— Като че ли можеше да говори, горкото! — изсмя се някак неестествено мис Кю.
— По-добре веднага го върни — казах аз. — Не си даваш сметка с к’во си играеш. Казах ти, че никога не бива да се разделяме.
Тя вече започваше да побеснява, но все още успяваше да се владее:
— Ще се опитам да ти обясня, драги. Ти и Джейни, и дори близначките сте нормални здрави деца и като пораснете ще станете хубави мъже и жени. Но горкото Бебе… то е различно. То няма да порасне, никога няма да върви и да играе като другите деца.
— Това няма никакво значение — каза Джейни. — Нямаше защо да го махате оттук.
— Най-добре ще е да го върнеш, и то веднага! — заявих аз.
Тя кипна.
— Доколкото си спомням, освен многото други неща, съм ви учила и да не заповядвате на по- възрастните. А сега вървете да се облечете за закуска и вече никога няма да споменаваме за това.
— Мис Кю — започнах аз, стараейки се да бъда колкото може по-спокоен, — ти все едно ще го върнеш, но ще съжаляваш, че не си го върнала веднага. Иначе… — Тя скочи от леглото и ни изгони от стаята.
Помълчах известно време и Стърн попита:
— И какво стана?
— О, върна го — казах аз и неочаквано се засмях. — Сега, като си помисля за това, ми се вижда смешно. Почти три месеца тя командуваше, ние изпълнявахме и после изведнъж — ние й заповядвахме. Бяхме се старали да бъдем добри според нейните представи, но, боже мой, този път тя прекали. Дадохме й да разбере още щом затръшна вратата след нас. Голямото порцеланово гърне, което стоеше под леглото й, се вдигна във въздуха и се разби в огледалото на тоалетката. После чекмеджето на тоалетката се отвори, от него изскочи една ръкавица и я плесна през лицето. Тя отстъпи назад и скочи на леглото, но от тавана се откърти огромно парче мазилка и падна върху нея. Водата в малката й баня потече, каналът се запуши и тъкмо когато водата започна да прелива, всичките й дрехи паднаха от закачалките. Тя хукна да бяга от стаята, но вратата се бе затъкнала. Задърпа дръжката с всичка сила, вратата изведнъж се отвори и тя се простря на пода. Вратата отново се затвори с трясък и върху мис Кю се посипа още мазилка. Влязохме да видим какво прави. Тя плачеше. Не предполагах, че може да плаче.
— Ще върнеш ли Бебето? — попитах аз.
Тя продължаваше да лежи на пода и да плаче. След малко вдигна глава и ни погледна. Изглеждаше наистина трогателна. Помогнахме й да стане и я сложихме на един стол. Тя ни гледа известно време, после погледна огледалото, изкъртения таван и прошепна:
— Какво стана? Какво стана?
— Ти ни взе Бебето — отвърнах аз, — ето к’во стана!
Тя скочи и каза с тих и уплашен, но твърд глас:
— Нещо се блъсна в къщата. Самолет. А може и да е земетресение. За Бебето ще говорим след закуска.
— Тогава продължавай, Джейни — казах аз.
В лицето й се плисна вода и потече надолу. Нощницата й залепна за тялото, а такива неща я разстройваха най-много. Плитките й щръкнаха във въздуха и започнаха да я дърпат нагоре, докато тя се изправи. Понечи да извика, но пухчето за пудра долетя от тоалетката и запуши устата й. Тя го извади с треперещи пръсти.
— Какво правите? Какво правите? — повтаряше тя през сълзи.
Джейни я погледна и сложи ръце зад гърба си.
— Нищо не сме направили — самодоволно заяви тя.
— Все още нищо — добавих аз. — Е, ще върнеш ли Бебето?
— Престанете! — изкрещя тя. — Престанете! Престанете да говорите за това монголоидно идиотче! То не може да бъде полезно за никого, дори и за себе си! Как мога да се преструвам, че е мое?
