Казах на Лаврентий каква е работата и че съм решил да бягам, по-скоро да ме води в Кефаларската обител и там да ме подстрижат. Взех си връхната дреха, напуснах завинаги родната стряха. Петък беше, денят на свети Ивановото зачатие…
Г
Събуждам се сутрин след тежък сън, вслушвам се в себе си и питам душата: „Що ти е сега, скитнице небесна и поднебесна?“ А тя се смее като дете след плач и пак чака, жадна за нови страдания. И като си измия лицето на изворчето, вървя бавно по пътеката и на гладно сърце вземам пачето перо…
Откак Теодосий Търновски беше се върнал от Парория и с благоволението на цар Александър бе съграден Кефаларският манастир, много се говореше за чутовния старец. Той бе идвал в Търновград, та и аз бях го виждал издалеч. Едни не вярваха в исихията и заедно с търновския патриарх Теодосий го коряха, че е послушник на гръцкия патриарх Калист, а други, от духовенството, приживе го славословеха като светец.
Цял ден вървяхме с Лаврентий и по пътя той ми разказа какъв е манастирският ред, какво ще видя и какво ме очаква. В Кефаларево пристигнахме по здрач и дорде се изкачим по Мокра, стана нощ, та често се кръстехме от страх из тъмната гора. Най-сетне горе лавнаха манастирски псета и се показа светата лавра — същинска крепост с дебели стени и с кула, — а околовръст нея три високи върха като купни и над тях небесни елмази. И колкото мрачен и настръхнал беше манастирът, толкова сияйно бе небето над него.
Лаврентий хлопа напразно. „Върви след мене, дума. Няма да ни пуснат по това време“ — и ме поведе из гората по някаква пътека. По едно време някой измърмори, сякаш изруга, и видях скит, подобен на коптор. Отминахме го, пътечката дълго се ви нагоре, та се изпотих. Питам Лаврентий къде ме води. Търсел бил пчелина, там сме щели да пренощуваме. „Що ще пчелин по тия върхове — казвам. — Сам не знаеш накъде ме водиш.“ Призна, че се е объркал и го хваща страх. И като блуждаехме из тъмната гора, ето ти друг скит, по на открито и по-голям, с две стаички, обърнат на изток. Лаврентий почука на вратата, никой не се обади.
„Отче, прости. Водя нов инок“ — каза Лаврентий, но пак черно мълчание и нависнали черни сенки, тече някъде вода и подвиква улулицата като нечист дух. Страх ме обзе и се запитах: „Тук ли е Таворската светлина, в тая дива гора и в оная мрачна крепост? Къде ме е довел Лаврентий?“ А той заобиколи скита от другата страна, дръпна ме за ръката и посочи прозореца. „Прекръсти се, казва, и чети молитва!“ Гледам, от прозорчето излиза светлина не от свещ или кандило, а особена. Пък Лаврентий хълца: „Велико чудо се извършва, брате. Светият, Светият се моли…“ „Не го виждам, рекох. Виждам само светлината.“ А той ме бута да мина напред. И тогава видях Светия, вдигнал ръце над рамената, взрян в дървеното таванче, целия в сияние. А то се разпръсваше из скита като светеща мъгла и се губеше недоловимо за очите. Страшен ми се стори старецът в мъничкия скит, като да беше затворен в божи кафез. Посивелите му коси падаха по плещите върху расото, лицето и ръцете му лъчезряха със сияние…
Лаврентий коленичи, кръсти се и шепне: „Той е, той… Владико наш… Велико чудо, господ въздава благодатта.“ И като безумен стене и се кланя. От очите на стареца се леят умилителни сълзи, стичат се по брадата и стои той сякаш не тук на грешната, ами на небето пред самаго господа. Тогава усетих как ме дръпна и подхвана сила, сбра душата ми и я притисна като под връшник. Цял се разтресох, паднах и аз на колене. Знам, че ридая, ала ушите ми не чуват риданията, страх и неземна радост се борят в сърцето и като че станах нетелесен…
Лаврентий чукна чело о земята, скочи и ме повлече. Не бивало да гледаме повече светеца, грях било, ами да сме разбудели монасите да ударят клепалото и да отслужат нощно бдение. Но аз го възпрях. Казвам му — може и други да се радват сега на същата благодат. Стой мирен, господ не обича празния шум. И като се отдалечихме от скита, без да знаем накъде вървим, намерихме се пред навес и там легнахме да спим, а сън не ни лови. Лаврентий рече: „Господ те обича, брате. Щом дойдохме тук, ангел ни насочи към скита и ти с очите си видя как Светият се съприкосновява с бога. Пак аз от тая моя пуста слабост към художество тъй ще си остана недостоен“ — и ме прегръщаше и целуваше. Надпреварвахме се в радостни надежди и божествени мисли подобно влюбени, на които са обещали небесни блаженства. И сме заспали призори върху трески и овчи тор…
Събуди ни манастирският козар с козите, залаяха ни кучетата, дойде монах-билкар и ни поведе към манастира при игумена. Лаврентий му разправи какво сме видели нощес, оня се кръсти и все ме разглежда. И тъй влязохме в лаврата, където ни посрещна дебелият чучур на чешмата и белите стълбове, подпрели като праведници чардаците. Кулата от ъгъла призоваваше бога, хладна сянка бе просната в двора, а над всичко синя свила от ангелска одежда.
