— Към края на градината, Джо. Как тъй дотърча толкова бързо?

— Искал да види туй, дето плаши Джо Манчинели — изпъхтя Джо.

— Е, иди да го видиш сам. Заровено е наполовина. Приготвил съм летви. След малко идвам и аз.

На влизане в бараката Кенет се ухили като чу как откъм алпинеума изригнаха многоезични проклятия. Когато излезе с телта, той подвикна:

— Уплаши ли се, Джо?

Отговорът долетя глухо:

— Аз не плаши. Аз съжалява дето дошъл. Обаче не плаши.

Кенет се разсмя и тръгна надолу. Преди да направи и пет крачки, чу звук като излитане на грамадна тапа от шампанско и Джо Манчинели дохвърча по пътеката тъй стремглаво, сякаш го гонеше някой от съдружниците на дявола.

— Хей! Чакай малко! — подвикна Кенет със смях. — Какво стана? Хей!

Хвърли се напред и сграбчи италианеца през кръста. Двамата спряха сред облак прах.

— Кротко, мой човек — рече Кенет. — Кротко.

— Хаспел там долу. Ти като свърши работа, обажда се и аз идва го вземе. Онуй нещо не пипвам!

— Добре, добре. Но какво стана?

— Ти никому не казва?

— Разбира се, Джо. Никому.

— Аз вижда онуй лице. Много лошо лице. Аз може уплашил, може не. Викам на онуй лице: „Аз не харесва теб. Тъй. Плюе аз на теб. Тъй. Пу!“ — От спомена Джо пребледня и преглътна на сухо. — Онуй нещо цяло трепери като желе, после прави уста ей-така — Джо сви устни — и… пу! Плюе на мен. Тъй. Сега аз си отива.

— Сънувал си — неуверено каза Кенет.

— Може сънувал. Обаче сега отива на църква. Цял се полее със светена вода. Пали дузина свещи. А пък утре ти носи динамит да видиш сметка на онуй чудо.

Кенет се разсмя.

— Зарежи, Джо. Сам ще се погрижа за дъртата мутра. Без динамит.

Джо изсумтя, върна се в камиона и го подкара тъй рязко, че едва не изрони предавките. Кенет се ухили и вдигна телта.

— Аз не плаши — каза той и пак се разсмя.

Очевидно произшествието бе развеселило не само него. Дъртата мутра, както бе нарекъл идола, определено имаше нови, още по-дълбоки бръчки около стегнатите си аристократични устни. Зрителна измама, разбира се.

— Знаеш ли — дружелюбно каза Кенет — ако наистина беше жив, от теб щеше да излезе симпатично псе.

Разрови под идола и провря телта докъдето можеше да стигне. Лежеше по корем, пресягаше се и подпираше с рамо тежката маса, когато я усети леко да хлътва. Дръпна ръце, изтъркаля се и видя как дъртата мутра плавно се свлича обратно в ямата.

— Брей, че си дявол! — изръмжа той. — Без малко да ми видиш сметката. Бас държа, че го направи нарочно.

Лицето на идола определено му се хилеше.

„Плюе на мен“, бе казал Джо. Е, май и Кенет нямаше да остане по-назад. Вдигна високо буца пръст, изхрачи се шумно и затъкна буцата между подигравателно извитите устни на идола. Раздаде се малка, но мощна експлозия и Кенет се озова проснат по гръб на два метра от ямата.

Трябва да кажем, че Кенет Кортни не беше филмов герой, а най-обикновен шофьор в най-обикновена транспортна фирма. Ала в своето скромно, но задоволително минало бе открил, че когато усещаш онези противни студени тръпки в стомаха, най-доброто е да се усмихнеш на врага. В девет от десет случая въпросният враг се стъписваше. Тъй че той се подпря на лакът и отправи към идола дружелюбна усмивка.

