Бог в градината

— Знам каквото знаеш ти, което, между нас казано, не е много. Знам и разни други неща. Мине ли ти някоя мисъл през куфалницата, усещам каква е. Караш камион. Жена ти се казва Марджъри. Много е умна; знае да пресмята бюджета, калориите и други работи. Смята те за лъжец.

— Ако си бог — побърза да смени темата Кенет — защо не се изрови самичък?

— Слушай, тъпако, кой ти е казал, че искам да се изровя? Не може ли един бог да подремне мъничко от време на време?

— Да подремне ли? Откога спиш?

— Нямам представа. Сигурно стотина-двеста милиона години. Като видя звездите, ще ти кажа.

— Че по онова време и Земята не я е имало!

Ракна се ухили.

— Видял ли си, та приказваш?

Кенет пак седна, този път на сухо. Краката не го държаха.

— Хм-м-м… Както виждам, пак има парни двигатели. Електричество? Да. Ама вие добре се справяте. Атомна енергия? Нищо де, скоро и тя ще дойде. Левитация? Транс…

Кенет имаше неприятното чувство, че го четат като вестник — при това вчерашен. Стана му малко досадно, но от очите на Ракна продължаваше да извира безметежност. Страхът окончателно го напусна и той се изправи.

— Слушай. Всичко това ми дойде прекалено. Мене ако питаш, може да си някой дебелак от цирка. Или пък да са ти пъхнали някъде високоговорител.

Иззад сбръчканите бузи на Ракна долетя доволен кикот.

— Аха! — избоботи той. — Цял-целеничък скептик! Знаеш ли какво сполетява простосмъртните, като вземат да стават нахални? Плащат си със страдания. По най-различен начин. Например мога да увелича плътността на костите ти, та собственият ти скелет да те премаже. Ето така.

Дълбоките очи се впиха в Кенет и той рухна на земята, премазан от непоносима и нарастваща тежест.

— Или пък да преместя очите ти върху пръстите, та да гледаш с ръцете си.

Кенет отново се озова на крака. Гледаше земята, макар че стоеше с вдигната глава. Видя как светът се люшна наоколо, когато вдигна ръце към лицето си. Той изкрещя от неописуем ужас.

— Или — добродушно продължи богът — да довърша езерцето вместо теб и да те удавя в него.

Кенет цопна в плитка вода там, където преди миг не бе имало нищо. Главата му се блъсна в корава бетонна повърхност и той остана да лежи, пляскайки с ръце. Ненадейно откри, че отново стои пред идола. Дрехите му бяха сухи; очите на място; всичко изглеждаше съвсем, съвсем нормално. Освен онзи проклет идол и чисто новото езерце. Цялата работа бе станала за около осем секунди.

— Или… — изрече идолът.

— Добре де, добре — немощно избъбри Кенет. — Предавам се.

— Така те искам — ухили се Ракна. — А сега слушай. Не искам да мислиш, че ти желая злото! Нищо подобно. Но за беда съм създаден горе-долу по образ и подобие на човека. Единствените ми недостатъци са чисто човешки и макар че значително съм се усъвършенствал, все още ги притежавам. Един от тях е суетата. Също като теб не обичам да ме наричат слабак. Ако някой рече, че си пъзльо, ще го цапардосаш; е, и аз също. Разбра ли?

Кенет кимна.

— Тъй. От теб искам само мъничко уважение. Дръж си устата затворена; нямам нищо против хорското възхищение, но не искам да ставам музеен експонат. — Внезапно по масивните черти се изписа присмехулно съчувствие. — Виж какво, Кенет, бях малко грубичък с теб. В края на краищата, ти ми намери доста удобно местенце. Мога ли с нещо да ти помогна?

Дружелюбните вълни от очите му пак прогониха страха. Кенет спря да трепери.

— Ами… не знам. Имам си добра работа и комай всичко останало.

— А жена ти? Напълно ли си щастлив?

