— Къде отиваш?
— Никъде.
— Аз ли си тръгвам тогава?
— Ти вече си тръгна.
— Тъй ли?… Накъде?
— Насам. От лагера. Забрави да ме целунеш. Няма да ти се размине.
— А! — Станах и я целунах. — Казвай сега защо ме последва.
— Страхувах се.
— От какво? Че може да хвана някой кораб?
Тя кимна.
— От това и… знам ли? Страхувах се и толкоз.
— Нали ти обещах да остана на суша?
— Ти си ужасен лъжец — беззлобно напомни тя.
— Хе! — ухилих се аз. — Винаги ли?
— Поне откакто се знаем…
— Обичам те.
— … освен когато го казваш. Уди, поне в това
— Знам как се чувстваш, щурче. — Пуснах я и посегнах към шапката си. — Хайде да похапнем.
Спомням си този обяд. Последният ми обяд на света. Спагети, пиле по ловджийски и черно кафе в малко италианско ресторантче. Докато пиехме кафето, аз отново й обясних какво става с мен.
— Уди, ти си невъзможен!
— Може би. Може би. През последните дни открих цял куп невъзможни неща. Вече ги няма. Дрип например.
— Дрип ли? Какво стана?
Разказах й. Тя веднага си сложи шапката.
— Чакай — казах аз. — Не съм си допил кафето.
— Осъзнаваш ли какво ми говориш? Уди, ако грешиш, без да знаеш — защото ти вярваш в това — значи си луд. Ако си прав… значи си
— Нищо подобно. Нищичко не съм сторил. Дявол да го вземе, скъпа, знам, че е трудничко за разбиране. Но вселената е мой сън и… нищо повече. Дрип просто не можеше да съществува — ти сама ми го каза, когато се срещнахте за пръв път.
— Това беше само шега — отвърна тя и стана.
— Къде отиваш?
— Не знам. — Изглеждаше уморена. — Където и да било… само да е по-далеч от теб, Уди. Обади ми се, когато си избиеш тия глупости от главата. Никога не съм чувала толкова… Все едно. Трябва да има някакво разумно обяснение.
— Разбира се. Току-що ти го предложих, само че не му вярваш.
Тя отчаяно вдигна ръце и разбрах, че е искрено възмутена. Хванах я, преди да се обърне.
— Джудит! — Тя стоеше без да ме гледа. Не се дърпаше, просто вече
— Когато си ме „измислил“, Уди, надарил си ме с прекалено изискан вкус, за да обичам някакъв… безумец — тихо каза тя. После дръпна ръка и излезе.
Дълго седях и гледах как доматеният сос попива в къшей италиански хляб. Казах си: „Когато стигне до онази шупла, тя ще се върне“. Малко по-късно: „Когато стигне до кората…“. Това отне доста време, а тя все не се завръщаше. Опитах да се засмея, но от смеха лицето ме заболя. Платих и излязох на улицата. Намерих една кръчма… и се натрясках.
Знаех от какво да започна. Нарича се „Хабанера секо“, идва от Гватемала и е пивко като скоч, силно като водка и по-коварно от абсент. Ако не можете да устоите на смес от тия три питиета — а кой ли може? — не посягайте към „Хабанера“…
Още от първата чаша ми стана добре. От втората — много по-добре. На третата вече си бях съвсем наред. След четвъртата взе да ми става тъжно. На седмата окончателно се вкиснах. Страхотно питие. Според мен скърбите на света се лееха в продънено шише, тъй че мой дълг бе да изпразня шишето и да купя ново. Джудит си тръгна, а без Джудит слънцето нямаше за кого да грее. Всичко свърши, драматично си рекох аз; и, Бога ми, поне ще се погрижа да стане както трябва. Залитнах към вратата, подпрях се там и огледах улицата.
— Събуди се, Уди — избъбрих с пресипнал глас. — Всичко свърши. Вече нищо не е останало… нищо, никъде. Животът е невъзможен като въшка върху стерилно кълбо. Мъжът е чудовище, а жената призрак! Аз не съм човек, а заспало съзнание и сега се събуждам! Събуждам се! — Отблъснах се от вратата и закрещях: — Събуждам се! Събуждам се!
Не знам как точно стана. Всичко почна да се изплъзва и да изчезва. Нямаше трясъци и експлозии; просто светът се замъгли и ме остави сред нещо дълбоко, гъсто и изпълнено със самота. Побиха ме студени тръпки от последното, което видях преди… да си отида. Беше Джудит. Тичаше по улицата насреща ми с протегнати ръце, а по усмихнатото й лице се стичаха сълзи. Значи все пак се завръщаше, ала вече нищо не можех да сторя. Сънят ми бе свършил!
Аз и странната гъста среда се разраснахме до пределите на съня ми, на цялата вселена и откъдето минехме, към нашата пустота се присъединяваха огромни слънца и мъглявини. Отново се носех из мястото, където няма време — мястото, където бях, преди да ми се присъни вселената. Замислих се колко птици, камъни и битки, колко прекрасни и трогателно нежни неща са били само творения на горделивото ми въображение.
И едва сега дръзвам да си задам върховния въпрос — въпроса за онази последна, дълбока, необятна идея…
… защото ако всичко в тази вселена е било само част от един сън, ако не може да съществува щом се усъмня в него, то може би и самият аз съм създаден от собственото си въображе
Информация за текста
© 1941 Теодор Стърджън
© Любомир Николов, превод от английски
Theodore Sturgeon
The Ultimate Egoist, 1941
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1647]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46