Усмивката му посърна още щом видя устата на идола. Долната устна трепереше като на гневно дете или кондуктор, готов да спипа пътник без билет. После изведнъж се затвори. Челюстите зашаваха и в ямата около бузите се посипаха бучици пръст.

Силно потресен, Кенет стана на крака и пристъпи към идола.

— Бих те заровил още сега, простако, ама си в моето езеро. Марш навън!

Яростно се зае да намества хаспела над идола. С удивителна бързина закрепи веригата и започна да тегли. За свое учудване откри, че идолът излиза съвсем лесно — сякаш тежеше не повече от стотина кила. Спря да върти и се изправи.

— Брей, че си копеле! — възкликна той. — Значи реши да помагаш, а?

Така си беше. Съсухрените ръце и нозе на идола упорито се бореха да повдигнат масивната глава. Пред очите му обтегнатата верига се отпусна. Но вече нищо не бе в състояние да го учуди.

— Добре, мой човек — викна той и задърпа. Идолът се повдигаше все по-нагоре, а летвите пращяха и потъваха в меката пръст. Най-сетне статуята излезе навън. Като прецени точния момент, Кенет рязко отпусна, идолът се претъркаля с мек тътен и заби лице право в нишата. Кенет се ухили.

— Стой си там, мой човек — заръча той. — Инак си още по-грозен.

Мета веригата на рамо и я помъкна към бараката.

Когато се върна с маркуч, идолът гледаше напред.

— Обективно погледнато — дружелюбно каза Кенет, пръскайки грозното ухилено лице, — не те упреквам. Откъм кърмата все пак си малко по-представителен; но пък тъй изглеждаш далеч по- симпатичен.

Примираше от страх, но за нищо на света не би го показал дори и пред някаква стара статуя.

— Така е по-добре — каза идолът и примига, за да очисти калта от очите си.

Кенет немощно седна върху маркуча. Това вече бе прекалено.

— Недей да седиш и да ме гледаш тъпо! — раздразнено каза идолът. — Освен това може да хванеш простуда от тоя маркуч.

Кенет шумно въздъхна.

— Това е прекалено — изпъшка той. Усещаше как го обзема истерия. — Аз… аз… след минутка ще се събудя от мириса на кафе и бекон. Не вярвам, че има някакъв дърт идол, че ми говори и че…

— Стани от маркуча — рече идолът, после добави двусмислено: — И вземи да го затъкнеш.

Кенет стана и разсеяно взе да изстисква панталоните си.

— Що за твар си ти?

— Бог съм — каза идолът. — Викат ми Ракна. А на теб?

— К-кенет Кортни.

— Стига си пелтечил, човече! Няма да ти сторя зло. Какво толкова, не си ли виждал бог?

— Не — призна Кенет, малко облекчен. — Не приличаш на… нали ме разбираш… — Изведнъж нещо в невероятно дълбоките очи на бога го успокои и стана съвсем лесно да говори. — Мислех, че боговете живеят нейде из облаците. И колкото съм чел за тях, все става дума, че идвали на земята сред огън и мълнии или под образа на животни…

— Дрън-дрън — каза богът.

Кенет се сепна.

— Ама боговете не говорят така… ъ-ъ-ъ… нали?

— Не ме ли чу? — запита Ракна. — Да не мислиш, че съм лъжец? — Погледът му прониза Кенет, който болезнено примижа. — Като теб. Създаден съм от простички хорица, които мислеха простичко и говореха също така. Не на твоя език, разбира се, и не в твоето време. Но хората горе-долу са си все същите. Еднакво мислят, нали разбираш.

— Добре де, на кои хора си бил бог?

— О, и да ти кажа, няма да разбереш. Доста отдавна изчезнаха. Един от тях беше погребан до мен. Убиваше ми с пищяла си точно в… няма значение. Както и да е, от тях вече няма и помен. Земята, знаеш, е доста отдавна. А пък хората идват и си отиват.

— Тогава откъде знаеш английски?

Вы читаете Бог в градината
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×