на вакуум, естествено, поражда силен студ. Бива си го това стъкло. На практика няма температурни промени.
— Знаеш ли, почвам да се радвам, че така стана. Нямаше да е хубаво… Сега сигурно ще прекараш остатъка от живота си в това шише.
— Остатъкът от живота ми, драги, е… вечността.
Аз примигах.
— Няма да е много забавно. Искам да кажа… ти не изпитваш ли глад… или нещо такова?
— Не. Хранят ме — знам го. Отвън. Изглежда, че някъде има източник на енергия, с която се храня. Нямам представа какъв е. Обаче наистина ще е скучничко. Не знам… може би някой ден ще открия начин да си набавя друго тяло.
— Че какво ти пречи да го направиш още сега?
— Не мога — каза шишето. — Докато в тялото има душа, то е неуязвимо. Единственият начин е да убедя някоя душа, че има сметка да напусне тялото и да ми го предостави.
— Хм-м-м… слушай, Шише. Не ти ли дойде вече онова осъзнаване на смъртта, дето го спомена преди малко? Трябва да имаш защита срещу Тях.
— Точно там е работата. Душата трябва да извлече защитата си от тялото. Ако можех да вляза в нечие тяло и да го овладея само за секунда, щях да се защитя и да си отида. Или пък да остана и да си живея живота додето умра. Между другото, престани да ми викаш Шише. Казвам се Грегъри… Уолъс Грегъри.
— А, добре. Аз съм Пит Тронти. Ъ-ъ-ъ… много ми е приятно.
— И на мен. — Шишето подскочи два-три пъти. — Това беше вместо ръкостискане.
— Как го направи? — усмихнах се аз.
— Лесно. При умело насочване и най-леката молекулярна промяна кара шишето да подскача.
— Страшен номер. Е… трябва да бягам до магазина. Нещо да ти донеса?
— Не, Тронти, благодаря. Бягай. Пак ще се видим.
Тъй започна дружбата ми с Уоли Грегъри, изгубена душа. Открих, че е много интелигентен; и макар че ми бе провалил плановете за новото стъкло — нямах никакво желание да колекционирам души в бутилки — станахме истински приятели. Малцина имат подобен късмет — да си намерят толкова приятен и кротък съквартирант. Макар че първата вноска бе доста висока — едва не откачих, в края на краищата! — почти нямах разходи за поддръжката. Уоли никога не се прибираше пиян, не крънкаше пари назаем и не водеше приятели. Не закъсняваше за вечеря и не разхвърляше мръсни чорапи. Като съквартирант беше идеален, а като приятел надминаваше дори Хеликс.
Една вечер след около осем месеца аз работех и си бъбрех с Уоли. Той много ми помагаше — по онова време се занимавах със синтез на изкуствен каучук, а Уоли притежаваше свръхестествената способност да знае как точно стават химическите реакции… и тъкмо поради това се замислих над неговото състояние.
— Слушай, Уоли, не е ли крайно време да помислим как ще ти набавим тяло?
Уоли изсумтя.
— Само това ще можем — да мислим. Как, по дяволите, смяташ да изкопчим от някоя душа съгласие за подобна смяна?
— Не знам… може пък да преметнем някоя. Нали знаеш, да я подлъжем.
— Какво? Да я подлъжеш, когато може да прочете всяка твоя мисъл? Няма начин.
— Само не ми разправяй, че нито една душа във вселената не се поддава на измама. В края на краищата, тя е част от човека.
— Не казвам, че душата е кой знае колко умна, Пит. Но тя разсъждава без емоционални задръжки… разсъждава с първични понятия. Всеки глупак може да бъде гений, ако вижда ясно корена на проблема. А душата прави точно това. Естествено, ако е високо развита като човешката.
— Ами ако не е чак толкова развита? Това е идея. Няма ли как да заемеш тялото на някое куче, да речем, или на…
— Или на котарак?…
Спрях да разтръсквам чашката с млечнобял латекс, заобиколих масата и спрях пред шишето.
— Уоли… само не Хеликс. Не и този котарак! Та той… той е мой приятел.
