целия ден. Но това не допадна на Хеликс. Още в седем и половина той плисна отгоре ми чаша ледена вода. Изругах най-свирепо.
— Ставай, лениво прасе — любезно отвърна той. — Искам си закуската.
Обезумял от ярост, аз се изхлузих от завивките и извисих снага над него. Той стоеше съвършено спокойно и ми се хилеше. Явно не изпитваше и капчица страх, макар да виждах, че е напрегнал крака, готов да отскочи назад, напред или настрани, ако замахна към него. Нямаше да улуча и проклетникът го знаеше много добре.
После си спомних какво ще му сторя и на гърлото ми заседна буца. Извърнах се с просълзени очи.
— Добре, Хеликс — казах, когато си възвърнах дар-слово. — Ей-сега.
Той ме последва в кухнята, седна и загледа внимателно как варя яйцата. Постарах се — Хеликс изобщо не ги ядеше, ако не бяха варени точно две минути и четирийсет и пет секунди — после извадих неговите и ги нарязах на ситни кубчета, както обича. След това ръснах отгоре мъничко валериан. Хеликс повдигна вежди. От седмици не му бях давал валериан. Използвах го само за награда, когато се справяше изключително добре. А напоследък не ми беше до награждаване.
— Е — каза той, бършейки деликатно устата си, — виждам, че малкият сеанс на примитивен самоанализ, в който се увлече след снощното избухване, ти е подействал добре. Между нас няма да има никакви търкания, Пит, ако продължиш с това поведение. Мога да изтърпя почти всичко, но не и фамилиарните обноски.
Задавих се с къшей хляб. Ама че титанично нахалство! Той си мислеше, че ми е дал добър урок! За момент се изкуших да му натрия носа, но с усилие се въздържах. Не исках да заподозре нещо.
Изведнъж той катурна чашата си от масата и строго запита:
— Ти на това кафе ли му викаш? Незабавно свари ново и тоя път гледай да внимаваш.
— Ти внимавай — рекох аз. — Учил съм те да казваш „моля“, когато желаеш нещо.
— Я стига с тия превземки — отсече скъпото животинче. — Вече би трябвало да знаеш какво кафе предпочитам. Не е нужно аз да те уча. — Посегна през масата и катурна моята чаша. — Сега щеш не щеш, трябва да свариш още. И да ти кажа, повече няма да търпя глупости. От днес нататък слагам край на тази гнусна демокрация. Ще вършиш всичко както
Дълбоко поех дъх и съвсем бавно преброих до десет. После извадих две чаши от шкафа, сварих ново кафе и налях. Докато Хеликс приключваше със закуската, аз отидох да си купя револвер.
Когато се върнах, заварих го да спи. Промъкнах се на пръсти в кухнята да измия чиниите, но ги заварих натрошени. Явно такава бе неговата представа за окончателен аргумент. Скръцнах със зъби и почистих. После влязох в лабораторията и заключих отвътре.
— Уоли!
— Какво?
— Слушай, братко, трябва да свършим днес… още сега. Хеликс си е въобразил, че притежава всичко тук, включително и мен. Казвам ти, повече няма да търпя! Тази сутрин едва не го убих и ако тия глупости продължават, точно тъй ще направя. Уоли, готово ли е всичко?
Уоли изглеждаше малко притеснен.
— Да… Пит, чудесно ще бъде! Господи, пак да ходя нормално! Да чета комикси, да ходя на кино или да гледам мач! Е, добре… да приключваме. Та, какво каза за Хеликс? Станал е малко… ъ-ъ-ъ… нетактичен, а?
Изсумтях.
— Меко казано. Смята се за голяма клечка. Аз съм просто наемен работник.
— Пит, той каза ли нещо… нещо за мен? Не се засягай, но… смяташ ли, че е безопасно? Ако казваш истината, той се превръща в личност. Не искам това да стигне твърде далече. Да ти кажа, Те усещат, че става нещо. Последният път, когато ме вкара в Хеликс, гъмжаха наоколо на рояци. Като схванаха, че го променям, веднага се отдръпнаха, сякаш не искаха да ми пречат. Казвам ти, Пит, и Те кроят нещо.
