получи — беше наш успех, когато се провали — нейна грешка. Тази последна година, беше… о, добре.
— Е, и?
— И аз я убих. Слушайте — казах аз. Чувствувах, че трябва да говоря бързо. Не че нямах време, но трябваше да се отърва от това. — Ще ви кажа всичко, което знам. Деня преди да я убия. Събудих се сутринта в чисти колосани чаршафи… Слънцето грее през белите пердета и ярките завеси в червено и синьо. Вграденият гардероб е пълен с дрехите ми — моите дрехи, разбирате ли? Дотогава не бях имал нищо истински мое. Отдолу се чува тракане на съдове — Мириам приготвя закуската и се смее за нещо с близначките. Близначките се смеят с нея, забележете, а не само двете, както дотогава.
В съседната стая Джейни се движи насам-натам и си тананика и аз знам, че като я видя, лицето й ще засияе. Ставам. Топлата вода е наистина гореща, пастата за зъби щипе езика ми. Дрехите са ми по мярка; слизам долу и всички са там; радвам се да ги видя и те се радват да ме видят; сядаме около масата; появява се мис Кю и всички я поздравяваме в един глас.
Сутрин — училище в голямата дълга всекидневна, после междучасие. Близначките, изплезили език, не изписват буквите от азбуката, а ги рисуват. Когато стане време за това, Джейни рисува картина, истинска картина — крава, дървета и жълта ограда, която се губи в далечината. Аз си блъскам главата с едно квадратно уравнение, мис Кю се е навела над мен да ми помогне. Дрехите й ухаят. Вдигам глава, за да усетя по-добре уханието им. Чувам как отзад, в кухнята, Мириам размества пълните тенджери по печката.
Следобед — пак училище, учене, после изхвърчаваме на двора, смеем се. Близначките си играят на гоненица като тичат една подир друга. Джейни се мъчи да изпъстри листата на картината си със слънчеви петна, за да стане както иска мис Кю. А Бебето, то си има голяма кошара. Вече не рита и не ръкомаха, само гледа и се лигави, тъпчат го редовно, винаги блести от чистота, като ново алуминиево фолио.
После вечеря. След това мис Кю ни чете, бързо и шепнешком, когато е смутена, но чете всичко наред. Аз трябваше да отида и да я убия. Това е всичко.
— Още не си ми казал защо — каза Стърн.
— Вие какво, на глупак ли се правите? — креснах аз.
Стърн не каза нищо. Обърнах се по корем на кушетката и подпрях брадата си с ръце, за да мога да го виждам. Той не издаваше мислите и чувствата си, но ми се стори, че е озадачен.
— Аз казах защо.
— Не и на мен. — Уточни той.
Изведнъж разбрах, че очаквам твърде много от него. Бавно започнах да обяснявам:
— Всички се будехме в едно и също време. Всички изпълнявахме чужди желания. Целия си ден прекарвахме по чужда воля, мислехме с чужди мисли, говорехме с чужди думи. Джейни рисуваше чужди картини. Бебето вече не говореше и, представете си, бяхме щастливи! Сега разбирате ли?
— Още не.
— Господи! — възкликнах аз. Помислих малко: — Не се сработвахме.
— Не се сработвахте ли? А, да. Но нали вече не можехте да се сработвате, след като Сам умря?
— То беше друго. Беше като кола, на която се е свършило горивото, но колата си е налице, нищо не й е повредено. Тя просто чака. А след като мис Кю се зае с нас, колата беше разглобена на части. Разбирате ли?
Сега той на свой ред помисли малко. После заговори:
— Съзнанието ни кара да вършим странни неща. Някои от тях изглеждат напълно безсмислени, погрешни, безумни. Но основно положение в нашата работа е следното: във всичко, което вършим, има здрава верига от непоклатима логика. Ако проникнеш достатъчно дълбоко, и тук ясно ще видиш причина и следствие, както навсякъде другаде. Забележи, казвам „логика“, а не „правилност“, „правота“, „справедливост“ или нещо подобно. Логика и истина са две съвсем различни неща, но те много често изглеждат едно и също за този, който разсъждава логически.
