е заповедник и войвода и в царството Христово. И ти вървеше, загледан в блаженствата и величието на горния Ерусалим, в чието име управляваше и напътствуваше, и тъй като очите ти съзерцаваха бога, нозете ти не знаеха къде стъпват. Искаше еднакво да обичаш и родния си брат, и гърка, и сърбина, и влаха, защото горният Ерусалим ги правеше равни. Но защо не размисли, че ако тоя Ерусалим е лъжа, ще отдадеш живото тяло на своя народ и кръвта му на други народи?…
Ех, велика лавро Теодосиева, духовна крепост и мъчилище човешко! Обител на безумци ли беше, или стражница по пътя към божия престол? Поприще ли бе за тия, които се домогваха към невъзможното, или сборище от несвестни злосторници на българския род, школа за просвета или за мрак? Не ще те съдя, защото кой може да съди безумствата на духа в стремежите му към бога?…
Сега, когато и ти, великият йерей, легна върху жестокия жертвеник, дето българският народ е положил толкова поборници за истина и правда, толкова светлолюбци, виждам те като планина, озарена в сутрешно сияние, и не ми се сърди, че поисках да узная тайната ти. Поетът е любопитен и неразумен като дете и често пипа там, дето не трябва, дано разкрие световната и човешка загадка. А тя оставя в душата му печати като рани и моята душа, братя, цялата е покрита с тях, като щавена кожа, минала през световните митници…
---------------------------------------------------------
Прекъснах и се крих в гората, защото край манастира минаха акинджии. Карат заробени от Богданско — власи и унгари, все млади жени, девици и момци. Но даде бог, отминаха…
И тъй, прие ме Евтимий за послушник. А по него време още доиззиждаха светата обител. Тавани и подове липсваха в някои килии, че и печки, че и стъпала тук-там, та ония от братята, които умееха да коват и зидат, работеха с колай да привършат преди зимата. Пък аз им слугувах, метях черквата, миех и греди мъкнех, и всекиму услужвах, само не и на игумена. Евтимий ме държеше далеч от себе си — друг инок му служеше, — но си знаех, че ме следи и очаква опасенията му да се сбъднат. И нарочно залягах примерен да бъда в послушанието и в смирението най-вече. Моята хубост покоряваше монасите, та гледаха да облекчават труда ми и понякога не аз бях техен послушник и слуга, а те мои. Но се преструвах, че не забелязвам, и не се жалех — нека кажат на Евтимий, че се лъже, нека го опровергаят делата ми. Вечер си лягах грохнал в собата до магерницата, дето съселите търкаляха по тавана орехи и миришеше на кандило и мишчини. Рядко се молех — нито сили имах, нито желание. Преди да заспя, премятах броеницата, която си направих от желъд, мислех за родителите си, за Търновград, за Ралица царица, припомнях си по някой стих от моите и леко ми беше; изнемогата на тялото отблъскваше мисълта и сънят идваше крепък и безметежен. Пък и нали това бе само началото и нали в светата обител дяволът нямаше достъп? „Благочестиво, Еньо, благочестиво и търпеливо, си думах. Не се перчи, не се гордей, не говори кой си и какъв си, мълчи за дарбите си и бъди низш духом, подготвяй се за бъдещи подвизи. Още не си влязъл и в деяния и не са те дори подстригали. Нека игуменът да не вярва в боголюбието ти. Уплаши се от хубостта ти, както се уплаши родният ти баща, може би и той съзря в тебе дявола. Тоя дявол ти го остави в Търновград и забрави за него! Ето в тези часове Светият сигурно пак беседва с бога. И ти ще достигнеш блаженството на Таворската светлина, ако постоянствуваш.“ Не излизаше от ума ми Теодосий, какъвто го видях в скита. Рядко напущаше той покоището да дойде в обителта да напътствува, да следи работите и да ободрява. Но и в делничната светлина внушителен бе старецът и когато за пръв път го видях да влиза в двора с прост жезъл, с бавна, смирена походка и овехтяло расо — блед, неземен, — стори ми се, че с него в лаврата влиза самата благодат. Щом се появеше, веднага се стичаха монасите, нареждаха се в две редици и ничком му се покланяха, а той благославяше. Евтимий го посрещаше, целуваше му ръка и го въвеждаше…
Сравнявах ги един с друг — старецът за мене бе чист светец, а Евтимий още много земен, може би защото беше млад, пък и аз нали воювах с Негово преподобие, гледах да го подценя…
Хубави бяха тия есенни дни в светата обител, пояха душата с нежната си светлина, изпълваха я с мир, с блянове и мечти! От видело до тъмно не подвивах крак от черковни служби и всякаква работа — и клисарски помощник бях, и зидар, и ковашки чук въртях, и на манастирската воденица ходех, но радост ме обливаше извътре. От ранна сутрин започваха псалмопенията на монасите, понасяше се звучният, въздебел глас на отец Дионисий, прочутия преводач и тълковник на византийски книги. Той диктуваше на двадесетина преписвачи в голямата светлица и техните пера скърцаха и шептяха като копринени буби, кога гризат черничев лист. Ясни, тихи и топли дни се редяха, над трите купни върхове висеше богородично небе и щом очите го докоснеха, изстенваше сърцето от копнеж да полети в него и замираше дъхът. Немееха и пламтяха горите, чакаха вятъра. А той като невидим просяк зашуми лекичко, изпроси от някой бук шепа злато и отмине с нечут смях.
