чете. — Просто не беше във възможностите му.
Имаше две момчета, за които миризмата на дезинфекционен разтвор на облицования с плочки под беше миризма на омразата.
За Джери Томпсън това бе и миризмата на глада и самотата. И храната миришеше на дезинфекционен разтвор. Тази миризма проникваше дори и в съня, в глада, в студа, в страха… всички те част от омразата. Омразата беше единствената топлина в света, единственото сигурно нещо. А човек се вкопчва в нещо сигурно, особено ако то е само едно и ако този човек е само на шест години. На шест години Джери беше до голяма степен мъж — поне като възрастен познаваше онова сиво доволство, което настъпва, когато просто няма болка, притежаваше непреклонно търпение, каквото се среща само у целенасочените хора, които външно изглеждат победени, докато дойде време да действуват. Човек не си дава сметка, че паметта на едно шестгодишно дете се простира назад в живота му, колкото и на всеки друг, и е пълна със случки и подробности. Неприятностите, загубите и болестите, които бе преживял Джери, бяха достатъчни да направят мъж от всекиго. Освен това на шест години той дори изглеждаше като мъж; тогава започна да се съгласява, да се подчинява и да чака. Малкото му сбръчкано лице стана неузнаваемо, вече не надигаше глас да възразява. Така изминаха две години, докато дойде време да действува.
Джери избяга от приюта за сираци, за да живее сам в мизерия, приел цвета на мръсотията, за да не бъде забелязан, да убива, ако няма друг изход, да мрази…
Хип не познаваше глада и студа, нито преждевременната зрелост. Но познаваше миризмата на омразата. Тя се излъчваше от баща му, лекаря — от сръчните безмилостни ръце, от тъмните му дрехи. Дори при спомена за гласа на доктор Бароус на Хип му замирисваше на хлор и карбол.
Малкият Хип Бароус беше красиво дете, с блестящ ум, на което съдбата не бе отредила гладък жизнен път, покрит с дезинфекцирани плочки. Всичко му се отдаваше с лекота, освен да обуздае собствената си любознателност. „Всичко“ включваше дори и студените инжекции справедливост, които получаваше от баща си, лекаря, човек преуспяващ и морален, който бе свикнал във всичко да е сигурен и винаги да е прав.
Хип прелетя през детството като ракета — блестящ, бърз, горящ. Неговата надареност му носеше всичко, за което един млад човек би могъл да мечтае, но съвестта непрекъснато му натякваше, че едва ли не е крадец, като получава така лесно неща, за които не се е трудил — такава беше философията на баща му, лекаря, който бе постигнал всичко с упорит труд. И така, дарбите му носеха приятели и почести, а приятелите и почестите го караха да се чувствува неловко, създаваха у него някакво чувство на униние, което дори той самият не съзнаваше.
Беше на осем години, когато направи първото си радио, кристален радиоприемник, и дори сам нави бобините. Закрепи го на пружината на леглото, за да не се вижда, освен ако се вдигне самото легло, а слушалката мушна в дюшека, за да може нощем да лежи буден и да слуша. Баща му, лекарят, го откри и му забрани дори да се докосва до какъвто и да е проводник. Беше на девет години, когато баща му, лекарят, намери скривалището му за литература по радиоелектроника, натрупа всички книги и списания пред камината и го накара да ги изгори едно по едно; това отне цяла нощ. Когато беше на дванадесет години, спечели награда за научно-техническо творчество, за тайно конструирания осцилоскоп без тръба и баща му, лекарят, го накара собственоръчно да напише отказа си, като му продиктува текста. Беше на петнадесет, когато го изключиха от подготвителното училище към медицинския институт, защото палаво кръстоса връзките на релетата на служебния асансьор и прибави допълнителни прекъсвачи, така че всяко натискане на бутон беше приключение, за което човек нищо не подозираше. На шестнадесет, след като родителите му, за негова радост, официално се бяха отказали от него, той се издържаше сам, като работеше в една изследователска лаборатория и учеше в техническо училище.
Беше едър и умен, ползуваше се с популярност. Той имаше нужда от тази популярност и я печелеше с лекота, както всичко друго. Свиреше на пиано с изненадващо тънък усет, играеше шах бързо и умно. Научи се майсторски да губи от време на време на шах и тенис, а веднъж загуби напрегнатото състезание „Пръв в класа, пръв в училището“. Имаше време за всичко — да чете и да разговаря, да се усамотява и размишлява, да изслушва тези, които ценяха неговото мнение, да обяснява на онези, за които написаното в книгите беше твърде трудно за разбиране. Дори имаше време да постъпи в ROTC1 и така получи офицерско звание.