Когато съзнанието и подсъзнанието се разминават, човек е съвсем объркан. Да вземем твоя случай. Доколкото разбирам, искаш да кажеш, че за да запазиш или да възстановиш тази необикновена връзка между вас, децата, е трябвало да се отървеш от мис Кю. Но не виждам логиката. Според мен не си е заслужавало да разрушиш тази новопридобита сигурност, за която сам признаваш, че е била нещо приятно, само за да възстановиш това „сработване“.
— Може и така да е — казах аз отчаяно.
Стърн се наведе и насочи лулата си към мен.
— Заслужавало си е. Щом си бил принуден да го извършиш, значи си е заслужавало. Може би нещата изглеждат по-различни пред свършен факт. Но когато нещо те е подтиквало да го направиш, за теб най- важно е било да премахнеш мис Кю и да си възвърнеш нещо, което си притежавал преди. Само че не виждам защо. И ти също.
— И как ще открием това?
— Нека се заемем с най-неприятната част, ако си в състояние.
Легнах.
— Готов съм.
— Добре. Разкажи ми всичко, което се случи непосредствено, преди да я убиеш.
Мъчех се да напипам в съзнанието си спомена за този последен ден, отново да усетя вкуса на храната, да чуя същите гласове. Едно усещане ми се натрапваше — че лежа в чисти колосани чаршафи. Пропъдих го, защото беше в началото на деня, но то се върна отново и аз разбрах, че е било не в началото, а в края на деня.
— Ами аз вече ви разказах — започнах аз — как децата вършеха всичко както им кажат, а не както те си знаят, как Бебето вече не говореше и как всички бяха щастливи и доволни от това положение и как в края на краищата трябваше да убия мис Кю. Беше ми нужно много време, докато разбера това, и много време, за да започна да действувам. Сигурно съм лежал в леглото си и съм мислил четири часа, докато се реша да стана. Беше тъмно и тихо. Излязох от стаята си, минах по коридора, влязох в стаята на мис Кю и я убих.
— Как?
— Това е всичко! — извиках аз с все сила. После се укротих. — Беше страшно тъмно… и още е. Не знам. Не искам да знам. Тя наистина ни обичаше. Знам, че ни обичаше. Но аз трябваше да я убия.
— Добре, добре. Не го изживявай така болезнено. Ти си…
— Какво?
— Нали си доста силен за възрастта си, Джерард?
— Предполагам. Във всеки случай достатъчно силен.
— Да — каза той.
— Но аз все още не виждам логиката, за която говорихте. Защо — трябваше — да извърша — това? — извиках аз, удряйки силно с юмрук по кушетката при всяка дума.
— Престани. Ще се нараниш.
— Заслужавам си го.
— А? — каза Стърн.
Станах, отидох до бюрото и си налях вода.
— Сега какво да правя?
— Кажи ми какво направи, след като я уби — оттогава до момента, в който влезе тук.
— Не много. Това беше снощи. Взех й чековата книжка. Върнах се в стаята си някак вцепенен. Облякох се, само обувките не обух, взех ги в ръка. Излязох навън. Вървях дълго, мъчейки се да си събера мислите. Когато отвориха, отидох в банката. Осребрих чек за хиляда и сто долара. После ми хрумна да потърся помощ от психиатър, целия ден търсих, после дойдох тук. Това е всичко.
— Не беше ли трудно да осребриш чека?
— Никога нямам затруднения да накарам хората да направят каквото искам.
Той изръмжа изненадано.
— Зная какво си мислите — че не съм могъл да накарам мис Кю да прави това, което аз искам.
— И това — призна той.
— Ако го бях направил, тя вече нямаше да е мис Кю — казах аз. — А чиновникът в банката — просто го накарах да си бъде само банков чиновник и нищо повече.
