Докато размишляваше, Кхан усети, че става по-хладно и трудно за дишане — явно приближаваше към голям воден басейн. Точно след един завой видя огромната водна шир пред себе си. Водата бе тъмна и неподвижна. Момчето насочи фенера към далечния край и му се стори, че вижда бряг. „Ще преплувам!“, каза си той, сложи постелката на земята и закрепи арбалета и два пълнителя към тялото си. После завърза постелката и припасите на главата си и бавно влезе във водата. Тя бе хладна, но не студена и това го изненада. Той заплува бавно, фенерът в устата му осветяваше водата на няколко метра пред него… Гледката бе живописна — отразена от водата, светлината шареше по влажните стени и тавана на пещерата, превръщайки ги в мозайка от светлосенки…
Изведнъж нещо се омота около левия му глезен… Кхан не се изплаши; по-скоро бе възбуден от хапчето… Обърна се, гмурна се и хвана арбалета. Не видя нищо, но стреля на сляпо. Устройството зареди нова стрела. Момчето обърна фенера и освети мястото под себе си. Устата му се отвори от ужас и удивление. Изскочи на повърхността и с пълна скорост заплува към отсрещния бряг. Постелката и провизиите му се бяха намокрили, но не му пукаше…
Но нито брегът приближаваше, нито ерктите зад него изоставаха… Само бе чувал за тях — предполагаше се, че живеят в Раматата, но нямаше жив човек, който да ги е виждал — всичко бе само разкази! Представляваха мощни тела с риби опашки, завършващи с дълъг израстък и остър шип. Главите им нямаха кожа и Кхан можеше да види (,ако имаше време да се обърне, но и така въображението му вършеше своето) мускулите, разпъващи лицата им в грозни гримаси, оголващи двуредните им, остри като кинжал зъби… Усещаше по краката си бясното им блъскане с опашки в невероятно усилие да го догонят… Нямаше да им се даде!…
А водата изведнъж бе станала ледено студена. Задъхваше се от напрежение; сърцето му щеше да се пръсне… Ето го и брега!… Не, това не бе брега, а самотна стърчаща над водата скала. Момчето бързо се изкатери и застана на върха й. Хвана фенера в лявата си ръка, а арбалета в дясната и зачака атаката. От водата се показа една, носле още една и още една, и още,… десетки озъбени физиономии го гледаха, можеше да усети ужасният им, вонящ на смърт дъх… Стреля в една, после в друга, но дори пронизани от иначе смъртоносните стоманени жила, съществата продължаваха да изскачат от водата и да тракат със зъби. Едно от тях, видимо по-голямо от другите, скочи над водата и блъсна Кхан с тялото си. „Край!“, каза си той, прекатурвайки се назад…
… и падна на брега. Виждаше виолетови и зелени точици, които танцуваха около него, краката му бяха отмалели, все още дишаше тежко, но беше жив!
Когато отново можеше да си поеме дъх, Кхан се зачуди дали тази пещера не е наистина омагьосана… дали щеше да намери пътят навън… И все пак това бе брега. Нямаше стърчащ от водата камък, само песъчлива кал, която след няколко метра отново преминаваше в скала…
Събра сили и се надигна. Раменете го боляха, вероятно от бясното плуване; знаеше, че скоро ще го заболят и краката. Но беше отишъл твърде далеч, за да се върне. Рискуваше прекалено много — може би това беше чист егоизъм — или пък беше себеотрицание; но той бе решил да слезе до дъното и да разбере какво има там. Искаше да излезе после и да каже на другите: „Ето, няма нищо страшно. Някакви си зли духове и водни чудовища — нищо, с което да не мога да се справя…“. Всъщност предпочиташе да умре по пътя надолу, отколкото по обратния път назад. Не можеше да се върне — гордостта и самоувереността му бяха прекалено големи, за да си признае, че е сгрешил и е направил глупост. Никога не бе могъл да го направи — най-малко сега, когато на карта бяха честта и името му. Понякога чувстваше, че наранява хората така, но чувството му за справедливост го караше винаги да казва истината, колкото и ужасна да бе тя за другите. Обвиняваха го, че не вижда истината за себе си. Вярно, не я възприемаше; но не защото не вярваше, че е такъв какъвто е — напротив — чувството му за самокритика го караше понякога да живее като аскет, защото е открил у себе си нещо, което мразеше у другите и им го беше показал. Проблемът идваше от това, че не виждаше никого достоен да му покаже грешките. Вярно, превъзхождаше повечето деца, но това се превръщаше в мания… И сега с хапчето — чудеше се дали го е направил от желание да вкуси забраненото, непознатото; или за да докаже на другите колко е велик. Но не, той знаеше — нямаше нужда да доказва никому нищо — просто не беше достатъчно луд за да направи без чужда помощ това, за което бяха мечтали с другите деца откакто се помнеше — да убият дракона в Дупката…
