Гласът й едва се чу, въпреки че стаята беше толкова малка и бе толкова тихо.
— Да, Джейни.
— Не си отивай.
— Не мога да остана.
— Защо?
Без да бърза, той обмисли отговора си и каза:
— Ти си като част от нещо. Не бих искал да съм част от някого, който… е част от нещо друго.
Тя вдигна лице към него, усмихваше се. Той не повярва на очите си, дълго я гледа, докато се увери, че наистина е така.
— Нашият гещалт — каза тя — има глава, ръце, органи и ум. Но най-човешкото у всеки човек е нещо, което той научава и… и придобива. Човек не може да има това нещо, когато е още много млад; придобива го, ако изобщо го придобие, след дълго търсене и дълбоко осъзнаване. И то става част от него до края на живота му.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Значи аз… искаш да кажеш, че аз съм… че мога да бъда част от… Не, Джейни, не.
Но усмивката й беше толкова уверена, че той попита:
— И коя част?
— Добродетелната част, която никога не забравя правилата. Онази, която е стигнала до прозрението, наречено етика, и която е в състояние да го превърне в привички, наречени морал.
— Онзи едва доловим безмълвен глас! — изпъшка той. — Да пукна, ако това не е било…
Тя го докосна.
— Едва ли.
Той погледна затворената врата на голямата остъклена стая. После седна до Джейни. Седяха и чакаха.
В остъклената стая беше тихо.
Дълго време се чуваше само тежкото дишане на Джери. Изведнъж и то спря, нещо стана, нещо… проговори.
И още веднъж.
Добре дошъл.
Гласът беше беззвучен. Ето още един, също беззвучен, но все пак различен. Това е новият. Добре дошъл, дете!
И още един: Най-после! Вече си мислехме, че никога няма да успееш.
Трябваше да успее. Толкова отдавна не е имало нов…
Джери сложи ръка на устата си. Очите му се ококориха. В съзнанието му зазвучаха безмълвните акорди на приветствена музика. В нея имаше топлота и смях, и мъдрост. Гласовете се представяха — всеки глас си имаше свой собствен характер, ясно се долавяше разликата в нещо като ръст или ранг. Всеки глас идваше от точно определено място, усещаше са как са разположени гласовете. Но по отношение на силата си те не се различаваха — като че ли всички бяха тук или поне еднакво отдалечени оттук.
Спокойно, щастливо общуване, в което без никакъв страх включиха и Джери — разменяха си настроения, мисли и съвместни постижения. И сред всичко това, непрекъснато: Добре дошъл, добре дошъл.
Те всички бяха млади, всички бяха нови, макар и не така нови и млади като Джери. Тяхната младост се състоеше в устрема и гъвкавостта на мисленето им. Въпреки че спомените на някои от тях бяха стари, сравнени с един човешки живот, всяко същество бе живяло твърде кратко в сравнение с безсмъртието, а те всички бяха безсмъртни.
Ето един глас, който бе изтананикал една фраза на ухото на татко Хайдн; а ето един, който бе запознал Уилям Морис с брата и сестрата Росети. Като че ли това почти беше негов собствен спомен. Джери видя Ферми, комуто показва следа от разцепването на елементарна частица, заснета на фоточувствителна плака; видя едно дете на име Ландовска заслушано в клавесина; един задрямал Форд, който изведнъж е осенен от идеята да постави работниците в редица до линия от машини, наречени конвейер.
Да формулираш въпрос, означаваше да получиш отговор.
Кои сте вие?
Хомо гещалт.
Аз също, аз съм част от вас, аз принадлежа…
Добре дошъл.
Защо не сте ми казали досега?
Не беше готов. Не беше завършен. Какво беше Джери, преди да срещне Сам?
А сега… тази етика ли? Тя ли ме завърши?
Етика е твърде ограничено понятие. Иначе, да… многочисленост е нашата първа особеност, единство — втората. Както твоите части знаят, че са част от тебе, така и ти трябва да знаеш, че ние сме част от човечеството.
Джери разбра, че това, от което се срамува, са все неща, които човеците могат да си причиняват един на друг, но които човечеството не може да направи.
— Аз бях наказан — каза той.
Ти беше поставен под карантина.
И… вие ли… ние ли… носим отговорността за делата на човечеството?
Не! Споделяме я. Ние сме човечеството!
Но човечеството се опитва да се самоунищожи.
(Някаква вълна на веселие и абсолютна увереност, като радост.) Днес, тази седмица, може и да изглежда така, новия. Но от гледна точка на историята на цяла раса… една атомна война е само лека вълна, набраздила широкото лице на Амазонка!
Техните спомени, техните проекти и пресмятания заливаха Джери от всички страни и най-после той разбра тяхната същност и техните функции, разбра защо етиката, която бе възприел, е твърде ограничено понятие. Защото най-после пред него се разкри сила, която не можеше да покварява, защото такова прозрение не можеше да се използува само за себе си или срещу себе си. Значи ето защо и как съществуваше човечеството, неспокойно и забързано, осветено от собствената си велика съдба. Ето ръката, която не помръдва, когато умират хиляди, защото чрез тяхната смърт ще се спасят милиони. Ето ориентира, маяка, сочещ пътя, когато човечеството е в опасност; ето Покровителя, когото познават всички човеци — не някаква страховита външна сила, която дебне от небето, а нещо засмяно, с човешко сърце и уважение към човешкия си произход; нещо, което мирише на пот и прясна угар, а не избеляла светиня, от която лъха на мухъл.
Той видя себе си като атом, а своя гещалт като молекула. Видя другите като клетки и в цялото съзря радостното бъдеще на човечеството.
Усети как го изпълва и задавя някакво преклонение и разбра, че това е нещо, без което човечеството не може да съществува — чувството за собствено достойнство.
Протегна ръце и от странните му очи рукнаха сълзи. Благодаря, отговори им той. Благодаря, благодаря…
И смирено се присъедини към тях.
Информация за текста
© 1953 Теодор Стърджън
© 1986 Искра Иванова, превод от английски
Theodore Sturgeon
More Than Human, 1953