— Че как иначе. Е, право да си кажа…

— Не влизай в подробности. Всичко знам. Тя те нарича лъжец и е права, а ти понякога искаш да се промениш. Искаш ли да направя тъй, че да не знаеш що е лъжа? Мога да го сторя.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че когато ти задават въпрос, ще можеш да отговаряш единствено истината. Колко пари имаш, какво си правил онази вечер в Денвър… — Тук Кенет глухо изстена. — … какво мислиш за началника…

— А, не! — каза Кенет. — Не ми звучи много добре.

Ракна се ухили.

— Ясно. Дай да направим така. Каквото кажеш, ще бъде истина. Ако кажеш на черното бяло, значи е бяло. Ако кажеш на жена си, че вместо да играеш покер, си работил до късно, точно така е било. Схващаш ли?

Това вече допадна на Кенет.

— Дума да няма, Ракна, сече ти пипето. Можеш ли да го направиш?

— Вече го направих — каза Ракна. Гледай сега. Виждаш ли тоя хаспел, с който ме измъкна?

Кенет се озърна.

— Аха.

— Кажи ми сега, че не е тук, а в бараката.

— В бараката е — послушно изрече Кенет.

Хаспелът изчезна. Откъм пътеката долетя метално дрънчене. Ракна се ухили.

— Еха-а-а! — провикна се Кенет. — Чистата истина. Хиляди благодарности, Ракна. Страхотен си.

— Моля, моля — отвърна богът. — А сега изчезвай. Искам да поразмисля.

Кенет пое по пътеката с бодра стъпка и без следа от предишното униние. Ракна се загледа подир него и гърлено се изкиска.

— Ама че наперен дребосък. Голям майтап ще падне.

Той се отпусна и разсеяно плъзна ум към далеч по-важни дела.

Когато зави по пътеката и изчезна от загадъчния взор на стария Ракна, Кенет изведнъж забави крачка и се позамисли. Та това просто бе невъзможно! Обзеха го дълбоки колебания. Можеше или да се върне и да види дали наистина в градината му има бог, или да приеме на вяра всичко станало, или пък да я кара постарому и да се помъчи да забрави цялата история. Най лошото беше, че ако всичко се окажеше сън, сигурно бе смахнат. А ако не беше сън, кой щеше да е смахнат? Той сви рамене. Свикнеш ли веднъж с мисълта, че имаш бог в задния двор, става дори забавно. Чудно, как ли смяташе онова дърто магаре да докаже могъществото си като накара Кенет да говори чистата истина? Не че беше вярно, разбира се.

Марджъри го чу да влиза в къщата.

— Побързай да се измиеш, скъпи — строго подвикна тя. — Вечерята е сервирана!

— Тутакси, малката!

Той се изми набързо, облече чиста риза и слезе в столовата. В една от чиниите върху масата имаше ряпа. Кенет се навъси. Жена му забеляза и виновно измънка:

— О, скъпи, забравих. Ти не обичаш ряпа!

— Не ставай смешна — благовъзпитано излъга той. — Страшно я обичам.

Още преди да довърши, презряната ряпа сякаш придоби най-изтънчено вкусово съвършенство. Устата му се напълни със слюнка, цялото му същество крещеше за ряпа — ряпата бе най-прекрасното, най- хранителното и апетитно ястие, слагано някога върху човешка трапеза. Обожаваше я.

Леко стреснат, той седна и се захвана лакомо да яде — най-вече ряпа.

— По-вкусно нещо не бях ял — каза той на доволната Марджъри.

Речено-сторено. Така си беше. А между другото, вечерята бе съвсем скромна — една от ония трапези, с които добри домакини като Марджъри Кортни компенсират разноските за вчерашното пиле по градинарски. Комплиментът дълбоко я поласка.

— Сигурно страхотно си се потрудила, за да спретнеш такава вечеря — каза Кенет с пълна уста. — Трябва да си уморена.

Изведнъж тя усети, че е поизморена. Кенет остави вилицата.