— Как тъй „и Те“ — бързо запитах аз.
— А, нищо. Просто Хеликс ми е едната грижа, а Те — другата. Защо?
Това никак не ме облекчи. Уоли навярно знаеше, че възнамерявам веднага след смяната да убия котарака и по този начин да го лиша от няколко години плътски наслади. Но си мълчеше. Имаше какво да губи.
Отнесох шишето в кухнята и го измих, колкото да поотложа решението. После го оставих на мивката, отидох да заредя револвера и го пъхнах в чекмеджето. След това върнах шишето на масата — сигурен бях, че Уоли не подозира за револвера и не исках сега да узнае — и отидох да търся Хеликс.
Нямаше го.
Възглавничката, върху която обикновено спеше, бе още топла; какво ли кроеше сега?
Трескаво обиколих целия апартамент, но останах с празни ръце. Ама че време бе избрал да изчезне! С примирена въздишка се върнах в лабораторията да кажа на Уоли.
Хеликс седеше на масата до шишето, сучеше мустаци с преобразената си лапа и изглеждаше крайно доволен.
— Е, добри ми човече — посрещна ме той, — какво те тормози?
— Мътните да те вземат, котако — сърдито изръмжах аз, — къде беше?
— Тук-там — лаконично отвърна той. — Ти си не само глупав, но и сляп. И внимавай какви ги говориш.
Премълчах. Имах си по-важни грижи. Как да го убедя да близне шишето? Само с валериан нямаше да стане, не и в сегашното му настроение. Тогава?…
— Предполагам — заяви Хеликс, — че желаеш отново да предприема стария ритуал с шишеблизането, ако ми позволиш така да се изразя.
— Ами да — потвърдих аз, без да крия учудването си. — За твое добро е, ще знаеш.
— Естествено — каза котаракът. — Знам го от самото начало. Ако не печелех нещо от цялата работа, щях отдавна да сложа край.
Звучеше логично, но не ми се хареса.
— Добре — казах. — Давай!
— Пит! — обади се Уоли. — Този път искам да го държиш много здраво, с двете ръце. Разпери пръсти колкото се може повече, а ако има начин, затисни го и с лакти. Мисля, че ще научиш нещо… много интересно.
Леко озадачен, аз изпълних молбата. Въпреки опасенията ми, Хеликс не възрази.
— Добре — каза Уоли. — Сега Те се оттеглят. Накарай го да близне бутилката.
— Хайде, Хеликс — задавено прошепнах аз.
Розовият език се стрелна напред. Шишето трепна едва забележимо. Настана тревожно мълчание.
— Мисля… че… ще… успея…
Двамата с Хеликс чакахме.
Изведнъж нещо дълбоко в мен се усука болезнено. От потресение едва не припаднах. Дълбоко в мозъка ми отекна пронизителен писък — писъкът на Уоли, който заглъхваше в далечината. Сетне глухо долетя звук като от нещо разкъсано. Беше ужасно.
Залитнах назад и задъхан се подпрях на шмиргела. Хеликс продължаваше да лежи неподвижно. Ребрата му бясно подскачаха. После той се надигна, пристъпи към мен и ме погледна право в очите.
— Е, спипаха твоя приятел.
— Хеликс! Откъде знаеш?
— Защо си тъй невъобразимо тъп, Пит? Знаех през цялото време. Ако толкова държиш, ще ти обясня. Може пък това най-сетне да ти докаже, че човекът е много, ама много глупаво същество.
— Давай — изпъшках аз.
— Ние с теб току-що бяхме включени в извънредно забавна двойна игра — той се изкиска самодоволно. — Грегъри правилно предполагаше, че не чувам разговорите му с теб… и това бе крайно досадно. Знаех, че има нещо нередно, понеже не вярвах чак толкова да ме променяш само от добро сърце. Но… още някой подслушваше и знаеше всичко.
