Теодор Стърджън

Върховният егоист

И тъй, перчех се както обикновено, подчертавайки на висок глас колко високо самочувствие имам. С Джудит можех да си го позволя. Тя беше влюбена в мен, а влюбените жени са такива. Кажи им каквото искаш за себе си и ще го повярват, стига да е измислица. Или поне ще се постараят.

Отивахме на езерото да поплуваме. А към конкретната тема на разговора ме насочи фактът, че Джудит изглеждаше превъзходно. Тя беше брюнетка, която отблизо (както я виждах най-често) се оказваше червенокоса, а под ярко слънце ставаше руса. Великолепно. Имаше големи зелени очи, а под прозрачната кожа сякаш се криеше плът с цвят на слонова кост. Движеше се плавно като сокол по вятъра и ме обичаше. Чудесно. И след като мислех за чудесни неща, естествено насочих разговора към себе си, а Джудит ме стискаше за ръката, крачеше до мен и се съгласяваше с всяка моя дума, както и трябваше да бъде.

— Нека го кажем така — тържествено обявих аз. — Светът и вселената са точно такива, каквито ги виждам. Според мен не би било грешка твърдението, че ако престана да вярвам в даден предмет, факт или принцип, той просто не съществува.

— Ти никога не си виждал Сиам, скъпи — каза Джудит. — Означава ли това, че Сиам не съществува?

Не спореше, просто знаеше как да поддържа разговора. Много обичаше да ме слуша.

— О, Сиам нека си съществува — великодушно отвърнах аз, — поне докато нямам причини да се съмнявам в него.

— А — рече тя.

Това го чуваше за пръв път, защото аз винаги разговарях извънредно оригинално. В моята многостранна личност се спотайваха толкова съкровища, че я смятах за неизчерпаема. Джудит се изкиска.

— Ами ако наистина речеш да се усъмниш в Сиам, Уди?

— Толкоз по-зле за сиамците.

Този път тя се разсмя от сърце. Аз също — защото противното щеше да означава, че се смее на мен, а това бе немислимо.

— Скъпи — каза тя, като дръпна главата ми надолу, за да ме ухапе по ухото, — ти си чудесен. Да не би с това многословие да ми доказваш, че си създал всичко наоколо — тия стари дървета, поникнали кой знае колко години преди да се родиш; звездите и лъчезарното старо слънчице, жизнените сокове и самия живот… не се ли поизсилваш, драги мой?

Погледнах я безизразно.

— Ни най-малко. Откровено казано, скъпа, никога не съм виждал, чувал или чел нещо, което да опровергае убеждението ми, че тази вселена е сътворена от мен и от никой друг. Гледай сега — аз съществувам. Това мога да го приема за факт. Забелязвам, че имам определена форма; следователно трябва да има и подходяща за нея среда.

— А какво ще речеш за другата възможност — изящната ти форма да е резултат от средата?

— Не ме прекъсвай — търпеливо казах аз. — Не ставай язвителна и най-вече недей да изпадаш в ерес. Слушай сега. Тъй като моето съществуване изисква определени обстоятелства, те трябва да бъдат налице, за да ми осигурят удобства. Фактът, че между тези обстоятелства попадат някакви си вековни дървета и прастари небесни тела, няма ни най-малко значение, освен като доказателство за силата на творческата ми фантазия.

— Фу! — Тя пусна ръката ми. — Бива си те.

— Благодаря, скъпа. Схващаш ли идеята?

— Само на теория, о, възлюблени. Леле-леле, докъде я докарахме! Но… какво ми пречи да реша, че вселената е част от моето въображение?

— Нищо. Естествено, това би било малко налудничаво, след като твърдо знам, че аз съм я създал.

— Дявол да ме вземе — каза тя. Можеше да ръси подобни бисери, та и по-лоши, защото беше тъй млада и симпатична, че хората просто не вярваха на ушите си. — Триста дяволи да ме вземат.

И тихичко добави още нещо, в което различих само думата „непоносимо“. Сигурно ставаше дума за времето.

