Върховният егоист

пребориш със страха.

— Значи тъй го правиш? — изрече той едва ли не с благоговение.

— Ами да. И ти можеш, стига да опиташ. Хайде, Дрип. Направи усилие.

Той сбръчка чело и каза:

— Нямаш представа от какви неща се страхувам.

— Кажи де!

— Ще ми се смееш.

— Няма!

— Ами например… вън пред вратата има… има… едно нещо. Ужасно е.

Станах и отворих вратата.

— Няма нищо, освен неизметен боклук.

— Видя ли сега? — рече той. — Искаш да виждам нещата като теб, а ти изобщо не ги виждаш като мен.

И се разплака. Потупах го по рамото.

— Престани, Дрип. Мога да видя всичко, което виждаш ти. Мога…

Ама разбира се, че можех! Дрип беше част… част от всичко. Неговите идеи, неговите мисли бяха част от всичко. Защо да не видя каквото вижда той?

— Дрип, ще видя нещата като теб. Непременно. Ще видя всичко с твоите очи. Гледай сега!

И в същия миг стаята се разтресе; всичко наоколо взе да се люшка; чак тогава разбрах, че Дрип има астигматизъм. Освен това с изненада открих, че съм бил едва ли не далтонист в сравнение с него — сега виждах поразително ярки цветове. Страхотно!

Сетне осъзнах ужасите — милионите неопределени страхове, с които горкият глупчо живееше ден и нощ.

Таванът се канеше да ме смаже. Подът искаше да скочи и да ме блъсне. В гардероба имаше нещо, готово всеки момент да се нахвърли върху мен. Можеше да подпухна и дрехите да ме задушат… тия дни сигурно щях да ослепея… ако излезех, щеше да ме блъсне кола, ако останех у дома, щях да се задуша. Някоя нощ, когато съм сам, апендиксът ми щеше да се спука и да умра в страшни мъки. Дебнеха ме страховити болести. Хората ме мразеха. Подиграваха ми се… Бях съвсем сам. Бях прокуден отвсякъде. Мразех се.

Постепенно първоначалното потресение отмина, но ужасът продължаваше да расте. Погледнах към Дрип; той все още ронеше сълзи в кафето, но поне не трепереше. Аз обаче треперех… в този миг горкият уплашен, свит, жалък Дрип ми се виждаше като връх на човешката храброст.

Сигурно доста време съм стоял така, додето се опомня. Трябваше да направя нещо. Не можех да търся утеха от Дрип! Все пак и аз си имам самоуважение…

— К-к-какво рече, че имало… пред вратата?

Той подскочи, погледна ме и безмълвно посочи вратата. Посегнах и я отворих.

То беше там — свито в сенчестия ъгъл чакаше някой да мине. Затръшнах вратата, подпрях я с гръб и избърсах с ръкав челото си.

— Там ли е? — прошепна Дрип.

Кимнах и изпъшках:

— То… цялото се е озъбило. И е лигаво!

Той стана и надникна навън. После се разсмя.

— А, това е малкото. нищо няма да ти стори. Чакай да видиш другите. Еха? Уди. Ти си първият, дето ги вижда освен мен. Ела? Ще ти покажа другите.

Той стана, излезе и ме изчака отвън. Сега разбрах защо винаги гледаше да ме пусне пред себе си. На излизане беше смазал някаква сгърчена твар, за да не ми пролази по краката. Сигурно много пъти бях вършил същото, без да усещам.

Изкачихме се нагоре по стълбите. Тварите се разбягваха изпод краката ми на всички страни. Сториха ми се крехки. И опасни. Но всичко изглеждаше наред, докато Дрип вървеше пред мен. Той като че имаше известен контрол над хилядите лазещи, гъмжащи, пърхащи твари около нас. Докато минаваше през площадката, нещо с безброй пипала се отдръпна в стената. Дребни лигави твари изчезваха под нозете му и се появяваха зад моите. Гледах да съм плътно до него, защото от тях се излъчваше убийствена ненавист.

Когато се добрахме до стаята му, точно над моята, той хвана дръжката, обърна се към мен и прошепна:

— Трябва да нахълтаме, защото вътре се крие едно от големите. Ако влезем внезапно, може да го подплашим. Иначе може и да не ни забележи. А като разбере, че сме там, ще ни. Изяде?

Той тихичко завъртя дръжката и блъсна вратата. Безформената маса от кръв и мрак, която изпълваше стаята, рязко се сви и почна да се топи като лед върху печка. Когато се сви до размерите на слива, изчадието за миг увисна във въздуха, после пльосна на пода и се търкулна под леглото.

— Видя ли — рече Дрип. — Ако бяхме влезли тихо, щяхме и ние да се свием. С него?

— Боже мой — дрезгаво прошепнах аз. — Да се махаме!

— А, няма нищо — отвърна той почти весело. — Докато знаем колко е часът, то няма да се върне. Ще чака да излезем.

Сега разбирах защо по стените му висят толкова часовници.

Канех се да рухна в креслото, защото краката не ме държаха, но забелязах, че седалката от червен плюш леко помръдва. Посочих към нея.

— Какво? — трепна Дрип. — А, не обръщай внимание. Мисля, че е натъпкана с паяци. Още никого не са ухапали, но някой ден ще го сторят. Ще разкъсат плата. И ще плъзнат из цялата стая?

Погледнах го.

— Та това е ужа… Дрип! Какво си се ухилил?

— Хиля ли се. Извинявай? Разбираш ли, досега не бях виждал някой да се плаши от моите твари?

— Твоите твари?

— Разбира се. Аз ги измислих.

Никога не съм побеснявал дотолкова. Той да ме плаши мен — мен — с частици от страхливото си въображение; да ме кара да му завиждам задето се справя тъй лесно из своя страховит свят; да ме прави на маймуна… това бе немислимо! Невъзможно!

— И защо ги измисли? — запитах аз с леден интерес.

Отговорът му бе поразително разсъдлив сред тая нестабилна вселена. По-късно неведнъж разсъждавах над него.

— Измислих ги, защото се страхувах от разни неща. Откакто се помня. Не знаех от какво се боя и трябваше да измисля нещо. Ако не го сторех, щях да полудея…

С няколко цветисти ругатни аз се отдръпнах от него и докато си възвръщах нормалния мироглед, очертанията на стаята се избистриха. Цветовете помръкнаха до познати оттенъци, а Дрип, тази невероятна личност, тази хипотеза, бавно избледня, задържа се за миг като бледа сянка и накрая изчезна напълно.

Слязох долу. Тъй ще е по-добре и за него, горкия, помислих си аз, докато пусках радиото. Той беше нещо като подмолно влияние в тази… моя вселена. Беше само късче отвратителна фантазия, досущ като оная твар в коридора. И също тъй невероятен… Повъртях настройката докато хванах концерт на Чайковски — тъкмо за сегашното ми настроение — и се проснах на леглото. От джаза щях да се вкисна, защото Дрип си падаше по такава музика, а никак не ми се мислеше за него.

Тихи стъпки отекнаха в коридора и спряха пред вратата.

— Уди…

— О, по дяволите — казах аз. — Влизай, Джудит.

Тя влезе, хвана дръжката на вратата с другата ръка и ме погледна.

— Сигурно съм страхотен, за да имам хубава сянка като теб.

— Всички мъже на тоя свят са хукнали подир мен — въздъхна тя, — а пък аз, глупачката, взех, че хлътнах по теб. Идвам да се сбогуваме.