напред по лакти, инч по инч, докато главата му се озова под свода от зеленика, откъдето можеше да вижда.
На брега стоеше малко момиченце с окъсана карирана рокличка. Беше на около шест години. Лицето му, с остри черти, беше не по детски напрегнато и загрижено. Оказа се, че предпазливостта на Сам е била излишна. Момиченцето гледаше право към него.
— Бони — извика строго то.
Нищо не последва.
Той стоеше неподвижен. Момиченцето продължаваше да го наблюдава и да се тревожи за нещо. Той разбра две неща: че именно тази тревога го бе призовала тук и че въпреки че беше нащрек, момиченцето не смяташе неговото появяване за толкова важно, че да се отклони заради него от тревожните си мисли.
За първи път в живота му го бодна онази пикантна смесица от яд и любопитство, наречена накърнено честолюбие. После изпита огромно облекчение — като човек, свалил от гърба си товар, тежък четиридесет фунта, след като го е носил четиридесет години. Той не бе подозирал… не бе подозирал колко тежък е бил този товар!
И усещането за онова, което е било, изчезна. Потънаха в миналото и камшикът, и виковете, и опиянението, и загубата — не че ги забрави, но болезнено оголените нервни окончания на спомена бяха прекъснати и вече никога нямаше да могат да стигнат до настоящето. Зовът не беше кървав водовъртеж от силни чувства, а безсмислено хленчене на някакво гладно хлапе.
Той се гмурна и се стрелна под оградата като голям, речен рак. Подпирайки се на дъното, излезе от потока и обърнал гръб на зова, се върна към работата си.
Когато, понесъл на рамо каменна плоча, дълга осемнадесет инча, стигна до убежището си, потънал в пот, той беше вече твърде уморен, за да проявява предпазливост. Нагази в храсталаците и като стигна малкото разчистено място пред вратата, замря от изненада.
Пред вратата бе клекнало малко голичко момиченце на около четири годинки.
То погледна нагоре към него и очите му светнаха — сякаш цялото му черно личице засия. „Хи-хи“ — каза то щастливо.
Той наклони рамо и остави камъка да падне. Застана надвесен над момиченцето — огромна заплашителна сянка високо в небето, готова всеки миг да загърми и затрещи.
То не прояви никакъв страх. Отмести поглед от него и най-делово загриза един морков, завъртайки го, преди да захапе — като катеричка.
Нещо шавна горе. Той вдигна очи. През един от отворите в стената от трупи се подаваше морков. Тупна на земята. Последва и втори.
— Хо-хо — обади се някой. Той погледна надолу и видя две момиченца.
При тези обстоятелства единственото ценно предимство на Сам беше, че не взе да се пита дали е нормален и да разсъждава надълго и широко. Надвеси се и взе едното дете. Но когато се изправи, то не беше вече в ръцете му. Там се оказа другото. То се усмихна очарователно и загриза нов морков.
— Какво правиш тука? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав, интонацията — неуверена, като на глухоням. Детето се стресна. Спря да гризе и го зяпна учудено. Устата му беше пълна с парченца морков и момиченцето приличаше на тумбеста печка с отворена вратичка.
Той застана на колене. Момиченцето беше вперило очи в неговите — тези очи, които някога бяха накарали един човек да се самоубие и много пъти бяха налагали волята си на хора, отказали да го нахранят. Без да си дава сметка защо, той беше много внимателен. Не беше ядосан, не се страхуваше, просто искаше момиченцето да застане неподвижно.
Когато реши, че го е приковал с погледа си, той протегна ръце към него. То издиша шумно, при което малките мокри парченца суров морков изхвърчаха в очите и ноздрите на Сам, и изчезна.
Това го озадачи — факт сам по себе си странен, защото рядко се случваше нещо да привлече интереса му дотолкова, че да го накара да се учуди. Още по-странно беше, че освен удивление изпитваше и някакво уважение.
