човешко съществуване до края на живота си. А после защитен да замина където трябва. Хайде, Пит, бъди човек. Не мога да го направя без теб.
— Защо?
— Не разбираш ли? Котаракът се нуждае от образование. И възпитание. Ти можеш — отчасти защото те познава, отчасти защото така е по-добре. Като почне да говори, ще му преподаваш устно. Така ще продължим мислените си разговори, без той да усети. И което е по-важно — без да усети душата му. Пит, не разбираш ли какво значи това за мен?
— Разбирам, Уоли, но не е честно спрямо Хеликс. Направо си е гаден номер. Не ми харесва… никак. Но донякъде имаш право. Ти си гаден плъх, Уоли. И аз. Но ще го направя. Инак никога не ще имам покой. Как да започнем?
— Благодаря, Пит. Никога няма да забравя… Най-напред трябва да вляза в мозъка му. Ето какво ще направиш. Можеш ли да го накараш да близне бутилката?
Позамислих се.
— Да. Мога да капна върху стъклото малко валериан… имах някъде тук. Той ще го близне. Защо?
— Чудесно. Така свеждаме разстоянието до минимум. Минавам през стъклото и попадам в мозъка му, преди някой от Тях да ме докопа.
Взех шишенцето валериан и капнах малко върху парцалче. Щом го надуши, Хеликс тутакси дотърча. Чувствах се като последен злодей… едва не помолих Уоли да спрем. Но после се отърсих от колебанията. Колкото и да обичах едрия черен котарак, безсмъртната душа на Уоли бе по-важна.
— Чакай малко — каза Уоли. — Един от Тях се навърта наоколо.
Зачаках напрегнато. Хеликс протягаше муцуна към парцалчето, което държах в дясната си ръка. Стисках го с лявата и с всяка секунда се чувствах все по-нищожен. Той ми
— Давай! — кресна Уоли.
Мазнах с парцалчето по стъклото. Хеликс се изтръгна от скута ми и трескаво почна да ближе бутилката. Едва не заплаках. Кой знае защо, промърморих:
— Бог да се смили над душата му…
— Браво! — каза Уоли. — Успях! — След дълго мълчание добави: — Пит! Дай му още валериан. Трябва да открия коя част от мозъка му отговаря за удоволствието. Оттам започвам. Страшно ще му хареса.
Сипах валериана в чинийка. Прости ми, Хеликс!
Отново дълго мълчание.
— Пит! Ущипи го, ако обичаш. Или му забий една карфица.
Предпочетох да го щипна, и то доста леко. Това изобщо не заблуди Уоли.
— Накарай го да изреве, Пит! Искам истинска реакция.
Стиснах зъби и усуках дългата опашка. Хеликс нададе вой. Мисля, че по-скоро беше възмутен.
И така продължи. Прилагах върху Хеликс всевъзможни духовни и физически стимули: глад, скръб, страх, гняв (това се оказа трудно, Хеликс просто не искаше да се ядоса!), топлина, студ, разочарование, жажда и оскърбление. С омразата не излезе нищо. А нейде дълбоко в съзнанието на котарака Уоли проверяваше и проверяваше; засичаше, разсъждаваше, пробваше и грешеше. Тъй като бе неуморим и никакви изкушения не го отклоняваха от избрания път, той се оказа превъзходен изследовател. Когато накрая реши да излезе, ние с Хеликс бяхме грохнали от умора. А Уоли разправяше, че едва започвал. Без произшествия го върнах в шишето по същия начин; и така приключи първият работен ден, защото категорично отказах да продължа, докато двамата с котарака не си отспим. Уоли помърмори и се укроти.
С това започна най-изумителният експеримент в историята на психологията и физиологията. Преобразявахме котарака. И го правехме на… е, изберете си думичката сами.
След една седмица той проговори. С нетърпението на любящ баща чаках първата му думичка, която, впрочем, се оказа не „та-ти“, а „валериан“. Толкова се докачих, че го поих с валериан до припадък.
След това потръгна — първо съществителните, после глаголите. Три часа след като изрече „валериан“, вече казваше: „Сипи още малко валериан“.
Уоли случайно се натъкна на „тоналния контрол“ в гласните му струни. Открихме, че можем да му дадем силен и дрезгав глас, но като пожертвахме количеството в име на качеството, постигнахме нещо близко до гласа на Уоли (както го „чувах“ аз). Беше тих, мелодичен и много изразителен.