Оказа се, че военновъздушните сили са институция, твърде различна от училищата, в които бе учил, и му бе нужно доста време, докато проумее, че полковникът не се размеква от демонстрации на смирение и никакво остроумие не може да го спечели, както ставаше с декана. Още повече време му бе нужно да проумее, че в армията физическото съвършенство, умението да бъдеш блестящ събеседник и лесните успехи се считат по-скоро за недостатъци, отколкото за достойнства. Твърде често се оказваше сам, а това, че го избягваха, му беше просто непоносимо.
На полигона за стрелба по въздушна цел той намери отговор, мечта… и едва ли не гибел.
Алиша Кю стоеше в най-гъстата сянка в края на ливадата. „Татко, татко, прости ми!“ — извика тя и се свлече на тревата, заслепена от скръб и ужас, разтърсвана, разкъсвана от противоречиви чувства. „Прости ми — шепнеше страстно, — прости ми“ — шепнеше с ненавист.
„Сатана — мислеше си тя, — защо не те изтрия от паметта си завинаги? Пет години минаха, откак уби себе си, сестра ми, а аз все повтарям: «Татко, прости ми.» Изверг, извратен тип, убиец, сатана… мъж, мръсен нечестив мъж!“
„Много се промених — мислеше си тя, — но това съвсем не е достатъчно. Как бягах от Джейкъбс, добрия адвокат Джейкъбс, когато дойде да се заеме с телата; о, как бягах, за да не остана сама с него, от страх, че ще го обземе лудост и ще ме отрови. А когато доведе жена си, как бягах да не ме докосне тя, защото си мислех, че жените носят злото в себе си. Трудно им беше с мен, много трудно; трябваше да мине дълго време, докато разбера, че аз съм луда, а не те… докато разбера колко добра и колко търпелива е била с мен мисис Джейкъбс, колко много е направила за мен. «Но, мило дете, вече четиридесет години никой не носи такива дрехи!» А в таксито, когато крещях като луда, поразена от многото забързани хора, от телата, толкова много тела, докосващи се едно до друго, така болезнено видими; тела — по улиците, по стълбищата, големи снимки на тела в списания — жени, които без никаква уплаха дръзко се усмихват в прегръдките на мъже… А доктор Ротстейн, който отново и отново ми обясняваше, че в потта няма никаква отрова, че трябва да има мъже и жени, иначе изобщо няма да има никакви хора… И всичко това заради теб, татко, скъпи татко-сатана, заради теб не бях виждала автомобил и гърди, вестник и влак, хигиенни принадлежности и целувка, ресторант и асансьор, бански костюм и косми… о, прости ми, татко.“
„Не се страхувам от камшик, страхувам се от ръце и очи, благодаря ти, татко. Някой ден, някой ден ще видиш, татко, ще живея заобиколена от много хора, ще се возя на техните влакове и ще карам собствена кола; ще ида на някой плаж край някое море, което се простира далеч навътре без никакви стени, ще се движа сред хиляди хора, препасана само с две ивички плат, така че да се вижда пъпът ми, ще срещна мъж с бели зъби, татко, и силни мускулести ръце, татко, и ще… о, какво ще стане с мен и какво стана с мен, прости ми, татко.“
„Живея в къща, каквато никога не си виждал — с прозорци към улицата, по която с тих шепот минават разноцветни коли, пред живия плет играят деца. А живият плет не е стена — при това е отворен на две места — на пътеката, която води към къщата, и на алеята, която води към гаража, и всеки може да влиза. Когато поискам, гледам през прозореца и виждам непознати. Банята не може да се затъмнява, в нея има огромно огледало; и някой ден, татко, сигурно ще застана пред него без хавлия.“
„Но всичко това ще стане, когато му дойде времето — да се движа сред непознати, да ги докосвам без страх. А сега трябва да живея сама и да размисля; трябва да чета много, за да науча повече за света и за лудите като теб, татко, да разбера какво ги деформира така ужасно. Доктор Ротстейн ме уверява, че ти не си единствен, само че такива като теб се срещали рядко, защото си бил толкова богат.“
„Ивлин…“
„Ивлин не разбра, че баща й е луд. Ивлин не видя картините с отровна плът. И аз не познавах истинския живот, но тя живееше в един напълно измислен свят, който татко и аз бяхме създали за нея, за да я запазим чиста…“
„Чудя се как можа да постъпиш така почтено — да си пръснеш черепа.“
