш.
— А вие за какво сте тук?
— Да слушам.
— Нима трябва да плащам на някого цяла надница на час само за да слуша?
— Така е. Но ти си убеден, че аз слушам избирателно.
— Дали? — попитах се аз. — Да речем, че съм. А така ли е?
— Не. Но ти никога няма да повярваш.
Изсмях се. Той ме попита" защо.
— Защото вече не ме наричате „синко“ — отговорих аз.
— Повече няма да те наричам така. — Той бавно поклати глава, без да ме изпуска от очи. — Какво искаш да узнаеш за себе си и защо се страхуваш, че може да го кажа на някого?
— Искам да разбера защо убих един човек — казах направо.
Това ни най-малко не го смути.
— Легни там.
Станах.
— На онази кушетка ли?
Той кимна.
Опънах се на кушетката. Почувствувах се неловко и казах:
— Чувствувам се като в някоя проклета карикатура.
— Каква карикатура?
— Тип с мускули като буци — казах, загледан в тавана. Беше светлосив.
— И какъв е текстът?
— „Същото е и в гащите ми.“
— Много добре — каза той тихо.
Погледнах го внимателно. Разбрах, че беше от хората, чийто смях е дълбок и беззвучен, когато изобщо се смеят.
— Ще използувам това в книгата, в която смятам да опиша различни случаи от практиката си. Но твоя случай няма да включа. И защо вметна това?
Като видя, че няма да отговоря, той стана и отиде до един стол зад мен, където не можех да го виждам.
— Можеш да престанеш да ме проверяваш, синко. Достатъчно съм кадърен, за да ти свърша работа.