След поредния завой таванът започна да се издига полегато и да се губи в мрака над него. Залата в която навлизаше вероятно бе огромна… Кхан бе попадал в подобно помещение само веднъж — когато се бе промъкнал на „забранения бал“ — организирано от жреца празненство, на което присъстваха избрани младежи от селото и на което той даваше на някой от тях поредната си дъщеря за жена… Там можеха да присъстват само младежи над 17 години, чиито бащи бяха платили „първоначалната вноска“ за сватбата. По древна традиция жената на жреца трябваше да забременява всяка година, докато не стане на 50 години и така за доста дълъг период той имаше дъщери за женене. Балът, който би трябвало да се превърне в събитие на годината, бе забранен за обикновените заради „танца на девицата“, за който разказваха, че дъщерите на жреца танцуват върху специален подиум под светлината на толкова свещи, колкото са годините им, облечени в призрачно одеяние… Та когато Кхан се намъкна там през входа за прислугата и се скри в едно буре, където едва не се опече, защото бе на две крачки от бумтящата камина, той разбра, че тя всъщност няма никакви дрехи, а просто е намазана с нещо… Невероятната атмосфера и гледката на голото момиче, което според свещите бе на 20 или на 19 години (така и не успя да ги преброи във възбудата си, макар че опита 6–7 пъти) остави у него незаличим спомен. Не беше й споменавал, но Лера му напомняше невероятно за тази нощ винаги, когато я погледнеше…
Но таванът вече не се виждаше в светлината на фенера му. Кхан го отдаде на влажния въздух, но все се чудеше дали това е така. Помещението не можеше да е толкова високо, че концентрираният лъч да не достига горната му част. Момчето се зачуди как се крепи таванът на толкова високо помещение. Сигурно от благословията на Лантор… Докато бе малък майката на майка му непрекъснато му пълнеше главата с приказки: „Лантор това, Лантор онова, Лантор бил спасител, Лантор щял да изкупи греховете им…“ А къде беше този Лантор, когато дядо му падна от стълбата и загина…, когато приятелят му от детството Орти счупи кракът си и остана куц завинаги… Лантор!… „Плюя на теб!“, бе казал тогава, защото не смееше да признае пред себе си истинските си мисли, които се въртяха из главата му и сега… „Няма бог! Сами сме!“…
Някакъв звук го накара отново да приклекне и да вдигне оръжието си. Пред него, някъде наблизо, но достатъчно далеч, за да не се вижда, се намираше нещо, което свистеше и дрънчеше — нещо метално… или …
Точно над него във въздуха профуча стрела с подпален връх. Кхан се претърколи. От високо се спускаше някакъв обект с гигантски размери. Момчето се спотаи зад една скала и притихна. Тялото светеше и мигаше в сиво-синьо-зелено. Някакви крака се спуснаха встрани и то кацна на тях. Приличаха на тези на орел, но имаха само по три остри пръста… Свистенето престана, но с нов, по-странен звук отдолу на приземилият се апарат се отвори врата-стълбичка. Ярка светлина обля пещерата, но най силно — мястото, където се бе свил Кхан. В осветения правоъгълник се появи силует. Дългунеста фигура с висока яка и плащ, който я правеше почти прозрачна, сякаш пропускайки светлината…
Фигурата вдигна ръка и заговори на езика на древните. Кхан никога не бе учил този отдавна мъртъв език, но разбираше и попиваше всяка казана дума: „Обърни се и си върви в мир! Нямаш право да продължиш! Не можеш да се мериш с божествената Ми сила! Ти си смъртен и нямаш място тук! Тук е домът на боговете! Тук започва вечността! Тук е покоят за мъртвите! Нали не искаш да смутиш съня им! Нали не искаш да бъдеш сполетян…“ … на това място Той протегна ръка и я завъртя около себе си. От сенките се надигнаха образи и фигури. Железни птици полетяха, сипейки огън и жупел. Огромни железни туловища с дълги шии, протегнати напред, изскочиха от мрака и плюеха смърт и разрушение. Чудовищните им вериги смазваха всичко по пътя им. Мъже с железни доспехи бягаха пред чудовищата и стреляха с огромни пистолети, които бълваха пламъци. Огнени стрели, изстрелвани от невидими стоманени лъкове, разкъсваха земята и я пращаха във въздуха на малки овъглени от експлозиите парчета. От небето слизаха ангели с огромни, кръгли криле, разперени от раменете над главите им. Горяха тела, земята трепереше, мирисът на обгорена плът се смесваше с упойващия аромат на кръв и нажежаваше атмосферата. Смъртта беше навсякъде… Посланието беше ясно. И тъкмо когато Кхан реши, че демонстрацията на сила го е оставила невредим, в небето се появи огромен орел от стомана. Той изсипа адския си товар и изчезна зад хоризонта. Момчето се изправи. В далечината червена светкавица озари небето и превърна непрогледния мрак на
