знаци, само че вместо да символизират отделни звукове, движенията изразяваха завършени мисли.
Например — протегне лявата ръка встрани, вдигне дясната високо нагоре, удари с лявата пета и това означава: «Който смята, че скорецът е вредител, няма и понятие какво си мисли самият скорец» или нещо подобно. Джейни каза, че тя е накарала Бебето да измисли това за знаците. Отначало тя можела да чува мислите на близначките, точно така каза — да чува мислите им, а те можели да чуват мислите на Бебето. Така че когато искала да знае нещо, питала близначките, те питали Бебето и й казвали отговора. Но като поотраснали, те започнали да губят тази своя способност. Така става с всички деца. Затова Бебето се научило да разбира, когато му говорят, и започнало да отговаря с тези знаци.
Сам не разбираше знаците, нито пък аз. Близначките не си и правеха труд да се мъчат да разбират. Джейни наблюдаваше Бебето през цялото време. То винаги разбираше какво го питаш, казваше отговора на Джейни и тя го казваше на нас. Поне част от отговора. Никой не можеше да разбере всичко, дори Джейни.
Джейни седеше и рисуваше по цял ден, като непрекъснато наблюдаваше Бебето и от време на време избухваше в смях.
Бебето не растеше. Джейни, близначките, аз — да, но не и Бебето. То само си лежеше в коша. Джейни се грижеше стомахът му да е пълен и го почистваше на два-три дни. То не плачеше и не създаваше никакви неприятности. Никой не се приближаваше до него.
Щом нарисуваше някоя картина, Джейни я показваше на Бебето, преди да я изтрие и да нарисува нови. Трябваше да го прави, защото имаше само три дъски. И добре че беше така, защото представете си на какво щеше да заприлича стаята, ако ги пазеше всичките — рисуваше си по четири-пет на ден. Непрекъснато изстрелваше Сам и близначките да й носят терпентин. Тя можеше без всякакво усилие да връща боите обратно в малките легенчета, като гледаше последователно всеки цвят от картината, но терпентина не можеше да възстановява. Каза ми, че Бебето запомня всички картини, затова не е нужно да ги пази. Всичките й картини представляваха машини, системи от зъбни колела и механични връзки, разни работи, които приличаха на електрически вериги и други подобни. Не се замислях много-много върху тях.
Веднъж ходих със Сам да вземем терпентин и два-три осолени свински бута. Вървяхме през гората, докато излезем на железопътната линия. Спуснахме се няколко мили надолу и пред нас се появиха светлините на някакъв град. Отново навлязохме в гора, после излязохме на малките улички в покрайнините.
Сам, както винаги, вървеше мълчаливо, потънал в мислите си.
Стигнахме до един магазин за железария. Сам отиде до вратата, огледа ключалката, поклати глава и се върна при мен. Намерихме един универсален магазин. Сам изръмжа одобрително. Застанахме в сянката до вратата. Надникнах вътре.
Изведнъж там се появи Бийни, гола-голеничка, както винаги, когато пътуваше така. Тя дойде и отвори вратата отвътре. Ние влязохме, а Сам затвори и заключи.
— Хайде вкъщи, Бийни — каза Сам. — Изчезвай, да не си намериш белята.
Тя ми се ухили, каза «хо-хо» и изчезна.
Намерихме два бута и кутия с терпентин от два галона. Аз си взех една яркожълта химикалка, но Сам ме плесна и ме накара да я оставя на мястото й.
— Вземаме само каквото ни е нужно — каза той.
След като излязохме, Бийни отново се появи, заключи и изчезна. Ходих със Сам само няколко пъти — когато трябваше да вземем повече, отколкото можеше да носи.
Прекарах там около три години. Това е всичко, което си спомням. Сам често го нямаше, но дали бе там или не, беше все едно. Близначките почти винаги бяха заедно. Много се привързах към Джейни, но не си говорехме много. А Бебето говореше непрекъснато, само че не разбирах какво казва.
Всеки си вършеше работата и се сработвахме.“
Изведнъж се изправих на кушетката.
— Какво има? — попита Стърн.
— Нищо. Така доникъде няма да стигна.
— Същото каза и когато едва започваше. Не смяташ ли, че си напреднал малко оттогава?
— Да, но…
— Тогава откъде си сигурен, че този път си прав?
Не казах нищо и той попита:
— Не ти ли харесва този, последният епизод?
— Не става въпрос за харесване или нехаресване — казах ядосано. — Това не означаваше нищо. Това бяха просто… просто приказки.
— И каква беше разликата между този сеанс и предишните?
— Боже мой! Огромна! Първия път чувствувах всичко — преживявах всичко отново. А този път — нищо.
— И защо, мислиш, стана така?
— Не знам. Вие ще кажете.
— Да речем — каза той замислено, — че има някакъв епизод, толкова неприятен, че не смееш да го преживееш отново.
— Неприятен ли? Мислите ли, че е много приятно да пукнеш от студ?
— Нещата могат да бъдат неприятни по най-различен начин. Понякога онова, което се мъчиш да откриеш и което може наистина да ти помогне, е толкова отвратително, че не ти се иска дори да го приближиш. Или пък се опитваш да го скриеш. Почакай — каза той изведнъж, — може би „отвратителен“ и „неприятен“ не са точните думи. Това може и да е нещо, което ти изглежда много привлекателно… А може би ти просто не искаш да се излекуваш.
— Разбира се, че искам.
Той помълча малко, като че ли изясняваше нещо за себе си, а после каза:
— В този израз „Бебето е на три“ има нещо, което те отблъсква. Въпросът е защо.
— Да пукна, ако знам.
— Кой го каза?
— Не зн… ъъ…
— Ъъ? — ухили се той.
— Аз го казах — ухилих му се и аз.
— Добре, но кога?
Престанах да се усмихвам. Той се наведе напред, после се изправи.
— Какво има? — попитах аз.
— Не съм предполагал, че някой може да е чак толкова луд — каза той. Замълчах си. Той отиде до бюрото. — Не искаш да продължаваме, така ли?
— Не искам.
— А ако ти кажа, че искаш да се откажеш тъкмо защото си на прага да откриеш онова, което искаш да знаеш?
— Ами кажете ми и ще видите какво ще направя.
Той поклати глава:
— Нищо няма да ти кажа. Ако искаш — продължавай, ако искаш — си заминавай. Ще ти върна рестото.
— И колко се отказват точно преди да открият отговора?
— Доста.
— Но аз не се отказвам.
Отново легнах. Той нито се засмя, нито каза „добре“, нито ми се развика. Само вдигна слушалката.
— Всички ангажименти за днес следобед отпадат — каза и се върна на стола зад главата ми, където не можех да го виждам.
Беше много тихо. Кабинетът му беше звукоизолиран.
— Как мислите — попитах аз, — защо Сам ме остави да живея толкова време при тях, след като не
