Иво Станков
Хероинова одисея
Звукът напомняше стон; древен, нечуван или нечут до днес вик на някой, който бе открил покоя на смъртта преди хиляда години, потънал в блажено забвение в своя сив и скучен Рай и когото се опитваха да върнат от света на сенките, за да го обрекат на страдание отново и отново…
… и отново…
Кхан се зачуди колко ли е дълбока тази дупка. Викаха й Дженъз Тор — Ямата на сътворението на древния език на… на бащите на прадедите им, както се изразяваше брат му. Хората от местата отвъд голямото езеро Раматата идваха отвреме-навреме, за да се потопят в дълбините на пещерата… и да не се завърнат повече от земните недра, въпреки всичките магии от желязо, които носеха…
Кхан мечтаеше, щом стане достатъчно голям и му поникне брада, да избяга отвъд езерото — в света на фантазиите; свят, точно толкова недостъпен за него, колкото и ямата… до днес.
Държеше оръжието леко насочено надолу, но пръстите го сърбяха да стреля по нещо… или по някого. Когато сутринта каза на майка си, че ще ходи на лов, имаше точно това предвид! Смяташе да не се връща без улов — човек… или животно… или… А хапчето, откраднато от най-високото шкафче в банята, донесено най-вероятно от Земите отвъд Езерото, имащо мистично бял цвят и, както по късно установи — отвратителен вкус, само засилваше решеността му. Когато го погълна му се пригади. Беше още на входа на дупката и му се прииска да се върне, да повърне в треволяка, да отиде при Лера, да я отведе в Златните полета и да прави любов с нея докато един от двамата припадне от изтощение и удоволствие… Никога не й бе казвал, че я обича или колко много му липсва, когато не са заедно и че нощем не може да заспи, измъчван от мисълта, че тя може да сънува нещо друго, освен него… Просто не можеше да го каже, макар това често да бе на езика му. Не виждаше смисъл да го казва — та това се подразбираше. Може би някой ден щеше да й го каже…
Но хапчето бавно обхвана разсъдъка му, замъгли гласът на сърцето му, упои здравия му разум и, като с гигантски рог, усили възприятията му. Сега Кхан чуваше ясно ударите на сърцето си, скърцането на праха и малките камъчета под краката си, капещата някъде далеч напред (или назад) вода, зовът на Ктулу…
Ктулу, богът на смелостта, бе покровител на селото. Изобразяваха го като исполин с глава на корка — животното, което брани дома и децата си с цената на живота си от далеч превъзхождащи го врагове, въпреки малките си размери…
Младежът бе вървял повече от три часа сред еднообразието на скалистия тунел, чиято простота бе нарушавана само тук-там от сталактити или земните им братя, растящи едни към други с неистовото желание, присъщо на всичко в природата — да става все по-сложно и по-сложно… и по-сложно … когато изведнъж стигна до разклона.
Тунелът се разделяше на две или три части. Беше прекалено тъмно, за да може Кхан да види навътре в ръкавите. Реши точно тук да устрои първия си лагер. Остави фенера на земята, опъна квадратната постелка, която носеше, и седна. Започна да яде и свръхчувствителните му сетива регистрираха огромната влажност във въздуха. Наблизо имаше извор, река или езеро. Може би се сливаха с Раматата някъде отвън… Но нямаше прилепи, мъх, гъби и други присъщи за влажните пещери същества…, а влагата е рай за спорите… Нещо не е наред, помисли си той…
В този миг чу звука. Беше наблизо. Кхан скочи, хвана арбалета и фенера и опря гръб в стената… Преглътна сухо храната… фенерът постепенно угасна, сякаш батериите губеха своята мощност. От левия ръкав на разклонението се появи светещо същество и момчето веднага позна Лера… Той отвори уста и понечи да каже нещо, но искрящото тяло се приближи към него и тя закри устата му с ръка. Кхан усети разнеслият се аромат, аромат на цветя и…, и нещо древно колкото света, нещо отпреди Слизането,… нещо…
Но някъде дълбоко в съзнанието му малкото останал незамъглен от магията на момента разсъдък остави работата по биенето на сърцето, по дишането, по целувките… и се замисли върху видяното. Тя не носеше никакви бижута…
…на петнайстия й рожден ден той й бе подарил малко Драконово око на сребърна верижка — това бе всичко, което можа да си позволи, но за сметка на това оттогава тя не го сваляше от врата си… НИКОГА!…
Този факт го стресна, той скочи точно когато тя се преобръщаше отново, за да се озове под него…усети допирът на ръката й в слабините си и за стотна от секундата се поколеба,… а после отблъсна със съжаление и ужас голото й тяло. За миг се обърна наляво и в светлината на блещукащото й тяло видя истината…
Момичето се стопи в мрака. Тъмнината го обгърна. Кхан се опита да си спомни накъде се е търкалял … и макар че беше трудно, след четвърт час откри постелката, а след това и фенера, паднал от ръцете му до стената. Момчето опита да го включи и концентрираният лъч бяла светлина разцепи пещерата. Тялото на фенера бе противоударно, но въпреки това преди минути…
Кхан погледна часовника си и установи, че е изминал цял час!… Но фенерът просто бе угаснал, а това бе необяснимо. „Може би батерията си прави шега!“, помисли си той, но сам не си повярва… Прибра всичко и тръгна към мястото, откъдето бе пропълзял; където го бе завела Лера,… или онова, което толкова приличаше на нея! В последните отблясъци на топящото се тяло бе видял… ето я! Първо реши, че халюцинира, но сега я видя — пропаст, широка около 2 метра. „Насам ли ме водеше, кучко?“- запита се… „Или каквото и да си…“
…"Насам ли?"
Демон. Тя бе просто демон… душата на някой, който е умрял тук преди …, преди векове…, може би даже преди Слизането…, а сега духът, обладан от Злото, търси някой, с когото да се подиграе,… когото да използва…
Кхан се ядоса на себе си, че се бе оставил да го излъжат толкова лесно. За щастие му се размина… Дали щеше да е така и следващия път?… Но на дълга каишка на врата му висеше парче от Скалата на истината. Дедите му, а и родителите му вярваха, че когато Лантор слязъл, той стъпил на тази скала, която по-късно била пренесена в Земите отвъд Езерото за изследване. При някой от многобройните набези парче от нея било откраднато от музея и донесено обратно като светиня. От пет поколения парчето се предаваше в рода му. И в момента камъкът бе на врата му…
Родителите му, дедите му и повечето хора в селото вярваха, че скалата е свещена… Те отказваха да повярват в цивилизацията, не се хранеха с вилица, мразеха огледалата, защото смятаха, че са врата към злото… Учителят, който бе мъдър човек и можеше не само да чете, но и да пише и смята твърдеше, че преди много време хората имали самодвижещи се коли, машини, които летели, можели да перат, да готвят, да чистят…; Хората от селото плюеха на всичко, което не се връзваше с идеята за Лантор и Слизането Му… Една година трябваше да се моли на баща си — цяла година, за да му позволи да работи два месеца и да си купи часовник и фенер с батерии от идващите понякога хора от Земите отвъд Езерото…
В разказите, чути вечер пред камината бе срещал какви ли не създания; детето в него още вярваше в троли, тхуги, еркти, мокелендебе и всички онези същества, оживяващи в историите на прадядо му, предавани от Ланторски времена от уста на уста… Мъжът в него се мъчеше да забрави за това, но то бе там, дълбоко…