— Ставаш сантиментален — презрително каза Уоли. — Ако изобщо имаш някакво чувство за стойност, изборът е предрешен. Можеш да спасиш безсмъртната ми душа, като пожертваш живота на някакъв си котарак. Малцина хора са имали такава възможност, при това толкова евтина. Това ще е голяма игра. Не съм ти казвал, но през последните два месеца надничам в съзнанието на Хеликс. За котарак умът му е просто блестящ. Пък и нищо особено няма да му се случи. Ще престане да съществува — това е ясно. Но душата му е първична и защитена още от най-ранна възраст, както навярно става с всеки примитивен разум. За да получи защита, човек се нуждае от някакъв мощен стимул, понеже значително се е отдалечил от страха пред смъртта. Не и котките. Тяхната първична философия почти не се различава от тази на дивите им прадеди. Всичко ще бъде наред. Просто аз влизам, той излиза и заминава там, където отиват всички добри котки след смъртта си. Телом ще бъде с теб, както и сега; но ще го движи моята душа. Пит,
— Божичко, Уоли… виж какво, ще ти намеря друг котарак. Или… слушай! Какво ще речеш за маймуна?
— Мислил съм по въпроса. Първо, маймуната ще бие на очи, ако се движи сама. Разбираш ли, моята мисъл е да вляза в някакво тяло, с което да ходя където си искам. Второ, с Хеликс ще имам по-добър старт. Няма да е лесно да преобразувам този котарак според потребностите си, но може да се направи. Отдавна изследвам ума му и вече го познавам доста добре. Трето, ти познаваш и мен, и него… а и той вече ме познава донякъде. Хеликс е идеалният обект за това начинание, което — признай го — ще бъде извънредно увлекателен експеримент.
Не можех да не се възхитя от аргументите на Уоли. Сигурно е страхотно да нямаш емоционални задръжки. Той ме бе подвел да започна разговора и навярно да изложа тъкмо възраженията, за които имаше готови отговори. Малко му се разсърдих… но само мъничко. Последният му довод реши всичко. Наистина щеше да бъде
— Не казвам нито „да“, нито „не“, Уоли — рекох аз. — Искам да поговорим още малко… Как ще подходим, ако се съглася?
— Ами… — Уоли помълча. — Най-напред ще трябва леко да изменим тялото му, тъй че да върша неща, недостъпни за котките — да чета, да пиша и да говоря. Мозъкът му също се нуждае от промени, за да възприеме абстракциите. Лапите трябва да станат по-гъвкави, за да държат писалка.
— Тогава по-добре да се откажем — рекох аз. — Не съм ветеринар, а химик. Никой на този свят не може да свърши подобна работа. Ами че…
— Не се бой. Напоследък научих доста и за себе си. Щом веднъж вляза в мозъка на Хеликс, мога да се намеся в обмяната на веществата. Мога да стимулирам растеж в която и да било част на тялото му и по всякакъв начин. Например мога да премахна кожата между пръстите му, да добавя нови стави и мускули. Ето ти ръце. Мога…
— Добре звучи. Но как ще се вмъкнеш? Нали не можеш да махнеш душата му без нейно съгласие? Ами… Те?
— О, няма страшно. Мога да вляза и да работя, а неговата душа ще ме пази. Разбираш ли, вече се свързах с нея. Тя няма да възразява, докато обогатявам неговите духовни и физически способности. Колкото до прехвърлянето, мога да успея, ако побързам. Понякога наоколо няма нито един от Тях. Ако избера подходящ момент, напусна бутилката и скоча в котарака, всичко ще е съвсем безопасно. Единствената сериозна заплаха е душата му. Ако пожелае да ме изхвърли, може да употреби огромна психична сила — да ме запокити нейде отвъд луната. Стане ли това, свършено е. Те няма да пропуснат шанса.
— Божичко… слушай, приятел, по-добре да не рискуваш. Идеята е чудесна, ама според мен не си струва. Сега поне си в безопасност. Ако нещо се обърка…
— Не си струва ли? Чуваш ли се какво говориш? Имам избор: или да стоя в шишето завинаги — а това ще е страшно дълго, понеже не мога да умра — или да наглася Хеликс така, че да ми осигури сносно
