Пред очите ми мръсотията от пода изчезна. Тогава бях толкова зле, че ми беше все едно какво става около мен. Усетих ръката на мъжа на врата си. Той разроши косата ми.
— Бийни, дай му едно одеяло. Хайде всички да лягаме. Той трябва да си почине малко.
Усетих, че ме увиват в одеяло, но сигурно съм заспал, преди да ме сложат да легна.
Когато се събудих, не знаех колко време беше минало. Не знаех къде се намирам и това ме уплаши. Надигнах глава и видях тлеещите въглени в огнището. Сам се бе излегнал пред него облечен. На слабото червеникаво сияние стативът на Джейни приличаше на някакво голямо хищно насекомо. Главата на бебето се подаде от коша, но не видях дали гледа към мен. Джейни лежеше на пода до вратата, а близначките — върху старата маса. Нищо не помръдваше освен главата на бебето, която се подаваше от време на време.
Станах и огледах стаята. Стая като стая, със същата единствена врата. Тръгнах на пръсти към нея. Когато минах край Джейни, тя отвори очи.
— Какво има — прошепна.
— Не е твоя работа — й казах.
Отидох до вратата, правейки се, че не й обръщам внимание, но я държах под око. Тя нищо не направи. Вратата беше здраво затворена, както и преди.
Върнах се при Джейни. Тя само ме наблюдаваше. Не изглеждаше уплашена. Казах й:
— Тряб’а да ида до едно място.
— О, това ли било — каза тя. — Защо не ми каза веднага?
Изведнъж изохках и се хванах за корема. Не мога да опиша това усещане. Реагирах като на болка, но не беше. Друг път не ми се беше случвало нещо подобно. Нещо тупна вън на снега.
— Хайде — каза Джейни. — Лягай си.
— Но аз тряб’а да…
— Да какво?
— Нищо. — И така си беше. Вече не ми се ходеше на онова място.
— Следващия път ми кажи направо. Нямам нищо против.
Нищо не казах. Върнах се при одеялото си.
— Това ли е всичко? — попита Стърн.
Лежах на кушетката и гледах в сивия таван.
— На колко си години? — попита той.
— На петнайсет — отвърнах в просъница.
Той изчака, докато дойда на себе си. Постепенно, освен тавана, се появиха стени и под, килим и лампи, бюро и стол, на който седеше Стърн. Надигнах се, притиснах главата си с ръка за секунда и го погледнах. Той си играеше с лулата и ме гледаше.
— Какво направихте с мен?
— Вече ти казах. Аз не правя нищо. Ти го правиш.
— Вие ме хипнотизирахте.
— Не съм — каза той тихо, но твърдо и сериозно.
— Тогава какво беше това? Като че ли… като че ли всичко ми се случи отново.
— Усещаше ли нещо?
— Всичко. — Потръпнах. — Всяко проклето нещо. И какво беше това?
— Човек се чувствува по-добре след него. Можеш отново да го повториш, когато поискаш, и всеки път болката ще намалява. Ще видиш.
От години не се бе случвало нещо така да ме смае. Замислих се, после попитах:
— Щом го направих сам, защо тогава не ми се е случвало и преди?
— Трябва някой да слуша.
— Да слуша ли? Че аз да не съм говорил?
— Не млъкна през цялото време.
— И разказах всичко, което се случи?
— Как мога да зная дали е всичко. Не съм бил там. Ти си бил, ти знаеш.
— Вие не вярвате, че това се е случило, нали? Тези деца, които могат да изчезват, и това столче, и всичко останало.
Той сви рамене.
— Няма значение дали аз вярвам, или не вярвам. Ти наистина ли си го преживял?
— Ами да, дявол да го вземе!
— Тогава само това е важното. И там ли живееш, при тези хора?
Загризах един нокът, който ме дразнеше.
— Не за дълго. Докато Бебето навърши три години. — Погледнах го. — Приличате ми на Сам.
— Защо?
— Не зная. Не, не приличате — добавих неочаквано. — Не знам какво ме накара да кажа това.
Бързо легнах отново. Таванът беше сив, лампите слаби. Чух как мундщукът на лулата изтрака в зъбите му. Дълго лежах така.
— Нищо не става — казах.
— Какво очакваш да стане?
— Каквото преди малко.
— Има нещо, което иска да излезе навън. Не му пречи.
В главата ми сякаш се въртеше барабан, върху който бяха фотографирани местата, нещата и хората, които се мъчех да извикам. Но този барабан се въртеше твърде бързо, тъй бързо, че не можех да различа един кадър от друг. Спрях го и улучих празен кадър. Отново го завъртях и пак го спрях.
— Нищо не става.
— Бебето е на три години — повтори той.
— А, това ли? — казах аз и затворих очи.
Навярно е това. Навярно, кошмарно, тъмнина, светлина. Навярно сънувам кошмар, но на светлина в тъмнина. Навярно обаче то е пеленачето. Обаче то кошмарно е пеленачето в тъмнината поради светлината.
„Нощ след нощ спях на това одеяло. Често се случваше и да не спим нощем. В къщата на Сам непрекъснато се вършеше нещо. Понякога спях през деня. Всички едновременно спяхме само когато някой беше болен, както първата вечер, когато пристигнах тук. В стаята беше винаги полутъмно, едно и също денем и нощем, огънят винаги гореше, двете мъждиви лампи, които висяха на проводниците, излизащи от акумулатора, винаги светеха. Започнеха ли съвсем да мъждеят, Джейни зареждаше акумулатора и те отново светваха по-силно.
Джейни вършеше всичко, което никой друг не искаше да свърши. Разбира се, другите също вършеха по нещо. Сам много често липсваше. Понякога вземаше и близначките със себе си да му помагат, но тяхното отсъствие не се забелязваше, защото както си стояха, те изчезваха и след миг — хоп! — появяваха се отново. А Бебето все си стоеше в коша.
Аз също вършех някои неща. Сечах дърва за огъня, поставих още рафтове, а понякога ходех да плувам заедно с Джейни и близначките. Разговарях със Сам. Нямаше нещо, което аз да мога да върша, а другите да не могат, но всеки от тях правеше по нещо, което аз не можех. Това ме ядосваше, страхотно ме ядосваше през цялото време. Но нямаше да зная какво да правя със себе си, ако не се ядосвах ту за едно, ту за друго. Това не ни пречеше да се сработваме. Сработване — това беше думата, която Джейни употребяваше. Бебето й я казало. Означавала всички заедно да бъдем едно цяло дори и ако всеки върши различни неща. Две ръце, два крака, едно тяло и една глава — и всички да действуват заедно, макар че главата сама не може да върви и ръцете не могат да мислят. Сам каза, че може би думата е получена от «сливам» и «работя», но ми се струва, че и той самият не беше убеден. Думата означаваше много повече.
Бебето непрекъснато говореше. Беше като радиопредавател, който работи двайсет и четири часа в денонощието, и можеш да приемаш винаги, щом си на неговата вълна, но независимо дали приемаш или не, той все си предава. Като казвам «говореше», имам предвид нещо по-особено. То даваше знаци. Тези хаотични движения на ръцете, краката и главата му изглеждаха безсмислени, но не беше така. Това бяха