Казаха ни да чакаме, дорде ни повикат. Седим с Лаврентий на каменната столица, споглеждаме се, а в очите ни свети нашата радостна тайна и ни свързва с обич. Усещах се бодър и чист като цвете, окъпано в роса. Само мисълта, че майка ми рони сълзи, човъркаше съвестта ми, но що от това? Любовта към бога не стои ли по-високо от всяка друга и що струва повече от тая моя радост и чистота? Нямаше ли вражда между мене и моя баща и опасност да похабя душата си в писарската стая на двореца? Не беше ли заговорил в мене дяволът? Ако останех в Търновград, можех ли да бъда страстопобедител? Нощесното чудо потвърждаваше мислите ми. Доверих ги на Лаврентий, признах, че дяволът се мъчи да ме изкушава.
„Отсега нататък ще ти се явява във всякакви образи“ — казва и тъй проста бе тая истина, но по-късно разбрах, че господ не притежава нито половината от възможностите за изкушения и преображения, каквито притежава неговият враг. Ала за това после, пък сега за Евтимия и с какво ме смути тоя знаменит мъж. Дали с болярската си осанка и със светското си държане, неподобаващи за духовния сан, или със здравия си външен вид на мирянин, та се запитах защо постите и бденията не са оставили обичайните следи нито на лицето, нито на снагата му. Или с погледа си ме оскърби, понеже в него прочетох недоверие? Прие ни в чисто варосаната игуменария прав, без камилявка, висок, достолепен и равнодушен, че посреща нов инак: И защо тъй ме изгледа, твое преподобие? Моята хубост ли сепна и уплаши тебе, влюбения в света Параскева, твоята небесна годеница от горния Ерусалим, на който и ти се числеше гражданин? Ти, ревнител на словото и премъдростта, красител и носител на добродетели, законодател на монашеския живот, се усъмни в моето боголюбие и комай поиска да угасиш жаждата ми за святост, вместо да ме поощриш! Защо изслуша възторжения разказ на Лаврентий за нощесното чудо хладно, сякаш не вярваше, че то е възможно? Тогава ти поднасях душата си и кой друг, ако не ти знаеше най-добре какво значи това? Защото душата се поднася само на бога, а ти беше за мене негов представител. Или си помисли: „Идвате тук да стоварите греховете си на чужд гръб. Знам ги тия хитрини.“ Не, ти не можеше да мислиш така, ти винаги поемаше отговорностите на другите, защото беше мъжествен дух. Но твое преподобие не вярваше толкова в човека, колкото в бога. Какво знаеше ти за моето бдящо око? То също така те измерваше в ония минути в игуменската. Смяташ ли, че бе по-малко зорко от твоите очи? Ти беше съчетание от вяра и воля, от пресветъл дух и окована плът, мъдър и с опит, но моята младост те излъга. Пазете се, братя, от очите и паметта на поета, от това, що вижда и разбира, макар и по-късно да го изказва! Премъдрият надличен дух гледа чрез него и едното му око е око на дявола, а другото на господа, та съзира и земното, и небесното. И така раздвоен, поетът често се обръща към вишния да го пита: „Защо, боже, изискваш от твоите люде да бъдат едностранчиви и не ги оставяш да са като пълноводни реки, па макар да носят мътилка, да бучат за зло и за добро, защо ненавиждаш стихиите в човека и го учиш на смирение? Дали защото не са в съгласие с царството ти, или защото си безсилен към твоя съперник, Сатаната?“
Светският човек, боляринът в тебе, твое преподобие, ме оскърби, понеже ти не приличаше на онзи, когото видях нощес, и сигурно Светият сам бе разбрал и оценил тая твоя половина под расото, та на тебе бе възложил грижите за братята и за манастирските дела. А когато душата се натъкне на противоречие, оскърбява се и разочарована мълчи. Мълчах и аз, изправен пред тебе, и оставих Лаврентий да говори вместо мене — оглеждах те и всяко твое движение дебнех да го запомня и изтълкувам по-късно, като го възстановя чрез паметта и го погълна вътрешно. И се смаях от съчетанието между болярина и светеца, но по-късно, когато лежах гол в килията и бесовете ме нападаха отляво и отдясно, помогнаха ми да си го обясня. И така ми пошушна за тебе един от бесовете на ума: „Необходима е голяма гордост и презрение към себе си, към людете и към света, за да станеш светец, а тая гордост да прикриеш със смирение.“ Пък смирението е бездна неизмерима, твое преподобие, и в нея ти бе погребал твоя болярски блясък и светско достойнство, за да го замениш с безсмъртния блясък на светците. Но велможата бе жив в тебе, а велможата