Докато вървяхме напред, тя откъсна листо от един лавров храст и разсеяно го захапа. Тъмната зеленина подчертаваше колко червени изглеждат устните й на фона на бледото лице.

— Ама че ще е забавно — каза тя, — ако всички тия твои глупости и брътвежи вземат да се окажат верни и нещата почнат да изчезват, щом се усъмниш в тях.

— Моля те! — рязко отвърнах аз и прехвърлих банския в лявата ръка, за да вдигна назидателно пръст. — Глупости? Брътвежи? Говори по-ясно, Джудит.

— Я стига! — кресна тя, с което напълно ме слиса. После продължи малко по-спокойно: — Обичам те, Уди, но смятам, че си самодоволно диване. И много приказваш. Дай да си попеем или нещо такова.

— Не ми е до песни или нещо такова — хладно отвърнах аз, — като те виждам тъй истерична и несправедлива. Не можеш да обориш нито дума от онова, което казах.

— Ти пък не можеш да го докажеш. Моля те, Уди… не искам да се караме. Лято е, отиваме да поплуваме, обичам те и съм съгласна с всяка твоя дума. Мисля, че си чудесен. А сега, за Бога, ще смениш ли темата най-сетне?

— Не мога да го докажа, а? — мрачно промърморих аз.

Тя вдигна крехки длани към слепоочията си и монотонно изрече:

— Луната е направена от зелено сирене. Не е вярно, но ако случайно се окаже така и ти го откриеш, значи ще стане вярно. Побърквам се. Ей-сега ще се разпеня, ще взема да скърцам със зъби и да дера с нокти. Повръща ми се от теб!

— Разсъжденията ти са типично женски — отвърнах аз, без да обръщам внимание на стоновете й. — Впечатляващи, но крайно неточни. Ето какво смятам. — Размахах ръка наоколо. — След като съм сътворил всички тия неща, значи мога и да ги унищожа. Например… да вземем онзи достолепен стар смърч. Не вярвам в него. Той не съществува. Не е нищо друго, освен частица от моето въображение без логическа обосновка. Вече не го виждам, защото не съществува. Не може да го има — той е невъзможен от физическа и психическа гледна точка. Той…

Най-сетне забелязах, че тя упорито ме дърпа за ръката.

— Уди! О, Уди… то изчезна! О-о-онова дърво; то… о, Уди! Страх ме е! Какво стана?

Сетне млъкна и посочи към празното място в горичката.

— Де да знам. Аз… — Облизах устни и опитах отново. — Боже мой.

Въпреки жегата треперех от леден студ и на гърлото ми бе заседнала буца. Ноктите на Джудит се впиваха в ръката ми. Усетих това едва когато ме пусна и рязко отстъпи назад. Изчезването на няколко кубика дървен материал не ме вълнуваше особено. В края на краищата смърчът не беше мой. Но… о, Боже!

Погледнах Джудит и изведнъж осъзнах, че се кани да побегне. Разперих ръце и вместо това тя се хвърли в прегръдките ми. После заплака. В онзи миг и двамата разбрахме кой… или по-точно какво съм аз; но все още не искахме да го признаем. Както и да е, тя плачеше… а аз се чувствах страхотно. Чудото на живота бе мое откритие, топлият въздух, небесната синева, златното слънце и сребърната луна — всички те бяха само за мен. Ако пожелаех, земята щеше да се разтресе под нозете ми, а избухването на свръхнова звезда не представляваше нищо повече от проблясък в моята мисъл. И все пак когато Джудит се разплака в прегръдките ми, просто не знаех какво да правя. Седнахме на един камък край пътя и тя продължи да плаче, защото бе изплашена до смърт, а аз я галех по рамото и се чувствах ужасно гаден. Боях се не по-малко от нея.

Кое беше истинско? Отпуснах длан към камъка и погалих прохладния мъх. Нещо с безброй крачета побягна изпод пръстите ми. Погледнах го. Беше лъскаво, ръждивокафяво и отвратително. Ама че идеи ми хрумват понякога!

Камъкът например. Не бе задължително да го има. Не беше необходим за друго, освен като приятен елемент от пейзажа, който ми допадаше. Спокойно бих могъл да не…

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×