връщаха у дома, казваха го на мен, аз получавах отговора от Бебето и светкавично бързо се връщаха с информацията, всичко само за няколко секунди. Но един хубав ден някакъв студент чул Джери да говори и надникнал от съседната кабинка. Можеш да си представиш! Когато се телепортират, Бони и Бийни не могат да носят със себе си дори и клечка за зъби, да не говорим за дрехи.
Той се плесна по челото.
— И какво стана?
— О, Джери настигнал хлапето. Но то вече било успяло да изхвърчи оттам и да се разкрещи, че в двете нули има голо момиче. Половината студенти се втурнали вътре, тя, разбира се, вече била изчезнала. А когато Джери настигнал хлапето, то просто изведнъж забравило всичко и дори започнало да се чуди защо ли се е развикало така. После доста си изпатило за тази случка.
— Това бяха добри времена — въздъхна тя. — Джери се интересуваше от всичко. Непрекъснато четеше. Непрекъснато искаше от Бебето някаква информация. Интересуваше се от хората, от книги и машини, от история и от изкуство — от всичко. Така и аз научих много, защото всичката информация минаваше през мен.
— Но после Джери започна… щях да кажа да боледува, но това не е точната дума. — Тя прехапа устната си и се замисли. — Доколкото познавам хората, само два типа от тях са истински прогресивни — наистина се ровят и научават неща, за да ги използуват. Едните проявяват неподправен интерес, просто така са устроени. Но другите, които са мнозинство, искат да докажат нещо. Искат да са по-добри, по-богати. Искат да са прочути или силни, или уважавани. У Джери за известно време надделя второто. Той почти не бе ходил на училище и се страхуваше да се мери с другите. Имал тежко детство — избягал от един приют за сираци, когато бил на седем години, и живял като канален плъх, докато Сам го прибрал. Така че му харесваше да взема изпитите си с отличие и да печели пари само като си мръдне пръста, когато си поиска… Струва ми се, че за кратко време някои неща го интересуваха истински — музика, биология и още някои.
Но скоро той разбра, че не е нужно да доказва нищо на никого. Той беше по-умен, по-силен и по-могъщ от всички. Беше глупаво това да се доказва. Той би могъл да има каквото си поиска.
Престана да чете. Престана да свири на обой. Постепенно заряза всичко. Цяла година не се занимаваше с нищо. Кой знае какво ставаше в главата му? По цели седмици лежеше и мълчеше.
Някога, когато Сам беше „глава“, нашият гещалт, така го наричаме ние, беше идиот. Когато Джери го замести, той стана нещо ново, силно, което растеше и се развиваше. Но когато с Джери се случи така, нашият организъм изпадна в депресия.
— Хм! — изръмжа Хип. — В състояние на депресия, но достатъчно могъщ, за да може да стане властелин на света.
— Той не искаше да става властелин на света. Знаеше, че ако поиска, може да го направи. Но не виждаше смисъл в това. Точно като случаите, описани в учебниците по психиатрия, той се затвори в себе си и започна да регресира. Вдетини се. Стана като едно много зло дете. Аз започнах да излизам по-често — не можех да понасям да стоя вкъщи. Търсех нещо, което да го изтръгне от това състояние. Една вечер се срещнах в Ню Йорк с един познат, член на ръководството на IRE.
— Институт по радиотехника — каза Хип. — Страхотни специалисти. Някога и аз членувах там.
— Знам. Този мой познат ми разказа за теб.
— За мен?
— За това, което ти си наричал „математическо моделиране“. Екстраполиране на вероятно действуващи закони и някои допълнителни ефекти в магнитния поток на гравитационен генератор.
— Господи!
Тя се изсмя кратко, болезнено.
— Да, Хип. Аз ти причиних всичко това. Разбира се, тогава не знаех, че ще стане така. Исках само да намеря нещо, което да заинтригува Джери. Той наистина се заинтересува. Попита Бебето за това и веднага получи отговора. Сам беше направил това нещо, преди Джери да дойде да живее при нас. Ние съвсем го бяхме забравили.