— Дай плъхове, Джейни — наредих аз.
Чу се как нещо пробяга покрай перваза на пода. Мис Кю покри лицето си с ръце и се отпусна на стола.
— Само плъхове не — проплака тя. — Тук няма плъхове.
После нещо изписука и тя се разпадна. Виждали ли сте как някой се разпада пред очите ви?
— Да — отговори Стърн.
— Бях крайно вбесен — продължих аз, — но това вече беше прекалено. И все пак тя не трябваше да изпраща Бебето. Нужни й бяха няколко часа да дойде на себе си, за да е в състояние да се обади по телефона, но преди да е дошло време за обяд, Бебето отново беше при нас.
Засмях се.
— Какво е толкова смешно?
— После тя така и не можа да си спомни какво точно се е случило с нея. След около три седмици я чух да говори за това с Мириам. Каза, че изведнъж къщата се разтресла. Добре, че била изпратила Бебето на този контролен медицински преглед — иначе, горкото, можело да се нарани. И мисля, че сама си вярваше.
— Сигурно. Това се случва доста често. Човек не вярва на нещо, на което не иска да вярва.
— А вие доколко вярвате на това, което ви разказах? — попитах го внезапно.
— Нали вече ти казах — това не е важно. Аз самият не си поставям за цел да вярвам или да не вярвам.
— Не сте ме питали доколко аз вярвам.
— Не е нужно. Ти сам си реши.
— Вие добър психотерапевт ли сте?
— Предполагам — каза той. — Кого уби?
Въпросът ме завари абсолютно неподготвен.
— Мис Кю — отговорих. После започнах да ругая и да псувам. — Нямах никакво намерение да ви казвам.
— Не се безпокой — каза той. — И защо го направи?
— Точно това искам да разбера и аз — затова съм дошъл тук.
— Сигурно истински си я мразил.
Заплаках. На петнайсет години и да ревна тъй!
Той ме изчака да си излея всичко. Най-напред от болезнено свитото ми гърло излизаха само нечленоразделни звуци. После потече носът ми. И накрая рукнаха думите.
— Знаете ли къде съм израснал? Първият ми спомен е за юмрук в зъбите. Още го виждам как се приближава, голям колкото главата ми. Защото плачех. Оттогава не смея да заплача. Плачех, защото бях гладен. Или премръзнал. Сигурно и двете. След това големи общи спални помещения и който можеше да открадне повече, имаше повече. Пребиват те с ритници, ако си лош; получаваш голяма награда, ако си добър. Голямата награда — да те оставят на мира. Представяте ли си такъв живот? Най-голямото, най- чудесното нещо в този проклет свят да е просто да те оставят на мира!
След това със Сам и децата. Нещо чудесно — чувствуваш, че принадлежиш. Никога не ми се бе случвало преди. Едно огнище и две мъждиви лампи, които осветяват целия свят. Това е всичко, което имаш, и не ти трябва нищо повече.
После голямата промяна — чисти дрехи, топла храна, четири часа училище на ден: Колумб и крал Артур и една книга по гражданско учение от 1925 година, в която се обяснява предназначението на септичните резервоари. И над всичко една огромна четвъртита буца лед, която се топи пред очите ти — ръбовете й се заоблят и ти знаеш, че това е заради теб, мис Кю… По дяволите! Тя твърде добре се владееше, за да се лигави пред нас, но то се усещаше. Сам се грижеше за нас просто защото това беше част от начина му на живот. Мис Кю също се грижеше за нас, но при нея не се получаваше така естествено. Тя го беше поела като доброволно задължение.
Тя имаше изкривена представа за „хубаво“ и погрешна представа за „лошо“ и твърдо се придържаше към тях, убедена, че го прави за наше добро. Когато не можеше да разбере нещо, тя смяташе това за свой провал, а имаше безкрайно много неща, които тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Когато нещо се
