Теодор Стърджън
Котаракът Хеликс
Четохте ли във вестниците?
Странна история узнахме тази сутрин от полицая Пат Райли и нощния пазач в брокерска фирма Джордж Мърфи.
Според твърденията им, по време на уличен патрул полицаят бил повикан от Мърфи, който развълнувано му съобщил, че някой отваря касата в канцеларията. Райли го последвал към сградата и двамата безшумно се изкачили до служебните помещения.
— Чуваш ли го? — запитал Мърфи.
Полицаят твърди, че чул как прещракват цифровите дискове на старата каса. Когато стигнали до вратата, отвътре се чул шум и нечий глас извикал от мрака:
— Мръднете ли, ще ви надупча!
Полицаят извадил револвера и изстрелял шест куршума по посока на гласа. Раздал се котешки вой, последвал странен шум и в това време пазачът напипал ключа на лампата. В светлината й видели само голям черен котарак, който се мятал в агония — два от куршумите на Райли го били улучили. От касоразбивача нямало и следа. Как е избягал, навярно ще остане загадка. Канцеларията нямала друг изход, освен вратата, през която стрелял Райли.
Води се полицейско разследване.
Аз мога да проясня загадката.
Всичко започна преди около година, когато изобретих гъвкавото стъкло. То щеше да ме направи богат, но… бих предпочел да съм беден и щастлив.
Стъклото беше голяма работа. Открих го докато си играех с някои минерали… няма да кажа кои. Не искам друг да загази като мен. Казано накратко, ако комбинираме този минерал със силициев сулфид при определена температура и внимателно го охладим, получаваме това стъкло. Евтино, устойчиво на киселини и извънредно гъвкаво. Дотук добре. Но едно от свойствата му… чакайте да ви разкажа.
В деня, когато всичко започна, тъкмо правех първата бутилка. Тя стоеше върху охладителя — лично мое изобретение; закрита въртяща се масичка над пръстен от бунзенови горелки — и изстиваше бавно, докато аз изработвах запушалка от същия материал. Шмиргелът захапваше това стъкло едва на двайсет и две хиляди оборота и Хеликс слушаше воя му като омагьосан. Винаги е обичал да ме гледа как работя. Той беше не просто мой котарак, а и приятел. Нямах тайни от Хеликс.
Мъжкар, както разбирате. Грамаден черен котарак с бял нагръдник, бели чорапки и опашка колкото за два обикновени котака. Носеше я на изящна спирала — три пълни кръга — и от нея му идваше името1. Можеше да седне върху опашката и да я обвие два пъти около главата си. Ех, какъв котарак беше!
Изключих шмиргела и вдигнах капака на охладителя, за да сложа запушалката върху шишето. И точно в този момент —
Чували ли сте някога край ухото си рикоширал куршум? Точно същото беше. Чух го, после както държах запушалката над въртящото се шише, нещо я изтръгна от ръцете ми и здраво затъкна гърлото на бутилката. Всички горелки изгаснаха — като
Обаче ние с вас знаем, че едно котешко създание — каквото и да е то — не може да устои на този кратък, свистящ звук. Ако имате котка, опитайте. Хеликс трябваше да е на крака и с широко разтворени жълти очи да търси откъде идва звукът, а вместо това той седеше като сфинкс със затворени очи, подгънати предни лапи и леко потрепващи мустаци. Пълна безсмислица. Хеликс притежаваше невероятно чувствителни сетива. Знаех. Бях ги изпробвал. Тогава?…
Или бях доловил онзи шум с някакво сетиво, което Хеликс не притежаваше, или изобщо не го бях чул. Във втория случай трябва да бях луд. Никой не обича подобна мисъл. Затова едва ли ще ме упрекнете, че се помъчих да повярвам в шестото чувство.
От унеса ме изтръгна фученето на Хеликс. Схванах намека и затворих горелките.
— Хеликс, приятелю — казах аз, след като мозъкът ми се поизбистри, — как ти се вижда тая работа? А?
Хеликс издаде въпросителен звук и дойде да потрие глава в ръкава ми.
— Май и ти не си наясно, така ли? — Почесах го зад ухото и краят на опашката блажено се нави около китката ми. — Чакай да видим. Аз чувам странен шум. Ти — не. Нещо изтръгва запушалката от ръката ми, после духва вятър оттам, където изобщо не може да го има, и изгасява горелките. Звучи ли нормално? — Хеликс се прозина. — И аз тъй мисля. Кажи ми, Хеликс, какво да сторим? А?
Хеликс се въздържа от предложения. Вероятно бе готов да забрави всичко. Жалко, че и аз не реших същото.
Свих рамене и отново подхванах работата. Най-напред си сложих брезентова ръкавица и измъкнах бутилката. Хеликс се пъхна под лакътя ми и протегна нос да подуши гъвкавата извита повърхност. Трескаво посегнах към нея, за да не се опари, закачих стъклото с гола ръка и веднага замахнах отново — да удържа шишето, преди да падне. Не успях. Бутилката падна, отскочи… и отново се озова върху масата. При това не къде да е, а точно на мястото, откъдето я бях съборил!
И — отбележете добре — когато погледнах ръката си, за да видя колко зле съм се изгорил, върху кожата нямаше и следа. Шишето беше
Двамата се изнизахме. Минахме в моята стая, скрихме се от смахнатата бутилка и аз се тръшнах на леглото. Бихме се разплакали просто от пълнота на чувствата, но ние с Хеликс не сме плакали от години.
След като нервите ми се поотпуснаха, аз надникнах в лабораторията.
— Ела насам, бе диване. Искам да поговорим.
— Хайде де!
Тонът беше висок и доста свадлив. Погледнах Хеликс. Той се миеше благопристойно. Но… Хеликс бе най-бдителният котарак на този свят. Ако имаше още някого — ако бе
— Хеликс — изпъшках аз и той погледна към мен, значи слухът му си беше наред, — двамата с теб сме полудели.
— Не, не си — каза гласът. — Сядай, додето не си се изтърсил. Аз съм в шишето и не мърдам оттук. Ако ме извадиш, ще умра, но между нас казано, не вярвам да успееш. Във всеки случай, моля те, не опитвай… ама какво ти става? Престани да се пулиш, човече!
— О — избъбрих аз истерично, — нищо ми няма. Нищичко. Само дето съм смахнат, това е. Тотално, окончателно и безвъзвратно откачен, шантав, душевноболен и тъй нататък, сиреч жертва на загубено