— Да го забравите! Такова нещо!
— Разбери, че ние не мислим като другите хора.
— Не като другите — каза той замислено. — И защо ли ви трябва?
— Сам го построи за стария фермер Прод. Такъв си беше Сам. Гравитационен генератор, който да увеличава и намалява теглото на старата универсална машина на Прод, за да може той да я използува като трактор. И всичко това, защото конят на Прод умря и той нямаше пари да си купи друг.
— Невероятно!
— Така беше. Той си беше идиот. И така Джери попита Бебето какъв ще бъде ефектът, ако това откритие стане известно. Бебето каза — страхотен. Каза, че то ще обърне света наопаки, повече и от индустриалната революция. Повече от всичко друго досега. Каза, че ако нещата тръгнат в едната посока, ще стигнем до такава война, каквато дори не можем да си представим. Ако тръгнат в другата — науката ще отиде твърде напред, и то твърде бързо. Излиза, че науката за гравитацията е ключът към всичко. Към Единното поле ще бъде прибавен още един елемент — това, което сега наричаме психическа енергия или „псионика“.
— Материя, енергия, пространство, време и психика — изрече той с благоговение.
— Да — каза Джейни небрежно, — и това ще докаже, че всички те са едно и също. Просто вече няма да има никакви тайни.
— Това… това е най-голямото нещо, което някога съм чувал. И… Джери реши, че ние, жалките недоразвити човекоподобни маймуни, не сме достойни?
— Ами! Джери пет пари не дава какво ще стане с вас, маймуните. Но от Бебето той разбра, че в каквато и посока да тръгнат нещата, следите на устройството все ще водят към нас. Ти поне знаеш. Ти го извърши сам за седем години. Но на Централното разузнавателно управление ще са нужни не повече от седем седмици.
Именно това обезпокои Джери. Той се беше оттеглил. Искаше сам да си блъска главата в скривалището си в гората. Не искаше въоръжените сили на Обединените нации да му досаждат с призивите си за патриотизъм. Той, разбира се, можеше лесно да се справи с всички, ако се захванеше здравата, но на него не му се работеше. И той побесня. Страшно се ядоса на Сам, който вече беше умрял, и особено на тебе.
— Виж ти! Той е можел да ме убие. Защо не го направи?
— По същата причина, поради която не отиде да прибере устройството, преди ти да си го видял. Нали ти казах — той стана злобен и отмъстителен… вдетинен. Ти беше развалил спокойствието му. Той щеше да ти го върне тъпкано.
Да си призная, на мен ми беше все едно какво ще направи, стигаше ми да видя, че е излязъл от това състояние. Отидох с него до базата.
А сега чуй нещо, което просто няма да можеш да си спомниш. Той влезе право в лабораторията, докато ти проверяваше скалата на детектора си. Погледна те в очите и си излезе с цялата информация, която ти имаше, плюс факт, че с помощта на своя уред възнамеряваш да откриеш къде точно се намира устройството и да… как точно го беше казал — „да назначиш доброволец“.
— Тогава обичах да си придавам важност — призна мрачно Хип.
Тя се засмя.
— Ти не знаеш, нищо не знаеш. И така ти излезе навън с този голям и тежък уред, закачен на ремък. Аз те видях, Хип; все още си пред очите ми: с красива, добре ушита униформа, косата ти блести на слънцето… Аз бях на седемнайсет…
Джери ми каза бързо да задигна едно войнишко яке. Аз задигнах, от спалните помещения.
— Не знаех, че едно същество на седемнайсет години може да влезе и да излезе от спалните помещения цяло и невредимо. Имам предвид, ако е от женски пол.
— Но аз не съм влизала! — възрази тя.
Той извика от изненада, когато усети как собствената му риза иска да се измъкне от колана. Краищата й се освободиха, полетяха нагоре и започнаха лудо да се развяват в безветреното утро.
— Не прави това! — едва успя да изрече той.
