Върховният егоист

престанеш?

— Не мога да престана, защото нищо не правя — възразих аз.

— Аз бих престанала — упорито рече тя, — ако ти ме помолиш.

— Казах ти, скъпа, нищо не правя. Нещата просто се случват, това е.

— Материята — каза тя изведнъж, като застана пред мен, — не се създава и не изчезва.

Въздъхнах и седнах на ръба на леглото. Тя незабавно се настани до мен и ме прегърна.

— Прочела си го в някоя книга — казах аз.

— И какво от това? Тревожиш се, защото стават разни неща. Например камъкът, който изчезна. Но ти не можеш да унищожиш материята. Тя трябва да се превърне в енергия или нещо такова. Следователно просто не може да си го направил.

— Само че го направих.

— Няма значение какво си направил. Не е логично — победоносно заяви тя.

— Пропускаш нещо, обаятелно създание — казах аз и я бутнах настрани. — А именно факта, че аз не вярвам в тия теории за материята и никога не съм им вярвал. Следователно материята може да бъде унищожена. Пък и бездруго тя е само част от моето въображение.

Джудит отвори прекрасната си уста, затвори я, пак я отвори и най-сетне каза:

— Но в училище…

— По дяволите училището! — креснах аз. — Да ти докажа ли? — Озърнах се из стаята за нагледно пособие, но не видях нищо излишно. Обикновено пътувам с малко багаж. Очите ми паднаха върху летните й сандали. — Гледай… бас държа, че някъде си си загубила сандалите.

— Не съм. Аз… ох!

— … и чорапите…

— Уди!

— И оная хубава синя баретка…

— Уди, ако само…

— … какво? И халат ли нямаш?

Навярно прекалих. Откъде да знам, че няма нищо отдолу? Мисля, че това бе единственият случай, когато постигнах чрез въображението си нещо положително. Веднъж един приятел ми донесе от Северна Африка груба, безформена дреха с качулка, наречена бурнус. Не беше нито хубава, нито удобна, но по- обгръщащо нещо човечеството не е измислило до ден днешен. Когато помислих „загърни се“, в ума ми автоматично изникна бурнусът…

Тя го придърпа около себе си. И какво? Не каза „Ти си звяр“. Нито пък „негодник“. Или „мръсник“. Каза:

— Мисля, че си чудесен, Уди.

И избяга разплакана. А аз дълго седях и накрая станах да си стегна куфара.

Когато пристигнах в града и се прибрах в стаичката си, веднага ми стана по-добре. При сегашното положение наоколо трябваше да има неща, които познавам отдавна. Те крепяха разклатената вселена. Докато бяха на място, вселената щеше да е в безопасност.

Стаичката ми беше доста приятна. Ако наминете, мога да ви предложа кафе, стига да нямате нищо против да ставате всеки път, когато се пресегна за захар. Теснотия. На стената имаше килимче, на пода индианска рогозка. Две пастелни рисунки и чудесна скица на Джудит. Непряко осветление — тоест кръг черен картон, закачен с ластичета под голата крушка. Книги. Легло. Радио, което свири по двайсет и четири часа на денонощие.

А защо пък да са непременно двайсет и четири?

Пропъдих мисълта преди да е стигнала до края.

Включих двете лампи, радиото, котлона и кафеварката. Електромерът се въртеше с бръмчене като вехт грамофон (плащах по три долара и половина седмично заедно с режийните).

Докато закачах сакото си, Дрип дотърча с рев:

— Здрасти, Уди? Здрасти, братче, върна се, а? Какво стана, а?

Затворих гардероба, обърнах се, пернах го през устата, после опрях крак в корема му и го изритах в коридора. Точно срещу вратата ми едно време имаше петно, после пукнатина, а сега вече е цяла дупка, оставена от непрестанните сблъсъци на Дрип със стената. Нямам нищо против него, но хиляди и хиляди пъти съм му казвал да чука преди да влезе.

Щом затворих вратата, той плахо почука.

— Кой е?

— Аз съм.

Отворих.

— А! Здрасти, Дрип.

Той влезе и отново подхвана приветствията и поздравите. Горкият Дрип. Половината местно население го взимаше на подбив, но не личеше да му е неприятно. Имаше писклив, но не тънък глас, плаха прегърбена стойка, нездрава розовина по лицето, измамно широки плещи и привидно агресивна брадичка. Малко бръм, но напълно безвреден.

Веднъж ме бе запитал какво мисля за него, а аз рекох: „Ти си преходът на Твореца между хипотеза и теория“. Сигурно и до днес се мъчи да го проумее… ако изобщо е нейде, където може да се проумява.

От Дрип обаче имаше полза. Който и да си, щом застанеш до него, веднага усещаш превъзходство. Това му беше ползата. За негова сметка си оставаше фактът, че той пък изпитваше комплекс за малоценност. Никой не му беше виновен, че е такова диване. Впрочем, и той самият нямаше вина.

Приказваше горе-долу така:

— Хей? Уди? Радвам се да те видя? Какво ще правиш. Пак на работа. Няма ли? Значи довършваш почивката. Еха? Нещо май. Скарахте ли се. С Джудит? Божичко… все на теб ти се случва?

— Стига си ме разпитвал — рекох аз. — Искаш ли кафе?

— Извинявай — изтърси той. Тая дума я ръсеше по рефлекс.

— Ти какво правиш тук, Дрип?

— Нищо? Нищо? Ти защо. Се върна, Уди?

— Добре де, ще ти кажа. — Почесах се по тила. — О, по дяволите. Дълго е за разправяне, Дрип. Ще взема да хвана някоя газена тенекия.

— Ще о-отплаваш. Пак с танкер? О, Уди, не бива. Да го правиш? Мислех, че си скъсал с морето.

— Всичко мога — решително казах аз. — Тоя град… тоя град просто ми лази по нервите, това е.

Дрип погледна арабското молитвено килимче на стената, после се завъртя към отражението му в голямото огледало отсреща.

— Ако заминеш може да взема стаята ти — прошепна той с такъв тон, сякаш ме молеше да се пожертвам за него.

— Не, братче. Искам да дойдеш с мен.

— Какво? — изпищя той. — Аз. На кораб. О? Не! Не-не-не!

Като гледах как слага захар в кафето, изведнъж ми дожаля за него. Исках да му помогна. Исках да споделя с него вълнението на дните преди да срещна Джудит и да хвърля котва.

— Да, разбира се. Защо не, Дрип? Отплавах за пръв път още като бях на шестнайсет и хората се държаха съвсем човешки.

— Да бе — каза той без капка сарказъм, — ти всичко можеш. Аз не? Никога не бих успял да бъда като теб?

— Дрън-дрън — рекох аз.

Общуването с Дрип ми се отразяваше по два начина: мислех или колко съм чудесен, или колко е жалък той. В момента бе второто. Опитвайки да му помогна, съвсем забравих новите си способности. Там ми беше грешката.

— Слушай — рекох, — защо се плашиш от собствената си сянка? Мисля, че е защото те мързи да преодолееш страха. Ако се боиш от тъмното, включи лампата. Ако те е страх от високото, скочи от покрива на някой нисък гараж. Ако се боиш от жени, навъртай се около тях. А ако те е страх да отплаваш по море, зарежи всичко и идвай с мен, мътните да те вземат. Ще се хвана като кормчия, а ти можеш да бъдеш обикновен моряк от моята вахта. Ще те науча кое как става. Но така или иначе на всяка цена опитай да се