След дълга работа в предната част на мозъка надарихме Хеликс със съвършена памет. Това е едно от нещата, липсващи на по-низшите животни. Обикновената котка живее почти изцяло в настоящето; ясни са й не повече от десетина минути назад, а за бъдещето няма представа. Каквото учи, се съхранява повече в мускулната или нервната памет, отколкото в звуковата, слуховата или зрителната, както при децата. Променихме това. Хеликс не се нуждаеше от преговор; стигаше веднъж да му се каже.
По някое време ударихме на камък. Разговарях с Уоли както със всеки друг. Но щом Хеликс почна да разбира изреченото, дългите ми приказки без събеседник взеха да го озадачават. Много се мъчех да не отварям уста докато беседвам с Уоли, но успях едва когато се сетих да ползвам лепенка. Хеликс отначало се изненада, обаче свикна.
Накарахме го и да чете. За да разберете какво чудо беше, ще кажа само, че един месец след като почна от А и Б, вече бе изчел от кора до кора Библията, „Златната клонка“ на Фрейзър в съкратения вариант, „Алиса в страната на чудесата“ и четири учебника по география. За два месеца усвои тригонометрията, диференциалното смятане, четиринайсетте основни теории за метемпсихозата и всички песни от текущия хит-парад. О, да; имаше вродено чувство за мелодия и ритъм. В неделя следобед с часове лежеше проснат пред радиото да слуша симфоничните предавания; подир време вече можеше да познае не само произведението и композитора, но и диригента.
Взех да усещам, че прекаляваме. Като котарак, тоест най-независимото същество на света, Хеликс беше аристократ. Почти не проявяваше снизхождение към относителното ми невежество — да, именно невежество; защото макар да му бях дал горе-долу своето собствено образование, той имаше две предимства: пресни знания и съвършена памет. Неприкрито ми се подсмиваше, когато направех прибързано съждение — открай време имам този лош навик — и после започваше да ме поправя с непоносимо прости думички. Не че ми мислеше злото; но когато ме погледнеше над мустаците и снизходително промърмореше: „Май не си съвсем наясно, а?“, направо кипвах. Веднъж чак стигнах до заплахата да го оставя на половин дажба; това винаги му действаше отрезвяващо.
От време на време Уоли ми подхвърляше идеи. Например взе, че вдъхна на котарака страст към тютюна. В резултат Хеликс изпуши всички цигари в къщата. Аз обаче извадих гениална идея и го научих сам да си ги навива. В крайна сметка не беше чак толкова зле. Но той определено не виждаше особена разлика между „мое“ и „твое“. Можех спокойно да му поверя цигарите си… докато не му се пушеше.
Това ме накара да се замисля. Защо при тия огромни умствени способности не се научи да не ми пуши последната цигара? Или, както стана веднъж, да не изяжда и моята, и своята вечеря, докато говоря по телефона. При това го бях предупредил; той и сам не можа да обясни как е станало. Просто рече: „Ами нали беше на масата…“.
Попитах Уоли и мисля, че той откри верния отговор.
— Смятам — каза той, — че е защото Хеликс и бъкел не разбира от щедрост. От милосърдие. Или което и да било подобно качество. Той е напълно безсъвестен.
— Искаш да кажеш, че не изпитва чувства към мен? Дето съм го отгледал, хранил, възпитал…
Уоли се развесели.
— Да бе, да. Харесва те — ти си кротка душа. Освен това, както сам каза, в теб е ключът от долапа. Не забравяй, Тронти, че Хеликс е котарак и такъв ще си остане, докато не поема властта. Не ще получиш безрезервно покорство от нито един котарак, та бил той и образован, ако сам не благоволи да ти го предложи. Иначе ще върши каквото му скимне. Засега целият процес го интересува… и му доставя удоволствие, както ти казах. Но нищо повече.
— Не можем ли да му предадем някои от тия качества?
— Не. Това ме тревожи донякъде. Разбираш ли, Хеликс си има хитри и коварни начини да постигне своето. Не съм съвсем сигурен какво смята той — или по-скоро душата му — по въпроса за смяната. Може да крои тайни планове. Сторих каквото ми е по силите. Всички нови негови качества съществуваха по начало, макар и в зачатъчен или закърнял вид. Е, ако беше женска, можехме например да развием милосърдие. Но в тоя дребен тигър няма и капка съчувствие! Просто нямам с какво да работя. — Той помълча. — Пит, нека ти