Случваше се в такива дни да застенат ловджийски рогове из манастирските гори. Цар Иван-Александър ловуваше с кефалията и тъй като негово царство обичаше всякакви душевни и телесни наслади, песнопения, тържествени литургии и лицезрения, обичаше и лова, та събираше загари и хрътове, подбираше ги по гласове и се наслаждаваше на песовската музика. С часове чувахме гонитбата и очаквахме царят да се отбие на поклонение в лаврата. Идваше почти винаги — влизаше през портата гологлав, без оръжие, облечен в елек от червена кожа; през рамото му висеше ловджийски рог, украсен със сребро и бисер, а след него се източваше свитата. Кучкарите с псетата и селяните-викачи оставаха вън и там се надигаше голям шум. Иноци тичаха да видят хванатия лов — някой елен с изплезен език, изцъклил очи, сърна или вепър. Други бързаха да доведат светия мъж от скита в царската стая, дето Иван-Александър благоговейно чакаше.
На другия ден след посещението тръгваха слухове за несъгласия между Тходосий и търновския патриарх — царят искал да ги помири. Мълвеше се, че гръцката патриаршия се възмущавала, задето нашият патриарх не вземал миро от Константинопол, ами си служел с миро от мощите на свети Димитър и света Варвара, че поради тия и други различия не можело да се сключи истински съюз против турците, и прочее.
Малко исках да зная за тия стари църковни вражди и се радвах на световното съкровище повече отвсякога, защото в ония дни снагата ми заякваше и възмъжаваше, а мисълта се възпираше от послушанието и ожиданията на бъдещето. И тъй щях да дочакам зимата, ако не пристигнаха в лаврата родителите ми на коне, та припна монах да ме извика. Чогло ми стана, не ми се искаше да се явя пред тях. Прости ми, боже, задето цял живот не съм се покорявал синовно, но нали ти самият се отказа от майка си на кръста и за земния си баща не споменаваше? В игуменарията, дето баща ми поради високото си положение на царски зограф бе приет от Евтимий, застанах пред родителите си смирено, забил поглед в дъските на пода. Майка ми нечуто ридае, очите й ме пият и молят, жадува душата й да ме прегърне. Баща ми хапе устни, кипи от негодувание, а моя милост говори: „Татко, и ти, мамо, знаете, че съм се обрекъл на бога и моята любов към нашия господ Исус Христос е и над синовната. Обичате ме вие земно и не ви се искаше да ме освободите с благословия. За писар ме гласяхте, при вас да съм. Затова избягах без да ви обадя, в Христовото царство на великата лавра. И, моля ви се, не тревожете сега душата ми, че ще извършите непростим грях пред господа-бога, защото той отрежда на човека какъв да бъде и не пита родителите му, понеже това е свише, недостъпно за човешкия ум. Идете си с миром и се осланяйте на Христа и на моите молитви.“
Говоря и скришом хвърлям погледи към негово преподобие. А той ме измерва с очи — виждам, учуди го моят език, разгоря се огнец в неговите очи, на високото му чело между веждите затрептяха две бръчки. Изслуша ме и рече: „Чадо, иди си, аз ще поговоря с твоите родители“ — и посочи вратата с хубавата си мъжка ръка, на която висеше броеница с бели зърна.
Излязох от игуменарията замаян и се запитах: „Къде остана смирението, Еньо? Не те ли накара онзи с козите крака така да заговориш, да зачудиш негово преподобие? Защо не говори без словоукраса и без мъдрости? Иска ти се по-скоро Евтимий да те оцени“ — и тъй бях поразен от постъпката си, че доста време стърчах в двора замислен. И щом видях тате и мама как унило слизат по стълбата от втория кат, дето беше игуменарията, разбрах, че негово преподобие ги е успокоил и убедил да ме оставят. Баща ми се примири: прегърна ме вяло, недоволен, и от прегръдката разбрах, че си отзема и откъсва от мене като от мъртвец. А майка ми, клетата, заплака и обля лицето ми със сълзи и дълго се прощава с погледи, пък аз стоях до голямата порта на лаврата и гледах подире им като роб, който сам се е продал. Бореха се в душата ми синовната любов, най-жива в ония минути, с любовта към бога и с моите представи за свят живот. И когато
