Котаракът Хеликс

психическо равновесие. Аз съм луд за връзване. И кой съм сега, Жана д’Арк ли? Хей, Хеликс. Гледай. Аз съм Жана д’Арк. Ти сигурно си Буцефал, Пегас или великото божество Пущ. Имах си празно шишенце, а сега е пълно с джин. Ей, Хеликс, дай да му ударим по едно джинче…

Седнах на пода и Хеликс се настани до мен. Мисля, че ме съжаляваше. Във всеки случай аз се съжалявах — много.

— Колко смешно — изрече бутилката или по-точно гласът, който твърдеше, че идва от нея. — Ако ме оставиш да обясня…

— Виж какво — рекох, — може и да има глас. Вече на нищо не вярвам… освен на теб, Хеликс. Ако ти го чуеш, всичко е наред. Ако ли не, значи съм луд. Хей, Глас!

— Какво?

— Направи ми една услуга. Викни „Хеликс“, ама по-силничко. Ако котаракът те чуе, значи съм нормален.

— Добре де — уморено рече гласът. — Хеликс! Хеликс!

Хеликс седеше и ме гледаше. С нито едно трепване на мустака не издаваше, че е чул. Въздъхнах и тихо казах:

— Хеликс! Ела, Хеликс!

Хеликс скочи върху гърдите ми, хвана ме с лапи за раменете и ме погъделичка по носа с дългата си опашка. Прегърнах го и внимателно се изправих.

— Братко — рекох, — май това ни е краят. Превъртял съм. Най-добре да позвъня на полицията.

Хеликс замърка. Виждаше, че съм тъжен за нещо, но не си даваше зор да проумее. Гледаше ме тъй, сякаш и луд пак щях да му допадам. Но според мен му беше интересно. Гледаше някак загадъчно с лъскавите си очи. Като че предпочиташе засега да си остана на място. Е, щом той не искаше да звъни на полицията, и аз не исках. Повече не отговарях за постъпките си.

— А сега ще бъдеш ли така добър да млъкнеш? — каза шишето. — Не искам да ти създавам неприятности. Може би не го осъзнаваш, но ти ми спаси живота. Недей да се плашиш. Виж какво. Аз съм душа, разбра ли? Бях човек на име Грегъри… Уолъс Грегъри. Загинах в автомобилна злополука преди два часа…

— Загинал си преди два часа. А пък аз ти спасих живота. Знаеш ли, Грегъри, много е весело. На главата ми има тюрбан със скъпоценности. Аз съм Мизорският махараджа. Гу-у-у. Уа! И бъл-бъл-бъл. Аз…

— Ти си съвършено нормален. Или поне донякъде. Стегни се и ще ти мине — каза шишето. — Да, загинах. Тялото ми загина. Аз съм душа. Нея автомобил не може да я убие. Обаче Те могат.

— Те ли?

— Аха. Онези, дето ме гонеха, когато се пъхнах в бутилката.

— И кои са Те?

— Нямат име. Те ядат души. Гъмжат на цели рояци. Срещнат ли някоя заблудена душа, тутакси я подгонват.

— Искаш да кажеш… щом някой умре, душата му излиза и хуква да бяга от Тях? И рано или късно я докопват?

— О, не. Само някои души. Разбираш ли, когато човек осъзнае, че ще умре, нещо става с душата му. Има живи хора, които в един или друг момент са очаквали да умрат. После по случайност им се е разминало. След това вече не са същите, защото е станало онова. Заедно с мисълта за предстоящата смърт душата получава нещо като защитно покритие, макар че всъщност е по-скоро промяна във формата. От този момент нататък душата е неприятна и несмилаема за Тях.

— И какво става със защитената душа?

— Не знам. Странно… хората казват от хилядолетия, че ако някой успее да се завърне подир смъртта, ще разправя изумителни истории… е, аз го сторих, благодарение на теб. И все пак почти нямам какво да ти кажа. Вярно, умрях и душата ми напусна тялото. Но изминах съвсем кратък път. Защитената душа вероятно минава през разни етапи… Не знам, само предполагам.

— А твоята защо не беше „защитена“?