Той се изправи, облегна се на стената от трупи и се огледа. Момиченцата стояха едно до друго, хванати за ръце, вдигнали към него учудените си личица в очакване да видят какво ще направи по-нататък.
Някога, преди години, той бе гонил един елен. Някога бе протягал ръка от земята да хване птичка, кацнала на върха на едно дърво. Някога се бе хвърлил в един поток подир една пъстърва.
Някога.
Сам просто не бе устроен така, че да се опитва да преследва нещо, за което от опит знаеше, че не може да хване.
Наведе се, вдигна каменната плоча, отмести дървото, с което залостваше вратата отвън, бутна я с рамо и влезе в къщата.
Намести плочата до огъня и избута тлеещите въглени в единия й край. Сложи още дърва и духна няколко пъти, докато се разгорят, нагласи една счупена кука и закачи на нея котлето. В рамката на вратата се очертаваха силуетите на две главички, с открояващо се бяло на очите, които го наблюдаваха през цялото време. Той не им обръщаше внимание.
Одраният заек беше закачен високо на една кука в дупката, през която влизаше димът. Той го свали, откъсна бутчетата, счупи гръбнака и пусна всичко в котлето. От една ниша взе картофи и няколко бучки каменна сол. Разполови картофите на острието на брадвата и заедно със солта ги пусна в котлето. Посегна за морковите. Някой бе ял от морковите му.
Обърна се и погледна намръщено към вратата. Двете главички моментално се скриха. Отвън долетя сопранов кикот.
Сам остави котлето да ври около час. През това време наточи брадвата и си направи метла от клони, като на мисис Прод. Постепенно, инч по инч, гостенките му се вмъкваха в стаята. Очите им бяха вперени в димящото котле. Лигите им потекоха.
Той си вършеше работата, без да ги поглежда. Щом се приближеше до тях, отстъпваха; като се отдалечеше към другия край, те отново влизаха, всеки път мъничко по-навътре. Постепенно отстъпленията им намаляваха, а настъпленията ставаха по-големи, докато най-после Сам успя да затръшне вратата зад тях.
Сред внезапно настъпилия мрак се чуваше съвсем ясно къкренето на котлето и тихичкото съскане на пламъците. Никакъв друг звук. Опрял гръб на вратата, Сам стисна силно очи, за да свикне по-бързо с мрака. Когато ги отвори, избледняващата дневна светлина, която проникваше през процепите, и отблясъците на огъня бяха достатъчни, за да види всичко в стаята.
Момиченцата ги нямаше. Той залости вратата отвътре и бавно обиколи стаята. Нищо.
Внимателно открехна вратата, после рязко я отвори. И навън ги нямаше.
Сви рамене. Издаде напред долната си устна и си помисли, че би било добре да има повече моркови. После свали котлето от огъня, остави го настрана да изстине малко и се зае да довърши точенето на брадвата.
Най-после седна да яде. Тъкмо облизваше пръстите си за десерт, когато на вратата силно се почука. Това беше толкова неочаквано, че Сам подскочи цели осемнадесет инча.
На прага застана момиченцето с карираната рокличка. Косата му беше сресана, лицето измито. С изискан маниер, то носеше нещо, което приличаше на дамска чанта, но при по-внимателен оглед се виждаше, че е кутия за цигари от тиково дърво, към която с огромни гвоздеи беше заковано парче лента.
— Добър вечер — каза кратко момиченцето. — Минавах оттук и реших да се отбия. А вие у дома ли сте си?
Такова поведение — подражаване на бедна старица, която по този начин проси да бъде нахранена — беше напълно неразбираемо за Сам. Той продължи да облизва пръстите си, без да сваля очи от лицето на детето. Изведнъж зад момиченцето, надничайки от рамката на вратата, се появиха главичките на двете му предишни гостенки.
Момиченцето усети миризмата на храна и насочи поглед към котлето. Гледаше го гальовно, с копнеж. Неочаквано се прозя.