— Защото ми дойде изневиделица — нямах представа, че ще умра. Всичко стана толкова бързо. А и не бях твърде набожен. Набожните хора, истинските мислители, философите като цяло и онези, които по професия се срещат с мъдри и велики творби — те са защитени още години преди смъртта.

— Защо?

— Много просто. Не можеш да мислиш дълбоко, без да се сблъскаш с осъзнаване на смъртта и нейната сила. Знам, „осъзнаване“ е доста неточен термин. Ако имаш блестящ ум, но не задълбаваш достатъчно в темата — която и да било тема — никога не ще я осъзнаеш. А за човешкия ум това е задънена улица. Блъснеш ли се в стените, боли. И тази болка е осъзнаването. Глупавите я достигат много по-лесно — повече ги боли и това облекчава защитата. Но така или иначе, човек може цял живот да живее без нея и в последните секунди преди смъртта душата му да се преобрази. Аз не разполагах с тези секунди.

Напипах кърпата и избърсах лицето си. Почваше да ми става горещо.

— Слушай — казах, — това е… ами… още съм съвсем бос по въпроса. Обясни ми какво е душа.

— Най-просто казано — отвърна бутилката — душата е материя като всичко останало във вселената. Има тегло и маса, макар че не могат да се отчитат по земните мерки. Сегашната наука още не се е добрала дотам. Обикновено душата се съсредоточава около пинеалната жлеза, макар че може да обикаля из цялото тяло, стига да има подходящ стимул. Например…

Примерът се оказа много добър. Разбрах го.

— При гняв също — продължи шишето. — В пристъп на ярост душата за момент отива към надбъбречните жлези и помага за отделянето на адреналин. Разбираш ли?

Обърнах се към Хеликс и казах:

— Хеликс, днес научихме много неща.

Той извади нокти и ги огледа внимателно. Изведнъж осъзнах, че седя на пода в лабораторията и разговарям с празна бутилка, а Хеликс лежи в скута ми, слуша моите думи без особен интерес, но изобщо не чува онези от бутилката. Пак ми се зави свят. Трябваше да получа отговор.

— Хей, Шише — дрезгаво казах аз, — защо Хеликс не те чува?

— А, това ли? — отвърна шишето. — Защото няма звук.

— Ами аз как те чувам?

— Пряка телепатична връзка. Всъщност не разговарям с теб, а с твоята душа. Тя ти предава посланията. Въздейства върху нервните центрове на слуха — затова го приемаш като звук. Така е най-лесно за разбиране.

— Тогава… защо и Хеликс не приема същите послания?

— Защото е настроен на различна… ъ-ъ-ъ… вълна. Така го казвам, макар че вълните на мисълта не са електромагнитни. Мога… тоест, смятам, че мога… да насоча мисли към него. Още не съм опитвал. Всичко зависи от нивото на развитие.

Вече дишах малко по-леко. Удивително, колко помага едно смислено обяснение. Но оставаха още едно- две неща.

— Ами какви бяха тия приказки, че съм ти спасил живота? И какво общо има моето гъвкаво стъкло?

— Не съм съвсем наясно — каза шишето. — Но по чиста случайност ти си се натъкнал на единственото нещо във вселената, което е преграда… за Тях. Един вид изолатор. Аз го усетих, усетиха и Те. Да ти кажа, падна страхотна гоненица. Когато искат, Те са невероятно бързи. Както знаеш, спечелих аз. На косъм. А, да, моя беше вината, че запушалката ти се изплъзна. Направих го, като създадох вакуум в бутилката. Запушалката беше точно до отвора, пък и ти не я стискаше здраво.

— Вакуум? — повторих аз. — А какво стана с въздуха?

— Много лесно. Разделих молекулярната структура на стъклото и изкарах въздуха.

— Ами Те?

— А, Те щяха да ме последват, обаче ако се вгледаш, ще видиш, че сега запушалката е запоена. Това ме спаси. Ох!… Между другото, ако се чудиш какво охлади бутилката толкова бързо, да знаеш, че беше създаването на вакуум. Както ти е известно, при разширяване на въздуха температурата спада. Създаването